Акт № 20843 от 05.11.2026, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- 448/2025
- Подписан
- 05.11.2026
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 202 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 41, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 42 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 44 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 47 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 47, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 47, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 47, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 4 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
- чл. 5 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
- чл. 36 · Закон за пощенските услуги
- чл. 118, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 118, ал. 3 · Кодекс на труда
- чл. 119, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 128 т. 1 · Кодекс на труда
- чл. 128а · Кодекс на труда
- чл. 129 · Кодекс на труда
- чл. 195, ал. 3 · Кодекс на труда
- чл. 221, ал. 2 · Кодекс на труда
- чл. 228, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 330, ал. 2, т. 6 · Кодекс на труда
- чл. 349, ал. 1, т. 6 · Кодекс на труда
- чл. 62, ал. 1 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 20843 гр. София, 05.11.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател:******* при участието на секретаря **** като разгледа докладваното от ******* Гражданско дело № 20251110100448 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за осъждане на Н. Л. Б. да заплати на „******г“ ООД сумата от 398.81 евро, представляваща обезщетение, дължимо от ответника поради прекратяване, считано от 21.03.2024г., на съществувалото между страните трудово правоотношение поради дисциплинарното уволнение на служителя, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.01.2025г. до окончателно изплащане на задължението.
Ищецът твърди, че между него като работодател и ответника Н. Л. Б. като служител съществувало трудово правоотношение по сключен помежду им трудов договор № 1817/27.10.2022г., което било прекратено, считано от 21.03.2024г., поради дисциплинарното уволнение на служителя по силата на издадена от работодателя заповед № 1412/08.02.2024г.
С оглед на това и на основание нормата на чл. 221, ал. 2 КТ ищецът поддържа, че му се следва обезщетение от уволнения служител в размер на 780.00 лева, колкото бил размерът на получаваното от него към датата на прекратяване на правоотношението брутно трудово възнаграждение след изменението му, считано от 01.01.2024г. съобразно увеличението на размера на минималната работна заплата за страната. По изложените съображения претендира процесната сума, ведно със законната лихва върху нея, както и разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който предявените срещу ответника искове се оспорват, като се оспорва процесната уволнителна заповед да е връчена на служителя, а в условията на евентуалност претенцията се оспорва и по размер.
Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:
По иска с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ в тежест на ищеца е да установи пълно и главно съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК прекратяването на съществувалото между 1 страните трудово правоотношение поради дисциплинарното уволнение на работника, продължителността на уговореното между страните предизвестие, както и размера на последното получено от служителя за пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение съобразно нормата на чл. 228, ал. 1 КТ.
Между страните не е спорно, а и се установява от представения с исковата молба в заверено от страната копие трудов договор № 1817/27.10.2022г., че същите са били страни по трудово правоотношение, по силата на което ответникът Н. Л. Б. е заемал длъжността „оператор, пътно- строителни машини“ в ищцовото дружество „******г“ ООД, както и че срокът на дължимото от всяка страна предизвестие в случай на прекратяване на правоотношението помежду им на основание, изискващо такова, е едномесечен.
Установява се от представения с исковата молба протокол за удостоверяване връчване на книжа от 21.03.2024г. на ЧСИ Мария Цачева- л. 17 от делото, че заповед № 1412/08.02.2024г. на работодателя за дисциплинарното уволнение на ответника Н. Б. е връчена от съдебния изпълнител по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като това връчване съдът намира за надлежно, доколкото адресатът е търсен на регистрирания като негов постоянен и настоящ адрес, който е посочен и като негов адрес в сключения с ищеца трудов договор, като съгласно констатациите на връчителя на този адрес живее единствено майката на служителя, но същата не поддържа контакт с него. С оглед на това и доколкото ЧСИ е извършил и справка относно регистрирани трудови договори на ответника, въз основа на която е констатирал, че единственият негов регистриран работодател към момента на справката е ищецът, чрез когото връчването не би могло да бъде извършено надлежно, същият е счел съобщението за връчено по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК след изтичане на установения в нормата на чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок от залепване на уведомление на единствения известен адрес на служителя.
Във връзка с горното и за пълнота следва да се изясни, че съгласно разпоредбата на чл.
195, ал. 3 КТ дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка. Относно начина на връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение се съдържат разяснения в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, в които е прието, че за да е надлежно връчването по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 42 и чл. 44 ГПК, както и съобразно специалния закон – чл.
36 от Закона за пощенските услуги. В този смисъл решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр. дело № 507/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 2516 от 23.05.2024 г. на ВКС по к. гр. д.
№ 2989/2023 г., определение № 775 от 15.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2983/2015 г., IV г. о., определение № 1564 от 03.04.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3564/2023 г., решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 507/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 39 от 09.02.2012 г. по гр. д.
№ 410/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 146 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3431/2021 г., III г. о. и др.
Независимо от възприетото, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че дори и да се приеме, че извънсъдебното връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение не е надлежно, респ. заповедта не е породила правното си действие преди предявяване на исковата молба, в случая същата е връчена в хода на процеса- с връчване на 11.12.2025г. на назначения на страната особен представител на преписи от исковата молба и приложенията към нея, което обстоятелство подлежи на съобразяване на основание нормата на чл. 235, ал.
