Определение № 2238 от 08.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2238 гр. София, 08.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002103909 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Строително-предприемачески холдинг” ЕООД срещу решение № 2346/05.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 12941/2022 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 20012071/14.01.2021 г. по гр. дело № 1021/2020 г. на Софийския районен съд, са уважени предявените от Е. Я. С. срещу жалбоподателя искове, както следва: признато е за незаконно и е отменено, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, уволнението на ищцата, извършено на основание чл.

325, ал. 1, т. 1 от КТ със заповед № № 331/12.11.2019 г. на управителя на ответното дружество-касатор, и последното е осъдено да заплати на ищцата следните суми и на следните основания: на основание чл. 128, т. 2 от КТ – сумата 2 300 лв., представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за месец октомври 2019 г., ведно със законната лихва от 10.01.2020 г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 37.69 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на горната сума, дължимо за периода 10.11.2019 г. - 10.01.2020 г.; на основание чл. 128, т. 2 от КТ – сумата 219.05 лв., представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за периода 01.11.2019 г. 12.11.2019 г., ведно със законната лихва от 10.01.2020 г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 1.83 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на горната сума, дължимо за периода 10.12.2019 г. - 10.01.2020 г.; на основание чл.

224, ал. 1 от КТ – сумата 328.57 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва от 10.01.2020 г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 0.91 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на горната сума, дължимо за периода 13.11.2019 г. - 10.01.2020 г.; на основание чл.

1

221, ал. 1, предл. 1 от КТ – сумата 2 300 лв., представляваща обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, ведно със законната лихва от 10.01.2020 г. до окончателното плащане; на основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 12, ал.

1 от НСОРЗ – сумата 287.17 лв., представляваща дължимо допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 10.8 % върху основното трудово възнаграждение, дължимо за месец октомври и ноември 2019 г.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ответникаработодател е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която са уважени предявените срещу касатора обективно кумулативно съединени осъдителни парични искове за заплащане на трудови възнаграждения и обезщетения по трудовото правоотношение с ищцата. Цената на всеки един от тези искове, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му, постановена по тях, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, като тези искове не попадат в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата ѝ част касационната жалба на дружеството-ответник е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която е уважен предявения по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, попадащ в изключението, визирано в чл.

280, ал. 3, т. 3 от ГПК. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна – ищцата Е. С. не е подала отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът да изследва доколко работникът/служителят е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения и е възникнало правото му да получи трудово възнаграждение въз основа на валидно трудово правоотношение, в случай на претенции за прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от работника/служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ; 2) допустими ли са свидетелски показания за установяване на добросъвестно изпълнение на трудовите задължения и длъжен ли е съдът преди това да изследва качеството на свидетелите и връзката им със страната в съдебното производство, която ги посочва; 3) длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по всички събрани доказателства в хода на първоинстанционното съдебно производство, при постановяване на съдебното решение, дори ако тези доказателства не са разгледани от първоинстанционния съд в пълнота, но имат съществено значение за 2 правилното решаване на спора; и 4) длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по всички съображения, въведени във въззивната жалба относно допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 166/25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 495/04.05.2010 г. по гр. дело № 680/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и че въпросите били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи се и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се твърди, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно поради неправилно приложение на материалноправните норми.

За да уважи предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, въззивният съд е приел за безспорни по делото и установени от събраните доказателства, обстоятелствата, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „инженер оценяване и остойностяване на обекти“ при ответника, срещу уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер 2 300 лв. От приетите писмени доказателства СГС е установил, че на 12.11.2019 г. ищцата е депозирала в деловодството на ответника заявление с вх. № 40/12.11.2019 г., в което е обективирано изявление за прекратяване на трудовото правоотношение поради забавяне изплащането на трудовото възнаграждение, дължимо за месец октомври 2019 г. Съдът е установил и че това изявление е достигнало в същия ден (12.11.2019 г.) до ответника, който е издал процесната заповед № 331/12.11.2019 г., в която е посочено, че въз основа на писмена молба от ищцата трудовото правоотношение между страните се прекратява на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие.

При така установените обстоятелства, въззивният съд е посочил, че в производството е спорно основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение, като ищцата поддържа, че това е сторено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ – едностранно от работника или служителя поради забавяне изплащането на трудово възнаграждение, докато ответникът твърди да е налице основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Съдът е цитирал разпоредбите на чл. 327, ал. 1, т. 2 и чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като е изтъкнал, че в случая не е установено писмено волеизявление от страна на ищцата-служител за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, поради което е приел, че работодателят не разполага с основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ да прекрати правоотношението. В тази връзка СГС отново е изтъкнал, че подаденото от ищцата заявление изрично обективира изявление за прекратяване на трудовото правоотношение поради забавяне изплащането на трудовото възнаграждение за месец октомври 2019 г.

