Решение № 1845 от 19.12.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1845 гр. Русе, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивайло Д. Иванов при участието на секретаря Елисавета Янк. Янкова като разгледа докладваното от Ивайло Д. Иванов Гражданско дело № 20224520104826 по описа за 2022 година

Ищецът “Ти Би Ай Банк” ЕАД със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от изпълнителните директори Александър Чавдаров Димитров и Николай Георгиев Спасов, твърди, че на 28.11.2019г. е сключил с ответника договор за потребителски кредит № **********, по силата на който му предоставил паричен кредит за закупуване на стока в общ размер от 596.19 лева. Съгласно чл.7, т.2.1 от договора, кредиторът превежда средствата по кредита по сметка на продавача на стоката, избрана от потребителя, за заплащане на продажната й цена. Кредиторът е превел конкретната част от средствата по кредита в размер на 449.00 лева на продавача на стоката, който е издал фактура № **********/28.11.2019г. Към договора за потребителски кредит ответникът е пожелал да сключи застраховка „BANK ПАКЕТ 4 Кредит+Уред+Сметка за 36.06 лева; застраховка „BANK Пакет 4 Сметка” за 109.89 лева и застраховка „BANK ПАКЕТ 4 УРЕД” за 1.24 лева. Общото крайно задължение по договора възлиза на 648.65 лева, която сума е разсрочена, съгласно погасителния план описан в чл.11.2 от договора, на 11 погасителни месечни вноски – 10 по 58.97 лева и една последна изравнителна вноска в размер на 58.95 лева. Така предоставената сума с уговорено възнаграждение, кредитополучателя има задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща главница и договорна лихва. Уговореното между страните възнаграждение се състои от договорна лихва /чл.9, ал.1 и чл.2 от договора/ в размер на 17.20% от остатъчния размер на главницата по кредита. Видно от приложената декларация на стр.7 от договора, потребителят декларира, че е получил стоката описана в чл.8 от договора за потребителски кредит, от продавача на стоката. Въпросната декларация не се попълва, ако стоката не е предадена физически на потребителя в момента на сключване на договора. Предоставената сума с 1 договореното възнаграждение, кредитополучателят има задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща 2 компонента – главница и договорна лихва. Длъжникът е поискал от Банката да се възползва от „Механизъм 1 за отсрочване на задължения” от приетия от УС на БНБ ред за отсрочване и уреждане на изискуеми задължения към банки и дъщерните им дружества – финансови институции във връзка с извънредното положение, въведено от Народното събрание на 13.03.2020г. /”Ред за отсрочване”/, за което двете страни – Банката и длъжникът, сключват съответния Анекс № 1/26.05.2020г. и Анекс № 2/14.01.2021г., с които индивидуализират измененията на избрания от длъжника механизъм за отсрочване, но при условията на одобрения от БНБ ред за отсрочване. Анексите са разписани с обикновен електронен подпис по смисъла на чл.13, ал.1 от ЗЕДЕУУ по начин договорен между страните в чл.7 от същия, чрез използване на еднократно генерирана парола, изпратена на мобилния телефон на кредитополучателя чрез кратко текстово съобщение /SMS/.

Ответникът обаче не е изпълнил задължението си да върне получения от него потребителски кредит на договорените падежи. Той е останал да дължи 442.73 лева – главница; 67.64 лева – договорна лихва и 112.28 лева – лихва за забава за периода от 05.05.2021г. до 12.05.2022г. За тези парични суми ищецът подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК, въз основа на което е било образувано ч.гр.дело № 2859/2022г. по описа на РРС, но срещу издадената заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ ответникът е подал възражение за недължимост на сумите. Поради това моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на Р. Й., че дължи сумите от 442.73 лева, представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит № **********/28.11.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване заявлението по чл.417, т.2 от ГПК – 30.05.2022г. до окончателното й изплащане, 67.64 лева – договорна лихва и 112.28 лева – лихва за забава за периода от 05.05.2021г. до 12.05.2022г., по издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК по ч.гр.дело № 2859/2022г. по описа на РРС.

Претендира направените по настоящото дело разноски, както и тези направени по заповедното производство.

Съдът, като взе предвид изложените от ищеца в исковата молба фактически обстоятелства, на които основава претенцията си и формулирания петитум, квалифицира правно предявения положителен установителен иск по чл.422 от ГПК.

