Решение № 130 от 14.07.2022, Окръжен съд - Видин
- Съд
- Окръжен съд - Видин
- Дело
- Въззивно гражданско дело 145/2022
- Вид
- Решение № 130
- Подписан
- 14.07.2022
- В сила
- 14.07.2022
- Състав
- СВЕТЛА ЖЕЛЯЗКОВА СТОЯНОВА, НИНА ДОНКОВА НИКОЛОВА, ГАБРИЕЛ ПЕТКОВ ЙОНЧЕВ
Цитирани разпоредби
- чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.270, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.3,т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415 ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.423 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.111, б."в" · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 130 гр. В. 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: С. Ж. С.
Членове:
Г. П. Й.
Н. Д. Н. при участието на секретаря Н. Ц. К. като разгледа докладваното от Н. Д. Н. Въззивно гражданско дело № 20221300500145 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Дял втори, Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.
Подадена е въззивна жалба от А.В. Б. с ЕГН: ********** и адрес гр.
Б.,представлявана от процесуален представител –адв. Р.Р. против Решение № 498/29.10.2021г. по гр.д.№27/2021г. на Видински районен съд, с което е признато за установено вземане на А1 Б. срещу А.В. Б. в размер 166.22 лева незаплатен остатък от лизингови вноски, 57.12 лева неустойка предсрочно прекратяване на договор, ведно с мораторна лихва в размер 43.09 лева, както и законна лихва, считано от 02.08.2017г. до окончателното изплащане на вземането, и въззивникът е осъдена да заплати разноските в заповедното производство в размер 180 лева адвокатско възнаграждение и 25.00 лева ДТ, и тези в исковото в размер 180 лева адвокатско възнаграждение и 25.00 лева ДТ.
Твърди се във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Излага се, че първоинстанционният съд не е обсъдил доводите на ответника за неоснователност на претенцията.
1
Твърди се недопустимост на предявения иск поради липса на идентичност на присъденото вземане в заповедното производство и това ,предмет на установяване в исковото такова. Двете вземания са с различно основание договори с различна дата , предмет, период и размер. В условия на евентуалност се твърди неоснователност на иска поради липса на приложени разпечатки за проведени разговори, за да е ясно, че стойността на фактурите съответства на използваните услуги.Фактурите също не са доказателство за дължимост на сумите. Прави се възражение за изтекла погасителна давност на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД.
Сочи се, и че съдът не се е произнесъл за разноските в развилото се производство по чл.423 ГПК.
Иска се да се постанови решение, с което да се отмени обжалваното решение изцяло и да се отхвърли предявения иск.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата по жалбата страна . Сочи се, че жалбата е неоснователна и се моли решението да бъде оставено в сила. Поддържа се, че е представен Договор от 28.03.2013 г и фактури с номера 296225782/25.07.2014г.,
298062983/26.08.2014г.,
299635212/26.09.2014г.,
301224117/27.10.2014г.,
566201166/30.10.2014г.,
303563804/27.11.2014г.,
305413088/28.12.2014г., 307021785/26.01.2015г., 308618763/26.02.2015г., 310212985/26.03.2015г., които установяват процесните вземания. Сочи се, че доказателствата не са оспорени от ответника в първата инстанция, същият не е провел насрещно доказване, че не дължи сумите. Съдът, който е обвързан от твърденията и доводите на страните и направените оспорвания от ответника, каквито липсват в първоинстанционното производство досежно предоставянето на услугите от ищеца, е бил длъжен да обяви тези факти за безспорни и да се съсредоточи върху спорните факти и обстоятелства.
Възражението за погасени по давност вземания счита за неоснователно, както и възражението за присъдените разноски.
Страните не са направили доказателствени искания и пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа страна следното :
2
Делото е образувано по искова молба от „А Б.“ ЕАД с ЕИК. и седалище и адрес на управление в гр. С. против А.В. Б. с ЕГН: **********, за установяване на вземане на основание чл.422 ГПК в размер 166.22 лева незаплатен остатък от лизингови вноски по договор за лизинг от 14.
01.2014г., съгласно фактури 298062983/26.08.2014г., 299635212/26.09.2014г., 301224117/27.10.2014г.,
303563804/27.11.2014г.,
305413088/28.12.2014г.,
307021785/26.01.2015г., 308618763/26.02.2015г.,
310212985/26.03.2015г.,
57.12 лева неустойка предсрочно прекратяване на договор, съгласно фактура №566201166/30.10.2014г., ведно с мораторна лихва в размер 43.09 лева,начислена върху фактура с № 310212985/26.03.2015г, както и законна лихва, считано от 02.08.2017г. до окончателното изплащане на вземането, и да заплати разноските в исковото в размер 180 лева адвокатско възнаграждение и 25.00 лева ДТ. Исковото производство е образувано за установяване на вземания, присъдени със Заповед №1828-РЗ /04.08.2017г., по ч.гр.д.№2150/2017г.на ВРС, с която съдът е разпоредил длъжникът А.В. Л. от с.Б. Р. ЕГН: ********** да заплати на кредитора М. ЕАД гр.С. сумата в общ размер 285.51 лева, от която 185.30 лева незаплатена далекосъобщителна услуга, 57.12 лева неустойка предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга; 43.09 лева мораторна лихва, начислена върху фактура №310212985, ведно със законната лихва, считано то 02.08.2017г. до изплащане на вземането.
