Решение № 4912 от 15.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4912 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ДОРА З. И.А при участието на секретаря Цветанка Янк. Митакева като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20241100508806 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 19009/20.11.2023 г., постановено по гр.д. № 4406/2023 г. на СРС, ГО, 32 състав, е отхвърлен предявеният от С. Й. И. с ЕГН **********, срещу „Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК 831094393, иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 10000лв. – обезщетение за немуществени вреди, търпени в периода 1.6.2022г. - 20.3.2023г. от запор на две банкови сметки, открити от ищеца при ответника с IBAN ******** и ******** и блокиране на издадените към тях кредитни карти.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство С. Й. И.. Въззивникът сочи, че от доказателствата по делото безспорно се установило, че е заплатил своевременно, на 13.04.2022г., задълженията си, които е имал по изпълнително дело № 726/22 г. на ЧСИ И. Ч., но въпреки това двете му сметки в „Първа инвестиционна банка“ АД с IBAN ******** и с IBAN ******** се оказали блокирани поради наложения от ЧСИ И. Ч. запор. Сочи, че установил това обстоятелство по много неприятен начин при пътуване до Берлин 31.05.2022 г. – 02.06.2022 г., като при следващите му пътувания до Карлсруе в периода 03.06.2022 г. – 05.06.2022 г. и до Полша в периода 08.06.2022 г. – 11.06.2022 г. картите останали блокирани. Във въззивната жалба се поддържа, че ЧСИ И. Ч. изпратил съобщение за вдигане на запора на 06.06.2022 г., което било получено от банката на 10.06.2022 г., а месец по-късно сметка с IBAN 1

******** била отблоикирана, а другата сметка с IBAN ******** едва на 12.06.2023 г. Поддържа се, че банката чрез своите служители е възпрепятствала ищеца да ползва картите си за безналично плащане, вкл. по време на пътуванията си, като при първото от тях в Берлин се налага да вземе заем от свидетелката Д. Т.а, във вр. и с което претърпял негативни психически изживявания. Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че ищецът първо е трябвало да плати такса от 20 лв. за вдигане на запора и че същата не е могла да бъде прихваната от наличността по картите. Твърди се, че по делото се доказало, че таксата от 20 лв. е събрана на 06.07.2022 г., но е отблокирана само сметка с IBAN ********, вместо да се отблокира и другата сметка с IBAN ********. Отделно се сочи, че съгласно приетата СЧЕ едва към 07.09.2022 г. по сметка с IBAN ******** е имало наличност над кредитния лимит, но въпреки това запорът по сметката е вдигнат още на 06.07.2022 г. По отношение на сметка с IBAN ******** се твърди, че наличност е имало на 07.09.2022 г., но картата е стояла блокирана чак до 12.06.2023 г. Въззивникът твърди, че в резултат на тези неправомерни действия на служители на ответника, е претърпял значителни неудобства, които подлежат на обезщетяване. Моли е за отмЯ. на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен, като бъдат присъдените и сторените по делото разноски.

Въззиваемият „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва подадената въззивна жалба. Поддържа, че от приетата СЧЕ се установило, че запорът върху сметките бил вдигнат в деня на получаване на съобщението за вдигане на запора от ЧСИ, а картите са останали блокирани поради наличие на неплатена такса за обработка на запорно съобщение, тъй като към сметките, обслужващи картите, не е имало наличност над кредитния лимит. Сочи се, че на 06.07.2022 г. банката отблокирала едната карта независимо, че не е събрала такса по Тарифата, но на 07.07.2022 г. клиентът сам е замразил отблокираната карта чрез приложението за електронно банкиране. Въззивникът поддържа, че има право да блокира картите при неплатени такси, но не и задължение да го прави. Сочи, че предоставените суми по кредитните карти не са вземания на клиента към банката, а вземания на банката към него, поради което и тези суми не са предмет на запорите. Сочи, че дължимата такса от 20 лв. за обработка на запорното съобщение също е вземане на банката към клиента, поради което и не може да се прихване с друго вземане на банката – предоставените като кредит суми. Въззивемият поддържа, че суми по сметките над отпуснатия кредитен лимит е имало едва на 12.06.2023 г. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Третото лице помагач на страната на въззиваемия ЧСИ И. Ч. с рег. № 783 КЧСИ, гр. София, бул. ********, не изразява становище по жалбата.

Конституираната на мястото на починалия И. Ч. – Б. И. Ч., ЕГН **********, също не изразява становище по жалбата.

