Решение № 1570 от 17.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1570 гр. София, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20241100506172 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 9.11.2022 г., постановено по гр.д.№ 1814/ 2021 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 52 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от П. Й.

В. /ЕГН **********/ срещу БЪЛГАРСКА НАРОДНА БАНКА- със седалище в гр.

София /БУЛСТАТ 000694037/ иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението от длъжността „старши юрисконсулт", извършено със Заповед № 105-09030/ 25.11.2020 г.; иск с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението с посочения акт длъжност „старши юрисконсулт" в отдел „Методология и касов контрол" на дирекция „Емисионно- касова" в Българска народна банка; и иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ за заплащане на сумата 13 824 лева, представляваща обезщетение за периода от 26.11.2018 г. до 26.05.2021 г., през който е останала без работа, поради незаконно уволнение с посочената заповед. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата П. Й. В. е осъдена да заплати на ответника Българска народна банка сумата 1 594.72 лева- разноски по делото.

С определение от 28.02.2023 г. на основание чл.248 ГПК е изменено цитираното решение от 9.11.2022 г. в частта за разноските, като е постановено увеличение размера на разноските по чл.78, ал.3 ГПК, които П. Й. В. е осъдена да заплати на „Българска народна банка", от 1 594.72 лева на 2 394.72 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение.

С определение от 12.09.2023 г. на основание чл.248 ГПК е допълнено цитираното определение от 28.02.2023 г. относно изменението на решението в частта за разноските, като на основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата П. Й. В. е осъдена да заплати на ответника Българска народна банка и сумата 900 лв.- разноски за възнаграждения 1 на вещи лица. Това определение е потвърдено с въззивно определение от 25.03.2024 г., постановено по ч.гр.д.№ 13382/ 2023 г. на СГС, ГО.

Постъпила е въззивна жалба от П. Й. В. /ищца по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за уважаване на предявените от същата искове, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна Българска народна банка- гр. София /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.

Подадена е и частна жалба от П. Й. В. срещу определението по чл.248 ГПК от 28.02.2023 г., с искане да бъде постановена отмяната му като неправилно.

Ответникът по частната жалба- БНБ моли да бъде постановено определение за отхвърлянето й като неоснователна.

Подадена е частна жалба срещу определението от 28.02.2023 г. и от Българска народна банка, която не подлежи на разглеждане в настоящото въззивно производство, доколкото въз основа на дадени от въззивния съд с определение от з.з. на 20.06.2023 г. указания СРС е постановил цитираното по- горе определение по чл.248 ГПК от 12.09.2023 г., което е било предмет на самостоятелна инстанционна проверка по посоченото частно гр. дело на СГС.

Предявени са искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, чл.344, ал.1, т.2 КТ и чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По същество постановеното от СРС решение е неправилно и следва да бъде отменено.

Предявеният от П. В. иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ за признаване на уволнението й за незаконно и за неговата отмяна е основателен и доказан и следва да бъде уважен.

По делото не е спорно, а се и установява въз основа на събраните писмени доказателства, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен между П. В. и Управителя на Българска народна банка /БНБ/ на 30.04.2018 г. трудов договор, по силата на който ищцата заела длъжността „юрисконсулт" в Управление „Емисионно“, Дирекция „Емисионнокасова", отдел „Логистика и методология“, функционално направление: основна банкова дейност, в Българска народна банка, считано от 3.05.2018 г., с изпитателен срок от шест месеца- съгласно чл.70, ал.1 вр. чл.67, ал.1, т.1 КТ. След изтичане на изпитателния срок трудовото правоотношение е трансформирано в безсрочно, като ищцата първоначално заемала длъжността „юрисконсулт“, а считано от 18.12.2019 г.длъжността „старши юрисконсулт“ в посочената дирекция на БНБ. Това 2 правоотношение е прекратено едностранно от работодателя на основание чл.328, ал.1, т.5 КТ с издадена от Управителя на БНБ Заповед № 105- 09030/ 25.11.2020 г., при неспазен срок на предизвестие, считано от 27.11.2020 г. Заповедта е връчена на ищцата на 26.11.2020 г., поради което и трудовоправната връзка между страните се счита валидно прекратена от 27.11.2020 г.- съгласно чл.335, ал.2 КТ.

Основните наведени от ищцата доводи за незаконност на така извършеното уволнение са за нарушаване на предвидената в чл.333, ал.1, т.3 КТ предварителна закрила и за липса на приложеното от работодателя уволнително основание по чл.328, ал.1, т.5 КТ- „липса на качества на служителя за ефективно изпълнение на работата”.