Ответникът Р. Д. Й. оспорва изцяло предявения иск. Твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен, тъй като същият не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, т.10 от ЗПК. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин – чл.10, ал.1 от ЗПК. Според чл.9, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и 2 всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл.10 от ЗПК този вид договор се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, а в разпоредбата на чл.11, ал.1 и 2 от ЗПК са изчерпателно изброени задължителните реквизити на договора, като съобразно чл.20 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и в тази хипотеза, според чл.23 от ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. В конкретния случай е налице неспазване на изискването за форма по чл.10, ал.1 от ЗПК.

Макар договорът да е сключен в надлежна писмена форма и на хартиен носител, видно от съдържанието му, същият е изготвен на шрифт по-малък от 12. Не е спазено и изискването всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. От приложените към исковата молба писмени доказателства с просто око е видно, че договорът е изготвен с един шрифт /по-малък от 12/, Анекс № 1/28.11.2019г. е с друг шрифт, който е още по-малък от този на договора, а другите приложени към договора документи са със абсолютно различен по вид и размер шрифт – декларация, сертификат и др. Процесният договор също така е представен по неясен и неразбираем за ответника начин. В чл.7.1 от договора е посочен общ размер на кредита 596.19 лева, докато стойността на стоката предмет на договора е 449.00 лева, поради което неясно е какво се включва в общия размер на кредита и от къде се явява тази разлика. В чл.10 от договора пък е посочена сумата дължима от кредитополучателя вече в размер на 648.65 лева, която също не е ясно от какво е формирана. При стойност на стоката, за която се отпуска кредита и лихвен процент 17.2%, дължимата сума от кредитополучателя е с включена лихва за 11 месеца разсрочено плащане е в размер на 488.51 лева, от които лихва в размер на 39.51 лева, а ГПР е в размер на 18.61%, а в чл.10 от договора е посочен ГПР в размер на 17.79%. Неясно е как ищцовото дружество е формулирало общата дължима сума в размер на 648.65 лева. Неясно за ответника е какви са тези BANK пакети, които са с различна стойност и защо са включени към общата дължима сума по кредита. При направени изчисления и олихвяване на сумата по чл.7.1 от договора – 596.19 лева с лихва 17.2% за 11 месеца се получава дължима сума в размер на 648.67 лева и ГПР 18.62%. Видно е, че ищцовото дружество е включило в сумата по кредита не само стойността на стоката, но и други разходи по BANK пакети посочени в чл.8 от договора, върху които също е начислило лихва. Поради изложеното счита, че е налице пълна неяснота за кредитополучателя относно основни клаузи в сключения договор. На следващо място не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като договорът не съдържа ясно какъв е лихвения процент на ден. Към договора липсва и погасителен план, което е задължително изискване по ЗПК, което също обуславя недействителността на съглашението. На страница 3 в договора фигурира таблица, озаглавена „погасителен план”, но по същество това не е такъв, защото не съдържа информация как е формирана месечната погасителна вноска – главница, лихва, такса и други, т.е. кредитополучателят като потребител не разполага с 3 възможността да прецени икономическите последици от сключването на договора. Това за него е абсолютно невъзможно и предвид пълната неяснота за размера на отпуснатият му кредит. Неправилно в договора е отбелязан и размера на ГПР, тъй като начислените такси за услуги BANK пакет са включени към дължимата главница и се олихвяват със същия процент, с който се олихвява и главницата. По тази начин тези суми не са сметнати към оскъпяването на кредита както е редно, а към главницата. Това обстоятелство обаче по никакъв начин не става ясно от разписаните в договора клаузи, а едва след направени множество математически изчисления. Според нормата на чл.19 от ЗПК ГПР на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, което правило в случая видно от изложеното по-горе е нарушено. По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в ЗЗП и ЗПК. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ приоритет над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани. Извън общата уредба на потребителска закрила, условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са предмет на специално регулиране от 01.10.2016г. със ЗПК /отм./, като на този начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на волята на договарящите се, относно икономическата тежест поемана от потребителя, чрез изискването за посочване на годишен процент на разходите като задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от 12.05.2010г. с нов акт със същото наименование, който до изменението му през 2014г., също не е уреждал изрично размера на разходите, възлагани на кредитополучателя. В процесния договор освен, че не е спазена разпоредбата на чл.19 от ЗПК са предвидени за заплащане и други разходи от потребителя като суми по BANK пакети, които никъде не е посочено какви услуги включват, но видно от направените по-горе изчисления същите са финансирани от кредитора, те са в негова полза и се включват към главницата, олихвяват се заедно с нея и се възстановяват с погасителните вноски от потребителя. Кредиторът неправомерно включва тези такси в общите разходи по кредита. По тези съображения моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.