3 ГПК. Действително, в настоящото производство ответникът не участва лично, а чрез назначен особен представител, но заповедта за дисциплинарно уволнение в случая е връчена не само чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на страната, а и въз основа на фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК, която на общо основание намира приложение в 2 материалноправните отношения между страните по договора в случай на невъзможност за лично връчване поради бездействието на служителя (който е променил местоживеенето си и не е уведомил насрещната страна по трудовия договор за различния си адрес с оглед размяна на кореспонденция между тях). Поради това не може да се отрече правото на работодателя да осъществи фингирано връчване при спазване на нормативно уредената процедура на чл.
47 ГПК, доколкото приемането на обратното би създало предпоставки за недобросъвестно упражняване на трудовите права от служителя. В случая, в хода на делото ответникът е бил търсен на регистрирания му постоянен и настоящ адрес повече от три пъти в рамките на повече от един месец, като са сърбани данни, че не живее на адреса, поради което съдът е установил редовността на връчването на исковата молба и книжата към нея, поради което и за обезпечаване защитата на страната на същата е назначен особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, след като и от служебно извършена справка не са установени действащи трудови договори на ответника. Ето защо, следва да се приеме, че дори заповедта за уволнение да не е била получена извънсъдебно, то същата несъмнено е връчена на служителя в хода на процеса, заедно с исковата молба и приложенията към нея. В този смисъл решение № 2196 от 10.04.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 8709/2024 г., решение № 253 от 15.01.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 5251/2024 г., решение № 875 от 13.02.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 3056/2024 г.
По изложените съображения съдът намира за доказано, че трудовото правоотношение на ответника е прекратено на соченото от ищеца основание- чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, поради дисциплинарното му уволнение, с което в правната му сфера е възникнало задължение за заплащане в полза на работодателя на предвиденото в нормата на чл. 221, ал. 2 КТ обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срока на предизвестието, който, както бе изяснено, в случая е едномесечен.
Съгласно сключения между страните индивидуален трудов договор от 27.10.2022г. размерът на основното трудово възнаграждение на ответника възлиза на сумата от 710.00 лева. Съгласно неоспореното заключение на съдебно- счетоводната експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на възложените задачи, за периода на изследване, обхващащ година преди прекратяване на процесното трудово правоотношение, през който ищецът обективно е полагал труд за работодателя, на същия е начислявано брутно трудово възнаграждение в размер на 780.00 лева, което следва да бъде прието като доказателство за извършено от работодателя едностранно увеличение на възнаграждението на служителя. Последното съгласно нормата на чл. 118, ал. 3 КТ е допустимо (в материалноправния смисъл на понятието) като изключение от правилото на чл. 119, ал. 1 КТ, съгласно което за изменението на трудовия договор се изисква писмено съгласие между страните по него.
В подкрепа на съжденията в горния смисъл са разясненията на касационната инстанция, съдържащи се в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 247 от 25.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3200/2018 г., III г. о., ГК, съгласно които „разпоредбата на чл. 118, ал. 3 КТ допуска възможност за едностранно увеличение на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, без да е предвидена писмена форма за действителност на този едностранен акт, което е изключение от общото изискване на чл. 62, ал. 1 КТ и чл. 119, ал. 1 КТ за писмена форма при сключване и изменение на трудови договори. Увеличението на трудовото възнаграждение е едностранно волеизявление на работодателя като страна по трудовото правоотношение, то следва да е ясно и недвусмислено, приложение при тълкуването му намират разпоредбите на чл. 44 вр. чл. 20 ЗЗД, доколкото в КТ не са налице специални разпоредби. Доказателство за на волеизявлението по чл. 118, ал. З КТ предвид едностранния му характер и като изключение от правилото на чл. 118, ал. 1 КТ представляват и едностранно съставени документи като заповеди, вписвания в трудовата книжка (чл. 349, ал. 1, т. 6 КТ), ведомости (чл. 128 т. 1 КТ) 3 или други издадени от работодателя удостоверителни документи (чл. 128а КТ) за трудовото възнаграждение, вкл. за задълженията по чл. 129 КТ. След достигане до другата страна в трудовото правоотношение или с удостоверяването му от работодателя изявлението за увеличение на трудовото възнаграждение е неоттегляемо. Работодателят може да увеличи едностранно трудовото възнаграждение на работника или служителя, но не и едностранно да го намали, предвид правилото на чл. 118, ал. 1 КТ.“
При тези мотиви съдът намира, че размерът на следващото се на работодателя обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ възлиза именно на претендираната сума от 780.00 лева, поради което предявеният иск следва да бъде изцяло уважен.
При този изход на спора пред настоящата инстанция разноски се следват единствено на ищеца, комуто на основание нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъде присъдена сумата от 745.73 евро, включваща заплатени държавна такса, депозити за възнаграждение на вещото лице и особения представител на ответника, както и възнаграждение за един адвокат, за което по делото са представени доказателства, че е реално заплатено.
На основание нормите на чл. 4 и чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, в сила от 01.01.2026г., установените като дължими, респ. недължими суми, следва да бъдат посочени в диспозитива на настоящия съдебен акт в евро, като превалутирането и закръгляването на същите бе извършено от съда съобразно нормите на чл. 12 и чл. 13 от същия закон.
Разпечатката съдържа 28 от 34 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/fcca144d-aecf-4062-b6e3-a52adc2ff5de