Ответникът в отговор е оспорил претенциите, като излага, че предявения иск е недопустим поради липса на пълно съответствие между страните, основанието и размера на присъденото вземане в заповедното и претенцията, предявена в исковото производство по чл.422 ГПК. Двете вземания са с различни правопораждащи факти - договори с различна дата, предмет, период и размер. В условия на евентуалност се твърди неоснователност на иска поради липса на приложени подробни разпечатки за проведени разговори като продължителност и цена, съответстващи на стойността на издадените фактури. Прави се възражение за изтекла погасителна давност на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД и за нищожност на клаузата за неустойка.
Не се спори между страните, че между същите са сключени два договора:
Договор № М3572347 от 28.03.2013 г, с предмет съгласно чл.3.1 доставка на електронни съобщителни услуги чрез една или няколко 3 електронни съобщителни мрежи на доставчика и/или негови партньори, при условията на този договор и Общите условия за взаимоотношенията между М. ЕАД и потребителите на дадена услуга и ли мрежа, ведно с Приложение №1/28.03.2013г.и Анекс към Договор №М3572347 от 14.01.2014г. и Приложение №1/ 14.01.2014г. С Договор за продажба на изплащане № 503720498/14.01.2014г., ведно с приложение №2- погасителен план, съгласно чл.1 от договора, продавачът прехвърля на купувача правото на собственост върху вещ срещу цена, която купувачът се задължава да заплати в размера и при условията на разсрочено плащане, определени в този договор и приложенията към него. Представени са и общи условия на М. ЕАД за сключване на договори за лизинг. Видно от фактура № 0644614682 /14.01.2014г. на стойност 261.60 лева с лихва и ДДС, купувачът ответник е придобил апарат SAM Galaxy Trend lite Black 23м.
По делото са представени фактури с №296225782/25.07.2014г., на стойност 10.90 лева с период на фактуриране 23.06.2014г.-22.07.2014г. с основание вноски за изплащане на стоки; №298062983/26.08.2014г., на стойност 10.90 лева с период на фактуриране 23.07.2014г.-22.08.2014г. с основание вноски за изплащане на стоки; № 299635212/26.09.2014г., на стойност 10.90 лева с период на фактуриране 23.08.2014г.-22.09.2014г. с основание вноски за изплащане на стоки; 301224117/27.10.2014г., на стойност 10.90 лева с период на фактуриране 23.09.2014г.-22.10.2014г. с основание вноски за изплащане на стоки; сметка №566201166/30.10.2014г., с наименование на услугата – неустойка в размер 57.12 лева.
Видно от приложеното ч.гр.д.№2150/2017г.на ВРС, със Заповед №1828РЗ /04.08.2017г. съдът е разпоредил длъжникът А.В. Л. от с.Б. Р., ЕГН:
********** да заплати на кредитора М. ЕАД гр.София сумата в общ размер 285.51 лева, от която 185.30 лева незаплатена далекосъобщителна услуга, 57.12 лева неустойка предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга; 43.09 лева мораторна лихва, начислена върху фактура №310212985, ведно със законната лихва, считано то 02.08.2017г. до изплащане на вземането. След развило се производство по чл.423 ГПК, с определение 141/25.09.2020г. по гр.д.№265/2020г. е прието възражението на длъжника и от заявителя е предявен положителен установителен иск.
Първоинстанционният съд е приел, че предявения установителен иск с правно 4 основание чл.422 ГПК е допустим и основателен и е признал с обжалваното решение № 498/29.10.2021г. по гр.д.№27/2021г. за установено вземането на А1 Б. срещу А.В. Б. в размер 166.22 лева незаплатен остатък от лизингови вноски, 57.12 лева неустойка предсрочно прекратяване на договор, ведно с мораторна лихва в размер 43.09 лева, както и законна лихва, считано от 02.08.2017г. до окончателното изплащане на вземането, и е осъдил същата да заплати разноските в заповедното производство в размер 180.00 лева адвокатско възнаграждение и 25.00 лева ДТ, и тези в исковото в размер 180.00 лева адвокатско възнаграждение и 25.00 лева ДТ.
При така установената фактическа обстановка Съдът намира са установено от правна страна следното :
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на същото - само за приложението на императивни материално правни норми и 5 когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за определени категории уязвими лица, като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима.
Решението на първоинстанционния съд настоящата инстанция намира за недопустимо поради произнасянето на съда по недопустима претенция.
При предявяването на иска по чл.422 ГПК ищецът следва да се съобрази с посоченото от него основание за издаване на заповед за изпълнение, за да установи съществуването на оспореното вземане такова, каквото е присъдено със заповедта по чл. 410 ГПК. Обстоятелствената му част трябва да съответства на основанието, на което е заявено вземането в заповедното производство и на което е издадена заповедта за изпълнение. Рамките и предметът на исковото производство са предопределени от заповедното производство. В този смисъл е съдебната практика, материализирана в Решение № 123 от 30.11.2017 година на ВКС, т.д. № 1627/2015 г., Решение № 34/11.08.2016 г. на ВКС, т.д.№ 3107/2014 г. , Решение № 18/16.02.2016 г. на ВКС, т.д.№ 1880/2014 г.