Тези доводи са основателни. По преценка на настоящия въззивен съд извършеното със Заповед № 105- 09030/ 25.11.2020 г. на Управителя на БНБ уволнение на П. В. се явява незаконосъобразно по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.333, ал.1, т.3 КТ в случаите по чл.328, ал.1, точки 2, 3, 5, 11 и чл.330, ал.2, т.6 работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай работник или служител, боледуващ от болест, опредЕ. в наредба на министъра на здравеопазването, като в този случай- съгласно ал.2 на същата норма, преди уволнението се взема мнението и на трудово- експертната лекарска комисия.

Съгласно нормата на чл.344, ал.3 КТ в случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварителното съгласие на инспекцията по труда или на синдикален орган и такова съгласие не е било искано или не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество.

Съвкупният анализ на събраните в процеса писмени доказателства обосновава извод на въззивния съд за основателност на наведения от ищцата /въззивник/ довод за незаконност на уволнението поради нарушаване на предвидената в чл.333, ал.1, т.3 КТ предварителна закрила, което налага отмяна на уволнението на формално основаниесъгласно чл.344, ал.3 КТ, без разглеждане на трудовия спор по същество.

Предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.3 КТ, касаеща работници или служители, боледуващи от болести, определени в издадена от министъра на здравеопазването наредба, а именно Наредба № 5/ 1987 г. „за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 КТ”, е приложима в настоящия случай, тъй като процесното уволнение е извършено на основание чл.328, ал.1, т.5 КТ.

От представените от ищцата в първоинстанционното производство медицински документи- Удостоверение от 1.12.2020 г., издадено от д-р С.М. при Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания „Проф. д-р Марин Мушмов“ ЕООД- гр. София /л.22 от делото на СРС/, Епикриза от м.04.2002 г., лист за диспансерно наблюдение от 21.07.2020 г., Служебна бележка изх.№ 2/ 18.03.2021 г., издадена от СБАЛОЗ „Проф. д-р Марин Мушмов“ ЕООД- гр. София /л.277 от делото на СРС/, и от неоспореното заключение на изслушаната съдебно- медицинска експертиза безспорно се установява, че П. В. има диагностицирано онкологично заболяване: „Карцином на дясна млечна жлеза“, при лечението на което през м.04.2002 г. е претърпяла оперативна интервенция /квадрантектомия с аксиларна дисекция/, последвана от следоперативна радио и хормонотерапия за период от 5 години.

Независимо, че не се е снабдила с експертно решение на ТЕЛК и няма опредЕ. трайно намалена работоспособност /ТНР/, същата се счита онкологично болна, тъй като пациент с доказано онкологично заболяване остава с такова до края на живота си и в нито един момент не може да се счита, че е клинично здрав и излекуван /обяснения на 3 вещото лице Таушанова в о.с.з. на 6.10.2021 г., Служебна бележка изх.№ 2/ 18.03.2021 г. и Удостоверение от 1.12.2020 г., издадени от СБАЛОЗ „Проф. д-р Марин Мушмов“ ЕООД- гр. София/. Следователно към датата на процесното уволнение, извършено на 25.11.2020 г. /считано от 27.11.2020 г./, ищцата е страдала от заболяване, включено в обхвата на цитираната Наредба № 5/ 1987 г., поради което и предвид липсата на искане от работодателя- ответник до Инспекцията по труда за даването на разрешение за уволнението й по чл.328, ал.1, т.5 КТ и съответно- предвид липсата на такова разрешение /обстоятелства, които са безспорни между страните/, доводът й за нарушаване на закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ при извършването на това уволнение се явява основателен.

Ответникът оспорва да са били налице предпоставки за прилагане на закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, като твърди, че независимо от посоченото в дадената от ищцата преди уволнението декларация, че страда от онкологично заболяване, същата не оказала съдействие на работодателя и не му предоставила медицински документи за установяване на заболяването /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, поради което и получаването на предварително разрешение от Инспекцията по труда в случая не било необходимо.

Това възражение на ответника е неоснователно. Предварителната закрила при уволнение п о чл.333 КТ има обективен характер, като наличието на изискваното от чл.333, ал.1, т.3 КТ разрешение е абсолютна предпоставка за законност на уволнението, като от законодателя не са въведени изключения относно приложимите уволнителни основания, при които правилото не следва да бъде спазвано от работодателите.

Практиката допуска изключение от принципа, че закрилата има обективен характер и то е когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване или не е в състояние, за което се предвижда закрила, каквито данни и доказателства по делото не са събрани, при дължимо от работодателяответник в тази насока насрещно доказване.

