Акт от 30.10.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ гр.

София, 30.10.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО ЧЖ , в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Райна

Стефанова

Членове: Цвета

Желязкова

Петя Георгиева като разгледа докладваното от Петя Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20211100502946 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл. 274 - чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 5063496/10.04.2019 г. по описа на СГС, подадена от Н.М. Д.срещу определение № 54291/28.02.2019 г., постановено по гр.д. № 48366/2017 г. по описа на СРС, 165 състав, с което производството по делото е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК.

Жалбоподателят е изложил съображения за постановяване на определението в нарушение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения. Посочва, че първоинстанционният съд неправилно е прекратил производството, както и че изводът на съда за злоупотреба с право е в противоречие с фактическата обстановка по делото и събраните доказателства. Счита, че в случая е налице отказ от правосъдие. Излага твърдения за нарушаване на принципа за разглеждане на делата в разумен срок.

Жалбоподателят, счита, че определението е немотивирано. Нарушени са принципи на международното право и общностното право, като принципите за справедлив съдебен процес, осигуряване на безпристрастен съд, гледане на делото в разумен срок и други. Направено е искане за разглеждане на частната жалба в открито заседание.

Моли съда да отмени обжалваното определение. Направено е искане за обявяване за нищожно на определението на основание чл.270 ГПК, а в условията на евентуалност – определението да бъде обезсилено. Претендира разноски.

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид доводите в частната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

Частната жалба е депозирана в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Производството по гр.д.

№ 48366/2017 г. по описа на СРС, 165 състав, е образувано по искова молба с вх.

№ 2015315/18.07.2017 г., подадена от Н.М.Н. срещу „Напоителни системи“ ЕАД, с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл.92 ЗЗД вр. чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 10 000 лева, представляваща дължима неустойка съгласно чл.9, ал.11 от Договор за извършване на дадена работа от 10.11.1997 год., изменен с Анекс от 21.03.2004 год., ведно със законната лихва, считано от 18.07.2017 год. до окончателното плащане на сумата и сума в размер на 1250 лева, представляваща мораторна лихва, считано от 26.08.2014 год. до предявяване на исковата молба.

Съдът е приел, че е налице злоупотреба с право на иск на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение, не преследва легитимна цел, а е израз от една страна, на несъгласието на ищеца с постановената присъда, от друга страна, да получи своеобразно възмездие от съдилищата чрез затрудняване на дейността им.

Посочил е, че доколкото исковата молба е подадена в противоречие с принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права, установен в чл. 3 ГПК, съдът няма задължение да я разгледа и реши. Приел е, че това разрешение е възприето и в практиката на ЕСПЧ по чл. 35, § 3, (а) – условия за допустимост от ЕКЗПЧ. Позовал се е и на Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета, установяваща принципни минимални правила за създаване на процесуални гаранции за защита от злоупотреба с процесуални права в определен кръг съдебни производства. Позовал се е и на практика на ВКС - разпореждане № 321/04.12018 г. по ч. гр. д. № 3772/2018 г. на ВКС, определение № 761/30.11.2012 г. по ч. т. д. № 497/2012 г. и определение № 376 от 10.05.2010 г. по ч.т.д. № 350/2010 г., във връзка с последователното подаване на частни жалби, както и решение № 257/14.07.2011 г. по гр.д. № 1149/2009 г. на ВКС. Приел е, че с оглед недопустимостта на иска е неоправдано предоставянето на правна помощ по аргумент от чл. 24, т. 2 ЗПП.

Настоящият състав на Софийски градски съд споделя изложените от първоинстанционния съд в обжалваното определение мотиви, поради което и на основание чл. 272, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към тях.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, за да се произнесе съобрази от правна страна следното:

Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право - за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал. 2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал.

2 ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно - като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.

Жалбоподателят адресира до съда искания, които не отговарят на изискването на чл. 100а от ГПК - процесуалните действия да не да съдържат заплахи, обидни или нецензурни думи или квалификации, като в такъв случай те се смятат за нередовни. Такива, например са употребените, но неподкрепени от конкретни данни и доказателства, изрази и доводи за свързаност на съдии с различни терористични организации, позоваване на „божи гняв“, „божие наказание“ и пр. Съгласно горецитираната разпоредба на чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република България не се допуска както злоупотребата с право, така и реализацията на формално призната възможност, чийто ефект единствено засяга чужди права и законни интереси.

