Решение № 213 от 25.04.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 213 гр. София, 25.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20241800500671 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 9 от 26.01.2024 г. по гр. д. № 1098/2022 г. по описа на РС – Самоков е признато за установено, че С. Р. Г. дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД следните суми, за които е издадена заповед № 518 от 30.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.

№ 652/2022 г. по описа на РС -Самоков: сумата от 835.66 лв., представляваща главница п о договор за потребителски кредит № 30040868332/19.11.2019 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 28.06.2022 г., до окончателното плащане; сумата от 315.06 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.04.2020 г. /падежът на първата неплатена вноска/ до 03.04.2021 г. /датата на настъпване на предсрочната изискуемост на целия кредит/. С решението са отхвърлени исковете на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД за признаване за установено, че С. Р. Г. дължи и възнаграждения за пакет допълнителни услуги по договора за потребителски кредит, а именно сумата о т 193.75 лв., представляваща възнаграждение за услуга „Фаст“ и сумата от 550.29 лв., представляваща възнаграждение за услуга „Флекси“. С решението С. Р. Г. е осъдена да плати на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД и разноски съразмерно с уважената част от исковете, а именно сумата от 205.25 лв., представляваща разноски, сторени в исковото производство, и сумата от 53.90 лв., представляваща 1 разноски, сторени в заповедното производство, а „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД е осъдено да плати на процесуалния представител на ищцата адв. Н.И. сумата от 628.29 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в исковото първоинстанционно производство.

С определение № 323 от 18.06.2024 г. по гр. д. № 1098/2022 г. по описа на РС – Самоков, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молбата на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за изменение на решението по делото в частта за разноските чрез намаляване на присъденото на адв. Н.И. възнаграждение, оставена е без уважение и молбата на адв. Н.И. за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане в негова полза на допълнително възнаграждение и е допълнено решението в частта за разноските чрез осъждане на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД да плати на адв. К.Б. сумата от 200.69 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на С. Р. Г. в заповедното производство.

Решението е обжалвано от ответницата в първоинстанционното производство в частта, в която исковете за дължимост на главницата, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК са уважени за разликата над сумата от 615.68 лв. до пълния предявен размер на главния иск от 835.66 лв. /в който смисъл съдът тълкува волята на страната, изхождайки от изложеното във въззивната жалба, че решението се обжалва в частта, в която е признато за установено, че С. Р. Г. дължи сумата от 219.98 лв., представляваща главница по договора за кредит/, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на тази разлика от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, както и в частта, в която е уважен изцяло искът за дължимост на възнаградителната лихва.

От ищеца в първоинстанционното производство е постъпил отговор на въззивната жалба, в който същата е оспорена.

Определението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство в частта, в която е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване на присъденото на адв. Н.И. възнаграждение и в частта, в която е допълнено решението в частта за разноските чрез осъждане на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД да плати на адв. К.Б. сумата от 200.69 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на С. Р. Г. в заповедното производство.

От ответницата в първоинстанционното производство е постъпил отговор на частната жалба, в който същата е оспорена.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба и частната жалба са процесуално допустими.

Неоснователно е възражението на ответницата в първоинстанционното производство чрез процесуалния й представител за недопустимост на подадената пред първоинстанционния съд от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД молба по чл. 248 ГПК, съответно недопустимост на определението по 2 чл. 248 ГПК в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по същество по тази молба, съответно и недопустимост на частната жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” в частта срещу определението по чл. 248 ГПК в частта, в която първоинстанционният съд е оставил без уважение същата молба. Това е така, тъй като с депозираната в първоинстанционното производство на 25.05.2023 г. молба-становище от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД е представен списък по чл. 80 ГПК, както и е наведено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство на ответницата в първоинстанционното производство. При разглеждането по същество на въззивната и на частната жалба съдът намира следното:

По въззивната жалба:

Въззивната жалба е основателна. Съображенията са следните:

В чл. 11, ал. 1 ЗПК е очертано съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

По силата на договора за потребителски кредит н а ответницата е отпуснат кредит в размер на 900 лв. при годишна лихва в размер на 41 % - чл.