На следващо място въззивният съд е установил, че с клаузата на чл. 6 от сключения трудов договор страните са уговорили периодичност на изплащането на възнагражденията по договора – в срок до 10-то число на месеца, следващ месеца, за който плащането се отнася.

3

При така установената индивидуална уговорка, съдът е приел, че същата дерогира, и поради това е ирелевантен предвидения в приетите от работодателя вътрешни правила за организация на работната заплата, по-неблагоприятен падеж – до 30-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнася плащането. С оглед това СГС е приел, че падежът на начисленото и дължимо трудово възнаграждение за месец октомври 2019 г. е настъпил на 10.11.2019 г. (неделя), респ. – съгласно чл. 72, ал. 2 от ЗЗД – в първия следващ присъствен ден, т.е. на 11.11.2019 г., от която дата вземането за трудово възнаграждение е станало изискуемо. Приел е, че в случая е установена хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, като е намерил за неоснователни доводите във въззивната жалба на ответника за неправилно приложение на материалния закон, тъй като в производството е установено, че към момента на получаването от него (12.11.2019 г.) на изявлението на ищцата за едностранното прекратяване на трудовото правоотношение, е било реализирано основанието за прекратяване по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. В тази връзка, позовавайки се и на практиката на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че с тази разпоредба не са поставени други условия за прекратяване на трудовия договор, освен забавяне изплащането на трудовото възнаграждение; че правната норма не поставя изискване за срок на забавата, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение; че правото на едностранно прекратяване на трудовия договор става с едностранно волеизявление, като то трябва да бъде изразено ясно, недвусмислено, безусловно и в писмена форма; че са без значение причините, поради които работодателят е забавил изплащането на уговореното трудово възнаграждение и дали е приложил разпоредбата на чл. 245, ал. 1 от КТ. В заключение въззивният съд е приел, че процесното трудово правоотношение е било прекратено едностранно от страна на ищцата на 12.11.2019 г., на основание чл. 327, ал. 1, т.

2 от КТ, като отново позовавайки се на практиката на ВКС, е изтъкнал, че повторното прекратяване на трудовия договор, след като първоначалното изявление на едната от страните за прекратяването му е достигнало до насрещната, се явява извършено при липсващо субективно право за това, поради което не поражда правно действие, а издадената от работодателя заповед за уволнение подлежи на отмяна.

Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви на въззивния съд за уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.

В мотивите към решението си въззивният съд, след обсъждане на писмени доказателства и свидетелски показания, събрани по делото, е приел за установено, че ищцата е изпълнявала трудовите си задължения през процесния за исковете по чл. 128, т. 2 от КТ период 01.10.2019 г. – 12.11.2019 г., поради което – с необжалваемата и влязла в сила част от решението си – е уважил тези осъдителни искове за заплащане на дължимото трудово възнаграждение. Първите два формулирани от касатора правни въпроси – относно добросъвестното изпълнение на трудовите задължения и установяването на такова добросъвестно изпълнение със свидетелски показания, са относими към тези съображения на СГС относно влязлата в сила част от въззивното решение по исковете по чл. 128, т. 2 от КТ, поради което нито е допустимо те да бъдат пререшавани от настоящата касационна 4 инстанция, нито пък въззивният съд е дал разрешение на тези въпроси с правните си съображения и изводи относно уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. За уважаването на този иск за защита срещу незаконното уволнение, в случая са достатъчни, установеното по делото обстоятелство, че подаденото от ищцата заявление не обективира нейно изявление за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните, както и направения предвид това обстоятелство, решаващ извод на въззивния съд, че ответникът-работодател не разполага с основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ да прекрати правоотношението. Поради това, макар тези два правни въпроса, поставени от касатора и разрешени с влязлата в сила част от въззивното решение, да са от обуславящо значение и за допълнително изложените правни съображения и изводи на съда относно наличието на основанието по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ за прекратяването на трудовото правоотношение от страна на ищцата, обективно те нямат значение за незаконосъобразността на извършеното на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ уволнение на ищцата. В обобщение – първите два правни въпроса, поставени от касатора, не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).