Решение № 11236 от 29.06.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11236 гр. София, 29.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 62 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА при участието на секретаря МАРИАНА ИВ. СОКОЛОВА като разгледа докладваното от ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА Гражданско дело № 20231110105926 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на С. В. С. срещу .............

Предявен е иск с правно основание чл.66, ал.2 КТ.

С исковата молба ищцата твърди, че по силата на трудов договор № 2703/04.07.2012 г., сключен между нея и .......... (с правоприемник – ............), е заемала длъжностите „технически сътрудник офис“, „координатор офис“, „мениджър продажби“ и „зонален мениджър, продажби“. По силата на допълнително споразумение № 113/11.08.2020 г. размерът на брутното й трудово възнаграждение (БТВ), считано от 12.08.2020 г., възлиза на сумата 2 834, 84 лв. Твърди, че трудовото й правоотношение е било прекратено със заповед № 417/13.05.2021 г., считано от 13.05.2021 г., след подадено от нея заявление, на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ., с оглед на което е работила в дружеството 8 години, 11 месеца и 9 дни. По силата на т.9 от допълнително споразумение № 2370/01.04.2017 г. при прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на какво основание, на ищцата се дължи обезщетение за лоялност и чисто дисциплинарно досие в размер на едно БТВ за всяка пълна прослужена година, но не повече от 10 БТВ, като същото е дължимо независимо от останалите обезщетения по КТ. С оглед изложеното счита, че има вземане към ответника за обезщетение в размер на 8 БТВ, равняващо се на сумата 22 678, 72 лв., доколкото е изпълнявала трудовите си задължения точно и не е имала дисциплинарни наказания.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата от 22 678, 72 лв., представляваща обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 2370/01.04.2017 г. Претендира законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника ............, с който оспорва иска. Излага съображения, че ищцата не е имала основание да 1 прекрати ТПО, тъй като не е било налице неизпълнение от страна на работодателя на негови задължения, с оглед на което, като е предприела действия по прекратяването му, ищцата е действаща недобросъвестно. Счита, че клаузата на т.9 от допълнително споразумение № 2370/01.04.2017 г. е нищожна поради противоречие с добрите нрави и липса на основание. Излага съображения, че съгласно чл.66, ал.2 КТ с трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор, т.е. няма пречка да се уговарят обезщетения, които са дължими и без неправомерно поведения на работодателя, но случаят не е такъв, доколкото в клаузата на т.9 не са предвидени условията, при които обезщетението се дължи. Излага доводи, че е налице договаряне във вреда на представлявания по чл.40 ЗЗД. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа страна:

Безспорно е между страните, че по силата на трудов договор № 2703/04.07.2012 г., сключен между нея и .......... (с правоприемник – ............), е заемала длъжността „технически сътрудник офис“.

С допълнително споразумение № 2370/01.04.2017 г. ищцата е била преназначена на длъжност „координатор офис“.

С допълнително споразумение № 113/11.08.2020 г. ищцата е била преназначена от длъжност „мениджър продажби“ на длъжност „зонален мениджър, продажби“.

Със заявление от 13.05.2021 г. ищцата е поискала прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ. Видно от заявлението, основанието е посочено като цифров израз, без да се сочат конкретни фактически обстоятелства в тази връзка.

Безспорно е между страните, че със заповед № 417/13.05.2021 г. трудовото правоотношение е било прекратено от ищцата, считано от 13.05.2021 г., на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ.

Съгласно т.9 от допълнително споразумение № 2370/01.04.2017 г. при прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на основанието, на работника/служителя се дължи обезщетение в размер на: по едно БТВ за всяка пълна прослужена година като лоялен работник/служител без дисциплинарни наказания.

Броят на обезщетенията (брой БТВ) е равен на броя прослужени години без значение промяна на длъжността, но за не повече от 10 години (10 БТВ). Обезщетението се дължи независимо от останалите законови обезщетения по КТ.

Безспорно е между страните, че ищцата е работила при ответника 8 години, 11 месеца и 9 дни.

Не се спори и че по силата на допълнително споразумение № 113/11.08.2020 г. размерът на БТВ на ищцата, считано от 12.08.2020 г., възлиза на сумата 2 834, 84 лв.

При така установеното съдът намира от правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл.66, ал.2 КТ.

Съгласно чл.66, ал.2 КТ с трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор.

2

Именно такъв е случаят с предвиденото в клаузата на т.9 от допълнително споразумение № 2370/01.04.2017 г., според която при прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на основанието, на работника/служителя се дължи обезщетение в размер на: по едно БТВ за всяка пълна прослужена година като лоялен работник/служител без дисциплинарни наказания, като броят на обезщетенията (брой БТВ) е равен на броя прослужени години без значение промяна на длъжността, но за не повече от 10 години (10 БТВ), а обезщетението се дължи независимо от останалите законови обезщетения по КТ.

От страна на ответника е заявено възражение за нищожност на клаузата поради противоречие с добрите нрави и липса на основание.

Съгласно чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Въпросът, касаещ този порок, е разрешен с решение № 28 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г. на ВКС, III ГО, решение № 44 от 11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г. на ВКС, IV ГО, решение № 30 от 24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. на ВКС, IV ГО, решение № 56 от 04.04.2022 г. по гр. д. № 2700/2021 г. на ВКС, III ГО, решение № 75 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на ВКС, III ГО, в които съдът се е произнесъл по искове на други бивши служители на ответника, основани на идентична с процесната договорна клауза. Прието е, че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия договор да уговарят условия, които са по-благоприятни за работника от установените със закона или с колективен трудов договор. Частичната нищожност предполага наличие на порок в самостоятелна част от волеизявлението, при което останалата част от него може да породи правно действие. Уговорката, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на 12 брутни месечни трудови възнаграждение, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, е частично недействителна само в частта в която обезщетението се уговаря като дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно 3 поведение на работника. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува и без тази част от уговорката, като по този начин задължението остава и работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен. Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например с дисциплинарно уволнение. Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие без виновно поведение на работодателя. Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забрана за принудителен труд.

Едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение.

Не е налице нищожност на уговорката поради липса на основание по чл.26, ал.2, пр.4 ЗЗД. Основанието на сделката представлява типичната и непосредствена правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага. Целта в случая е посочена в самата клауза – гратификационна /благодарност за лоялността към работодателя, за положения определен период от време труд при спазване на трудовата дисциплина/. От друга страна, уговореното обезщетение дава материален стимул на работника/служителя да се задържи на работа при работодателя по-дълго време, доколкото от това зависи размерът на обезщетението, както и да спазва трудовата дисциплина. Подобни обезщетения не са чужди на законодателя /предвидени са в чл.225 ЗСВ, чл.227 ЗОВСРБ, чл.234 ЗМВР и др./ и целта им е именно посочената – гратификационна, както и да стимулират съответните лица да полагат труд попродължителен период от време. Подобен характер има и обезщетението по чл.222, ал.3 КТ. Несъмнено, непрестанната инвестиция на средства и работна сила в обучението на нови служители съставлява затруднение за работодателя, с оглед на което финансов стимул като процесния не е лишен от основание.

Предвид изложеното и доколкото нищожност не произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, съдът намира, че клаузата, на която ищецът основава вземането си, е действителна /съобразно задължителните разяснения, дадени ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС/.

Неоснователно е възражението на ответника, че е налице хипотезата на чл.40 ЗЗД.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.3 на ТР № 5/2014 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл.40 ЗЗД, не поражда целените с него правни последици и е недействителен. На тази недействителност може да се позове само представляваният или неговите универсални правоприемници.