2

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от С. Й. И. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД осъдителен иск за заплащане на сумата 10000лв. – обезщетение за немуществени вреди, търпени в периода 1.6.2022г. - 20.3.2023г. от запор на две банкови сметки, открити от ищеца при ответника с IBAN ******** и ******** и блокиране на издадените към тях кредитни карти. В исковата молба са наведени твърдения, че по изпълнително дело № 726/22 г. на ЧСИ И. Ч. бил наложен запор върху сметките му, като той погасил всички дължими суми на 13.04.2022 г.; в периода 31.05.2022 г.-02.06.2022 г. се намира в Берлин, където не успява да плати сметката в ресторант при важен бизнес обяд, при което изпада в унизителна ситуация да моли бизнес партньорите си да платят сметката, а освен това се налага да вземе заем в размер от 650 евро от колега – Д. Т.а. След обаждане в кантората на ЧСИ И. Ч. от там му обяснили, че е станала грешка, но ще вдигнат запора. Поддържа, че на 08.06.2022 г. му предстояло ново пътуване до Полша, като много разчитал, че ще може да ползва издадените от ответника два броя кредитни карти, но се оказва, че същите стоят блокирани, поради което и се наложило да ползва картите на съпругата си. След проверка ищецът установил, че още на 06.06.2022 г. ЧСИ И. Ч. бил изпратил съобщение до ответника за вдигане на запорите, но картите стояли блокирани. Отделно се твърди, че кредитните карти били с лимит от 9500 лв. и било неясно защо банката е блокирала целия кредитен лимит от по 9500 лв. В заключение ищецът твърди, че действията си ответникът в нарушение на договорните и законовите си задължения му е причинил значителни неудобства, които като неимуществени вреди /стрес, притеснения по време на двете му командировки/ подлежат на обезщетяване.

На 26.05.2023 г. първоинстанционният съд е изготвил проект за доклад по делото, в който е разпределена доказателствена тежест, като проектът за доклад е обявен за окончателен. С доклада по делото съдът е приел, че е сезиран с иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.

Въззивният съд е констатирал, че исковата молба е нередовна, поради което и с разпореждане № 19653/13.08.2024 г. е оставил без движение производството по делото, като на ищеца е указано да посочи основанията, на 3 които твърди, че е претърпял твърдените неимуществени вреди; ако твърди претърпените вреди да са резултат на договорно неизпълнение от страна на ответника, изрично да посочи по кой договор се претендира обезщетение, както и кои точно задължения по договора не е изпълнила банката, в резултат на което са претърпени посочените неимуществени вреди.

С молба от 17.09.2024 г. ищецът е посочил, че неправомерното поведение на ответника се състои в противоправно бездействие, изразяващо се в изцяло блокиране на двете кредитни карти, всяка от които с лимит по 9500 лв., след като дългът на ищеца е бил само в размер на 285,62 лв.

Съдът намира, че първоинстанционният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест, доколкото дадената правна квалификация не съответства на спорното заявено право.

В исковата молба се поддържа, че ответникът в нарушение на договорните си задължения, не е вдигнал запора въпреки полученото съобщение ЧСИ И. Ч., респ. не е осигурил възможността на ищеца да използва кредитния лимит по предоставените 2 кредитни карти съобразни сключения между тях договор, с което му е причинил описаните неимуществени вреди. На основание чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът е обвързан от предмета и обема на търсената защита, посочени в исковата молба.

Определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум /в този смисъл и Решение № 121 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4630/2019 г., IV г. о., ГК/. Ето защо и претенцията за обезщетението за неимуществени вреди произтича от твърдение за неизпълнение на договорни задължение на ответника, с оглед на което и правилната правна квалификация на иска е чл.79,ал.1 вр. чл.82 вр. чл.52 ЗЗД. С определение от 16.07.2025 г. въззивният съд е посочил правилната правна квалификация на предявения иск, разпределил е доказателствената тежест по делото, като е дал възможност на страните да вземат становища по указанията на съда и да ангажират доказателства. Без значение е оспорването от страна на въззивника на дадената правна квалификация от въззивния съд и поддържането на правна квалификация чл.49 ЗЗД – както вече беше посочено, квалификацията на спорното право се дава от съда и същият не е обвързан от посочената квалифиикация от ищеца. Страните са се намирали в договорни правоотношение и предмет на иска са обезщетявани на вреди от твърдяно договорно неизпълнение – а именно, неосигуряване на договорения кредитен лимит, като в тази ситуация претенцията няма как да се основава на деликтно основание.

Видно от представения договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-А-3347/17.08.2005 г., страните са договорили, че банката предоставя овърдрафт по картова сметка в размер на 4800лв., който може да бъде усвояван с използване на картата за извършване на безналични плащания на 4 стоки и услуги и за теглене на пари в брой от терминално устройство ATM или ПОС. Срокът на предоставения кредит е до 17.08.2007 г. като договорът се подновява автоматично при условията, предвидени в ОУ, а именно т.19.1.1, според която срокът на договора се подновява автоматично всеки път за нов едногодишен срок при условие, че потребителят не е уведомил банката за прекратяване на договора най-малко 30 дни преди изтичане на текущия срок.

Съобразно чл. 7 от договора потребителят има гратисен период от 45 дни като в случай, че до датата на падежа погаси изцяло дебитното салдо по картовата си разплащателна сметка, формирано до края на последния отчетен период не се начислява лихва върху дебитното салдо. Клаузата на чл. 6 предвижда, че при непогасяване на датата на падежа на пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период, потребителят заплаща на банката след изтичане на първите три отчетни периода, годишен лихвен процент в размер 1,5 % на месец.. Точка 9 предвижда, че за ползване на кредитната карта и предоставения овърдрафт потребителят заплаща такси и комисионни съгласно действащата Тарифа на банката, която е неразделна част от договора за кредит. Не е спорно между страните, че съгласно действащите към този момент ОУ към договора, същият се е подновявал ежегодно. Не е спорно, че въз основа насключения договор е разкрита по банкова сметка ******** на ищеца. С анекс от 21.04.2010 хг. кредитният лимит по договора е увеличен на 9500 лв.