Решение № 3180 от 23.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3180 гр. София, 23.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100508629 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20039487 от 01.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 57 912/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 67 състав са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 срещу Н. Г. В., ЕГН ********** и Д. Г. В., ЕГН********** искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86 ЗЗД за установяване съществуването на дължими разделно при равни квоти от ответниците вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 33 419/2020 г. на СРС, 67 състав, касаещи топлоснабден имот в гр.София, ж.к.“****, за сумите: 196,43 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от м.09.2016 г. до м.02.2017 г., ведно със законната лихва от 27.07.2020 г. до изплащане на вземането и 71,16 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г. до 15.07.2020 г. като погасени по давност.

Със същия съдебен акт „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на Н. Г. В. и Д. Г. В. на основание чл.78, ал.3 ГПК по 300,00 лева – разноски по делото.

Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ищеца „МХ Елвеко“ ЕООД, гр.София.

Така постановеното съдебно е обжалвано от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Изложени са доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че дължимите суми са погасени по давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД; че съобразно Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София от 2008 г. в чл.32, ал.1 е определен редът и срокът, по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. и ответниците/ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия – 30-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят, в който смисъл задължението за заплащане е най-късно до края на следващия месец на доставката.

Посочено е, че не така стоят нещата с Общите условия от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., където чл.33, ал.2 е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни сметки продавачът издава за отчетния период кредитни известия 1 на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период и клиентите не заплащат обезщетение за забава съгласно чл.33, ал.4 до изравняване на отчетния период, като задълженията за общата фактура от 31.07.2015 г. стават изискуеми едва на 15.09.2015 г., като от този момент следва да тече давностният срок, с оглед на което към датата на депозиране на исковата молба дължимите се суми не са погасени по давност. Посочено е и че с оглед тези клаузи на общите условия е доказана дължимостта и на претенцията за лихва върху главницата за топлинна енергия.

Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови ново решение по съществото на спора, с което да се уважат изцяло предявените от ищеца искове.

Претендира присъждането на разноски.

Ответниците по жалбата – Н. Г. В. и Д. Г. В. в срока по чл.263, ал.1 ГПК са депозирали отговори на въззивната жалба чрез процесуалния им представител адв.Н., с които същата е оспорена и е заявено искане решението да бъде потвърдено. Посочено е че първоинстанционния съд правилно е приел, че тригодишната погасителна давност за процесните вземания е изтекла към датата на подаване на заявлението. Претендират разноски по производството.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „МХ Елвеко“ ЕООД, гр.София не е взело становище по жалбата.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.

Съдът е сезиран при условията на субективно и обективно кумулативно съединяване с искове с правно основание чл.422, ал.1 във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована недължимостта на претендираните от ответниците вземания за цена на доставена топлинна енергия за периода: м.09.2016 г. – м.02.2017 г. и обезщетението за забава за времето от 15.09.2017 г. – 15.07.2020 г., изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

Неоснователни са наведените от жалбоподателя доводи във връзка с приложението на института на погасителната давност относно вземането за главница за топлинна енергия.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.

2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен право-пораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните пла-щания са с еднакъв или различен размер.

По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.

По отношение на вземанията за главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за исковия период от м.09.2016 г. до м.02.2017 г. – предмет на обжалване, приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение № ОУ1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 2

11.08.2016 г. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 и ал.2, съотв. стойността на фактурата по чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

От изложеното следва, че задължението на ответниците по иска за заплащане на сумата за доставената топлинна енергия за м.09.2016 г. – първият месец от обсъждания период, е с падеж: 14.11.2016 г. и от деня, следващ тази дата, е започнала да тече погасителната давност за това вземане. На основание чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в случая – 27.07.2020 г. /когато течението на давностния срок е спряло/, към който момент в обхвата на изтеклата тригодишната погасителна давност попадат всички задължения за доставена топлинна енергия за времето от м.09.2016 г. до м.02.2017 г. За вземането за м.12.2016 г. – тригодишният давностен срок е изтекъл на 15.02.2020 г. За двете главни задължения за м.01.2017 и м.02.2017 г., за които погасителната давност е започнала да тече съответно от 18.03.2017 г. и 15.04.2017 г. и изтича на 18.03.2020 г., респ. на 15.04.2020 г., приложение намира разпоредбата на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение /ЗМДВИП/ - в ред.ДВ бр.28/28.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г., в която е предвидено, че спират да текат от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по НК и ЗАНН. С § 13 от ПЗР към ЗИД на ЗМДВИП, обнародвани в ДВ бр.44/13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г., е предвидено от законодателя, че сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в Държавен вестник. Предвид тази нормативна уредба за времето от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г. по отношение на процесните главни вземания за м.01.2017 г. и м.02.2017 г. давност не е текла. Продължилият да тече по отношение на тези задължение срок по чл.111, б.„в“ ЗЗД е изтекъл относно вземането за м.01.2017 г. на 27.05.2020 г., а относно вземането за м.02.2017 г. – на 24.06.2017 г., повече от месец преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на 27.07.2020 г.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че обективирането на месечните задължения в една обща фактура определя падежа на същите. Подобно твърдение е в противоречие с клаузата на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия, като неговото застъпване би означавало да се даде възможност на ищеца да измества периода на изискуемост на задълженията имащ значение за течението на срока на погасителната давност за тях, което би било в противоречие с нормите на материалния закон, установени в ЗЗД.

С погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания /чл.119 ЗЗД/, с оглед на което е недължимо и търсеното обезщетение за забава относно главницата за времето от м.05.2014 г. до м.12.2014 г. вкл. – предмет на обжалване.

Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода от разглеждането на спора, атакуваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

При приетия изход на спора в полза на жалбоподателя не е възникнало право на разноски по чл.78 ГПК.

При този изход на делото на ответниците се дължат на основание чл.78, ал.3 ГПК поравно съразмерно отхвърлената част от жалбата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200,00 лева.

Размерът на адвокатското възнаграждение е определен при условията на чл.78, ал.5 ГПК на 200,00 лева предвид своевременно наведеното възражение за прекомерност от ищеца, което съдът намира за основателно, с оглед действителната фактическа и правна сложност на спора, която е минимална, обема на осъществената защита във въззивното производство, касаещ изготвянето на еднотипни, кратки отговори и молба, без доказателствени искания и без осъществено процесуално представителство. Съгласно решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 на СЕС размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдС не са задължителни.

Воден от горното, Съдът

3

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20039487 от 01.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 57 912/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 67 състав.