При тази хипотеза, и като взе предвид и практиката на

ЕСПЧ относно злоупотребата с право, сезирането на съда по настоящото дело с многобройни, идентични искания, съответно искания, съдържащи квалификации, сочещи на съмнения за извършени престъпления от членове на съдебни състав, неподкрепени от никакви фактически доводи (дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели, жалба 28970/1995 Nicolas Philis срещу Гръция; жалба 14102/02 Bekauri срещу Грузия и др.) сочат на извод за злоупотреба с права от ищеца – частен жалбоподател.

Националните съдилища се обръщат към практиката на

ЕСПЧ не само по делата, по които решенията на ЕСПЧ са задължителни за държавите –членки – чл. 46 от ЕКЗПЧ, а и като ориентир за начина на тълкуване и прилагане на нормите на вътрешното и международното право по начин, по който се гарантират правата, специално защитени съгласно Конвенцията. Поради това и позоваването на разбирането на създадения за гарантиране на действителната защита на правата, регламентирани в ЕКЗПЧ Европейски съд по правата на човека, за основни понятия, е начин националната практика да се съотнесе с най-високите стандарти.

Правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин. На страните е гарантирано правото по чл. 6 от ЕКЗПЧ – право на всяко лице, което се обръща към съд от държава, ратифицирала ЕКЗПЧ, на справедливо и публично гледане на делото на в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Това право се разглежда в контекста на задълженията на всяка страна да упражнява правата си с цел задоволяване на собствените интереси, без обаче тези интереси да надхвърлят и препятстват нормалното функциониране на обществото, в частност на съдебната система на държавата чрез адресирането с огромен брой сигнали, искания, жалби, които водят до ангажиране на ресурс от съдилищата, при която същите са препятствани да изпълняват възложените им Конституцията на Република България и Закона за съдебна власт функция – да защитават правата и законните интереси на гражданите – чл. 117 от КРБ.

В допълнение, използването на изрази в подаваните заявления до съда, насочени към създаване на необосновани (не са изложени никакви конкретни данни) внушения относно професионалните качества, личния морал и ценности на членове на съдебния състав, вкл. и доколкото съдържа и изявления, насочени към внушения за извършване на деяния от съдии, които съставляват престъпление по смисъла на НК, по аргументите и в определение № 2882 от 5.11.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 2328/2024 г., II ТО, ТК, води до освобождаване на Съда от задължение да се произнася по подобни молби и искания.

Видно от заглавната страница на постъпилата по настоящото дело частна жалба, частният жалбоподател – ищец адресира тези изявления и до редица национални органи, международни органи, посланици и пр.

Това поведение може да се съотнесе към хипотезата по решение по допустимостта по дело no. 67208/01 на Milan ŘEHÁK срещу Чешката Република. В цитираното решение ЕСПЧ сочи, че в стремежа си да осигури възможно най-широко разпространение на своите обвинения и обиди, жалбоподателят доказва решимостта си да накърни и опетни репутацията на самата институция на Европейския съд по правата на човека, нейните членове и персонал. Съдът (ЕСПЧ) „припомня, че по принцип една жалба може да бъде отхвърлена като злоупотреба съгласно член 35 § 3 от Конвенцията само ако съзнателно се основава на неверни факти, дори ако използва обиден език (вж. Duringer и други и Grunge срещу Франция (реш.), № 61164/00 и 18589/02; Върбанов срещу България, решение от 5 октомври 2000 г., № 31365/96, § 36, ЕСПЧ 2000-X, решение от 16 септември 1996 г., Доклади от присъди и решения 1996-IV, стр. 1210 и 1211, §§ 53 и 54). В настоящия случай, обаче, Съдът е на мнение, че твърденията на жалбоподателя са недопустими, надхвърлят границите на нормалната критика, макар и неуместни, и представляват неуважение към съда. Подобно поведение на жалбоподателя – дори да се предположи, че първоначалната му жалба няма да се счита за явно необоснована – е в противоречие с целта на правото на индивидуална жалба, както е предвидено в членове 34 и 35 от Конвенцията. Няма никакво съмнение, че това представлява злоупотреба с правото на жалба по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията.“ В настоящия случай, използваните от ищеца – частен жалбоподател или неговия процесуален представител изрази разкриват подобна характеристика, като характеристиката, посочена и от ЕСПЧ. Разпространяването на внушения за нерегламентирани контакти, връзки на членове на съдебния състав с престъпни организации, до сериозен кръг адресати, сочи на допълнителен аргумент към извода, че поведението изпълва хипотезата на злоупотреба с правото на жалба по смисъла на чл. 3 от ГПК.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право на жалба, като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /дело 56551/11 Mihailo PETROVIC срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Mirolubovs and Others v. Latvia/.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Н.Н. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК.