Определение № 2491 от 07.08.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2491 гр. София, 07.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Камелия Ефремова Касационно търговско дело № 20258002900985 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. В. Т. от гр. Русе против решение № 186 от 13.01.2025 г. по в. гр. д. № 2932/2023 г. на Софийски градски съд, II-А въззивен състав, с което е обезсилено решение № 532 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 38946/2022 г. на Софийски районен съд, 154 състав и е прекратено производството по делото, образувано по предявените срещу Национална агенция за приходите обективно съединени искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът-касатор не дължи на агенцията, поради погасяване по давност, сумите по изпълнителен лист от 05.05.2015 г., издаден по ч. гр. д. № 6464/2015 г. на Русенски районен съд: сумата 24 446 лв. – главница по договор № 18/112/03515 от 12.10.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.10.2015 г. до окончателното й изплащане и сумата 1679.75 лв. – лихва за забава за периода 26.02.2015г. - 30.10.2015г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост, без да са изложени конкретни аргументи в подкрепа на тези оплаквания.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в 1 изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. За кого настъпват правните последици от предявен иск по чл. 439 ГПК за погасено по давност вземане на държавен орган – за държавата или за оправомощения орган; 2. Допустим ответник по иск с правно основание чл. 439 ГПК ли е органът, който е натоварен за неговото събиране, след като винаги последиците за недължимостта възникват в патримониума на държавата“.

По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 170 от 06.04.2020 г. по т. д. № 2506/2018 г. на II т. о.

Освен това, касаторът счита обжалваното решение и за очевидно неправилно.

Ответникът по касация – Национална агенция за приходите – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 13.05.2025 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по предявените от В. В. Т. срещу Национална агенция за приходите искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на агенцията сумите по изпълнителен лист от 05.05.2015 г., издаден по ч. гр. д. № 6464/2015 г. на Русенски районен съд, въззивният съд е приел, че ответната агенция не е пасивно материалноправно легитимирана по тези искове, от което произтича и липсата на правен интерес от същите. Аргументирал е извода си с това, че съобразно посоченото в изпълнителния лист, титуляр на процесните вземания е Държавен фонд „Земеделие“ и следователно именно той е легитимиран да търси и получи плащане по тях, докато НАП е само негов процесуален субституент – агенцията е образувала и обезпечила движението по изпълнителното дело, по което изпълнителният лист е представен с оглед изрично делегираните й от закона (чл. 3, ал. 7, т. 8 ЗНАП и чл. 162, ал. 4 ДОПК ) правомощия да събира 2 определени частни държавни вземания, сред които и процесните вземания.

Според решаващия състав, доколкото не участва в материалното правоотношение, представляващо източник на вземанията, НАП нито е легитимирана да получи плащане, нито е надлежен ответник по исковете за недължимостта им, тъй като отрицателният установителен иск по чл. 439, ал.

1 ГПК следва да се предяви срещу лицето, което претендира да е носител на вземането, да има качеството кредитор.

Липсата на пасивна материалноправна легитимация на НАП е преценена като обуславяща и липса на правен интерес от предявяване срещу нея на исковете на ищеца, че не дължи сумите, за които е издаден изпълнителен лист, по съображения, че: Не е налице правен интерес от отрицателен установителен иск срещу агенцията, че няма вземане срещу ищеца, от една страна, защото тя не претендира да има такова, а от друга – защото евентуалното уважаване на такъв иск срещу НАП не би дало никаква защита на ищеца-длъжник; Действителният претендент на вземането не би бил обвързан от силата на пресъдено нещо, с която е установена недължимостта, тъй като не е бил страна в производството, а НАП би могла да продължи принудителното изпълнение по изпълнителното дело, тъй като в него тя участва като процесуален субституент на титуляря на вземането, а не като носител на такова. В този смисъл въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС – определение № 732 от 10.12.2009 г. по ч. т. д. № 832/2009 г. на II т. о. и определение № 513 от 06.07.2010 г. по ч. т. д. № 465/2010 г. на II т. о.

С оглед констатацията за липса на правен интерес от предявените срещу НАП искове, е формиран извод за недопустимостта им и съответно за недопустимост на постановеното по тях решение, поради което същото е обезсилено, а производството по делото – прекратено.

Настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси, макар и значими за изхода на конкретното дело, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице поддържаното за тях основание.

Даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси не само не е в противоречие, а е изцяло в съответствие с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. В посоченото от него решение № 170 от 06.04.2020 г. по т. д. № 2506/2018 г. на ВКС, I I т. о. е прието, че: Поради това, че вземането, 3 възникнало по реда на ЗУНК, принадлежи на държавата, в хипотезата на надплащане на суми за погасяване на такова вземане носител на задължението за връщане на надплатените суми е държавата; Дори и за установяване на размера на задълженията по ЗУНК да са водени спорове във връзка със съставени актове за частни държавни вземания с участието на АДВ и НАП, това обстоятелство не обуславя различен извод; Възлагането на събирането и установяването на държавните вземания по ЗУНК на НАП безспорно не прави агенцията титуляр на подлежащите на събиране вземания и предмет на установяване в производствата по възникналите спорове са вземания на държавата, а не собствени вземания на органа, оправомощен от закона да ги събира; Последиците от събирането на вземанията рефлектират не в патримониума на НАП, а в патримониума на титуляра на вземанията – държавата.

Налице е обаче противоречие с цитираната практика в частта относно прекратяването на производството по делото поради липса на правен интерес.

Както в посоченото решение по чл. 290 ГПК, така и в задължителната практика на ВКС – т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че при нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, какъвто именно е и настоящият случай, решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна и поради това е недопустимо, като, ако порокът се констатира от въззивния съд, той следва да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с указания за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово участие.

С оглед изложените съображения, обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационен контрол. Поради констатираното противоречие с практиката на ВКС, не подлежи на обсъждане поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Предвид освобождаването на ищеца от държавни такси по делото, такава не се дължи за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав 4 на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ н а решение № 186 от

13.01.2025 г. по в. гр. д. № 2932/2023 г. на Софийски градски съд, II-А въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5