VI от договора – „Параметри“. В същия член е посочен и ГПР – 49.08 %, като в договора липсва каквото и да било словесно разяснение относно начина на формирането му. В същия член е уговорено и предоставяне на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, дължимото възнаграждение за които е 225 лв. за услугат а „Фаст“ и 630 лв. за услугат а „Флекси“. В представения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити в раздел III – „Разходи по кредита“, т. 2 – „ГПР“ е посочено следното:

„Общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР Ви дава възможност да сравните различни предложения за сключване на договори за кредит.“ Даден е и следният пример: „При размер на кредита 1000 лв., срок 24 м., вноска 61.73 лв. ГПР по Вашия кредит ще е 49.81 %.“. Чл. 5.2 от ОУ към договора гласи: „При първоначалното изчисление на ГПР по договора за потребителски кредит кредиторът отчита общите положения по приложение 1 от ЗПК, като за начална дата приема датата, следваща сключването на договора за потребителски кредит. Кредиторът отчита и следните допълнителни допускания съгласно ЗПК: Договорът за потребителски кредит 3 е валиден за срока, за който е сключен и клиентът и кредиторът са задължени да изпълняват двоите задължения в съответствие с условията и сроковете по него.“ /чл. 5.2.1 от ОУ/; „Първоначалното изчисление на ГПР по договора за потребителски кредит се прави, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на договора за потребителски кредит.“ /чл. 5.2.2 от ОУ/.

При така изложеното е видно, че договорът за потребителски кредит формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него цифрово е посочен ГПР – 49.08 %. Не става ясно обаче по какъв начин е формиран ГПР в размер на 49.08 %. Нито в договора, нито в ОУ към него, нито дори в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити се съдържа допълнителна информация относно компонентите на ГПР – в договора липсва каквото и да било словесно разяснение относно начина на формиране на ГПР, текстът на чл. 5.2 от ОУ към договора препраща към ЗПК и не съдържа никаква конкретна информация относно начина на формиране на ГПР по конкретния договор при конкретните договорени условия, а текстът на т. 2 – „ГПР“ от раздел III – „Разходи по кредита“ на стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити е абсолютно бланков. Даденият пример също по никакъв начин не изяснява по какъв начин е формиран ГПР.

Освен това посоченият в договора ГПР не е действителният такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер па предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 ДР ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е видно, че възнаграждението, дължимо за пакета допълнителните услуги, не е включено в ГПР /този факт не само не се оспорва от ищеца, но и се твърди от него – вж. молбата-становище, депозирана пред първоинстанционния съд на 25.05.2023 г./. Въззивният съд намира, че това възнаграждение е част от ГПР, тъй като е свързано с допълнителни разходи за потребителя, които оскъпяват кредита /отделен въпрос е, че е уговорено възнаграждение за предоставяне на допълнителни услуги, които дори не се твърди да са ползвани/.

В обобщение – при сключването на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на действителния ГПР, при това не само цифрово, а с конкретно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в ЗПК начин, поради което договорът е недействителен на основание на чл. 22 ЗПК.

4

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Чистата стойност на кредита е 900 лв., но кредитополучателят е направил частични погасявания. Ищецът твърди, че погасеното задължение по договора е в общ размер от 576.68 лв., като с плащанията си длъжникът е погасил част от задълженията си по договора, от които номинал в размер на 284.32 лв. Предвид недължимостта в случая съобразно гореизложеното на лихва или други разходи по кредита /вкл. възнаграждение за пакета допълнителни услуги/ въззивният съд намира, че цялата платена от кредитополучателя сума следва да бъде отнесена като платена главница, съответно искът досежно дължимостта на главницата би следвало да бъде уважен за разликата над тази сума до пълния размер на чистата стойност на кредита, която разлика е останала неплатена. Доколкото обаче във въззивната жалба досежно иска за дължимост на главницата се иска отмяна на решението само в частта за част от главницата в размер на 219.98 лв., съгласно диспозитивното начало в процеса въззивният съд следва да се произнесе съобразно искането на въззивницата.