Действително задължението на работодателя по чл.1, ал.2 от Наредба № 5/ 1987 г. може да бъде изпълнено само при съдействие от страна на работника или служителя, заявяващ, че се ползва от закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, като това съдействие е регламентирано изрично в чл.2 от наредбата, създаващ в тежест на работника или служителя задължение, при поискване да представи в предприятието медицински документи от лечебно- профилактичните заведения, където се лекува или води на диспансерен отчет. Работодателят не е в състояние да осъществи дейност по събиране на предварителна информация за здравословното състояние на съответния работник, ако последният не изпълни създаденото в негова тежест задължение да представи медицинската документация, установяваща съответното заболяване. Предварителната закрила при уволнение п о чл.333 КТ има обективен характер и цели да запази работника или служителя от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. В хипотезата по чл.333, ал.1, т.3 КТ тази закрила се прилага поначало във всички случаи, когато към момента на връчването на заповедта /или друг писмен акт на работодателя/ за уволнението /чл.333, ал.7 вр. чл.335, ал.1 КТ/ работникът или служителят страда от някое от заболяванията, посочени в чл.1, ал.1 от Наредба № 5/ 1987 г. При тази хипотеза работодателят може да уволни работника или служителя само с предварително /дадено преди връчването на писмения акт за уволнението/ разрешение на Инспекцията по труда за всеки отделен случай, като следва /също преди връчването на писмения акт за уволнението/ да е взето и мнение на ТЕЛК /чл.333, ал.2 КТ/. С чл.1, ал.2 от Наредба № 5/ 1987 г. е вменено изрично задължение в тежест на работодателя да събере предварителна информация от 4 работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болестите, посочени в ал.1. Предвид обективния характер на закрилата при уволнение, нито разпоредбата на чл.333, ал.1 КТ, нито тази на чл.1 от Наредба № 5/ 1987 г. не вменява на работника или служителя задължение да уведомява работодателя си предварително дали страда от болестите по посочената разпоредба, нито да представя медицински документи, удостоверяващи наличието на някое от визираните заболявания. Съгласно чл.2 от наредбата, такова задължение за работника или служителя възниква само, когато работодателят направи изрично искане за това- с оглед изпълнение на своето задължение по чл.1, ал.1. Разумът на закона изисква в този случай работодателят да предостави на работника или служителя достатъчно време- разумен срок, в който последният да изпълни задължението си по чл.2 за уведомяване и представяне на медицинската документация /като изброяването на видовете медицински документи в чл.2 от Наредба № 5/ 1987 г. е само примерно, неизчерпателно/. Ако в такъв случай работникът или служителят умишлено откаже съдействие на работодателя си за събиране на предварителната информация по чл.1 от наредбата и по този начин умишлено укрие свое заболяване, посочено в тази разпоредба, то тогава, но единствено и само в този случай неизпълнението на неговото задължение по чл.2 от наредбата води до отпадане на закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, респ. и до отпадане на задължението на работодателя да иска мнение на ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда за уволнението. Такова умишлено неправомерно поведение от страна на работника или служителя би било налице във всички случаи, когато той знае, че страда от заболяване по чл.1, ал.1 от Наредба № 5/ 1987 г., и до знанието му е достигнало отправеното искане /писмено или устно/ на работодателя за уведомяване и представяне на медицинска документация в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят декларира пред работодателя, че не страда от такова заболяване, или в рамките на предоставения му срок, без извинителна причина не уведоми работодателя си за заболяването и не му предостави медицинските документи за него, с които разполага. Във всички останали случаи такъв умисъл не е налице и закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, обективна по своя характер, не отпада. Тя не отпада и тогава, когато работодателят вече разполага, без да ги е искал от определения за уволнение работник или служител, с информация и медицински документи за заболяването му, като е без правно значение по какъв ред и начин тази информация и документи са достигнали до работодателя. В този случай искането към работника или служителя за уведомяване и представяне на медицински документи за същото заболяване става безпредметно, респ. за него изобщо не възниква задължение по чл.2 от наредбата. При спор между работника или служителя пред съда относно закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, съдът следва да обсъди всички доказателства по делото, които са относими към горните, релевантни за тази закрила обстоятелства. В този смисъл е уеднаквената практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК /Решение № 191 от 25.04.2012 г. по гр.д.№ 606/ 2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; Решение № 301/ 15.04.2010 г. по гр. дело № 4333/ 2008 г. на ВКС, ІV ГО /бивше І ГО/; Решение № 492/ 17.06.2010 г. по гр. дело № 477/ 2010 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 615/ 02.11.2010 г. по гр. дело № 852/ 2009 г. на ВКС; Решение № 247/ 23.06.2011 г. по гр. дело № 960/2010 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 853/ 17.12.2010 г. по гр. дело № 767/ 2010 г. на ВКС, ІV ГО/.