Определение № 1603 от 31.03.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1603 гр. Варна, 31.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Ивелина Владова мл.с. Бойко Ал. Мачорски като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно частно гражданско дело № 20263100500652 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Образувано е по повод частна жалба вх.№ 22568/19.03.2026г. подадена от Г. Г. Н. срещу определение № 3464/04.03.2026г. постановено по гр.д. № 13821/2023г. по описа на ВРС, с което са оставени без уважение молба на жалбоподателката за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски по делото, на основание чл.83, ал.2 от ГПК, молба за предоставяне на безплатна правна помощ на основание чл.94 от ГПК и молба за възстановяване на заплатен депозит в размер на 450 лева.

В частната жалба се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение. Излага се, че съдът е обосновал крайните си изводи за неоснователност на сезиращите го молби за освобождаване от заплащане на държавна такса, за предоставяне на правна помощ и за възстановяване на заплатен депозит в размер на 450 лева със служебно установения факт за положително салдо по банковата й сметка в размер на 3776,70 евро, както и получения облагаем доход за м.12.2025г. в размер на 1133,68 лева.

Счита, че при преценката е следвало да бъдат съобразени всички релевантни обстоятелства включващи възрастта й, липсата на притежавано недвижимо имущество извън делбения имот, не притежаването на автомобил и на друго ценно движимо имущество, липсата на други доходи от наеми и ренти, както и фактът, че общо дължимите към съда суми за държавни такси до този момент са в размер на 9742,26 лева /за първоинстанционното производство и за въззивното обжалване/, както и определеното парично уравнение в размер на 6307 лева. Съобразно дължимата финансова тежест, счита, че притежаваната по банковата си сметка сума е недостатъчна да покрие разноските в производството и да си осигури адвокатска защита. По отношение на това, че в декларацията по чл.83 от ГПК не е 1 декларирала наличната по сметката си парична сума излага, че същата няма характер на паричен влог, каквото е било посоченото в нея подлежащо на деклариране обстоятелство.

Поради липсата на достатъчно средства, моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и да уважи молбите й за освобождаване от заплащане на държавни такси в размер на 3247,42 лева – държавна такса за въззивното обжалване на съдебното решение, 6494,84 лева – държавна такса възложена за заплащане с първоинстанционното решение, за предоставяне на правна помощ под формата на процесуално представителство за въззивното производство, както и за възстановяване на сумата от 450 лева внесен депозит за СТЕ.

СЪДЪТ, след служебна проверка констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл.

274, ал. 1, т. 2 от ГПК, от страна с правен интерес от обжалване и удовлетворява изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 от ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна по следните съображения:

Производството пред ВРС по гр.д.№ 13821/2023г. е делбено, с постановено на 26.10.2025г. решение по втора фаза на делбата, с което на основание чл.353 от ГПК в дял на съделителката Г. Г. Н. е поставен недвижим имот, в дял на другата съделителка Т. Г. Г. е поставен друг недвижим имот, Г. Н. е осъдена да заплати на Т. Г. сумата от 6307 лева за уравнение на дела й, както и сумата от 6494,84 лева – държавна такса върху стойността на дела й, на основание чл.355 от ГПК.

Срещу първоинстанционното решение по втората фаза на делбата е подадена въззивна жалба с вх.№ 91061/30.10.2025г. от Г. Г. Н., която с разпореждане № 41000/31.10.2025г. е оставена без движение и на жалбоподателката е указано да представи доказателство за заплащане на държавна такса по сметка на ВОС в размер на 3247,42 лева.

С молба от 26.11.2025г. по чл.83, ал.2 от ГПК, Г. Н. е поискала от съда да бъде освободена от заплащане на държавната такса в размер на 6494,84 лева определена с първоинстанционното решение върху стойността на дела й, както и от заплащане на посочената държавна такса в размер на 3247,42 лева за въззивното обжалване на същото. По указания на съда, към молбата е представена декларация за материално и гражданско състояние, в което молителката Н. е декларирала, че получава месечен доход от заплата в размер на 828 лева, с който покрива нуждите си от храна и лекарства и заплаща битови разходи, не е в граждански брак, не притежава недвижимо имущество, освен делбения имот, не притежава МПС, дялове и акции в търговски дружества и парични влогове. Посочила е, че страда от заболяване, във връзка с което има месечен разход в размер на 60 лева.

Представила е доказателства удостоверяващи декларираните обстоятелства – трудов договор, удостоверения за изплатени възнаграждения, удостоверение за прекратен брак, нот.акт за собственост на делбения имот, амбулаторен и болничен лист.

С молба от 12.01.2026г. Г. Н. е поискала от съда да й бъде предоставена правна помощ под формата на процесуално представителство, като и бъде назначен адвокат, който да я представлява пред въззивната инстанция, поради липса на достатъчно средства за упълномощаване на адвокат. С молбата е поискано още да бъдат възстановени заплатените 2 от нея разноски по делото в размер на общо 450 лева – депозит за вещо лице.

С разпореждане от 13.01.2026г. съдът е разпоредил да бъдат изискани служебно справки от ТД на НАП за трудови договори на молителката, от БНБ за банкови сметки, от АВп за притежавано недвижимо имущество, от ОД на МВР за притежавани МПС и от Община Варна за подадени годишни данъчни декларации от Г. Н..

При извършените служебни справки до ВРС е изпратено писмо от „Банка ДСК“ АД с извлечение от банкова сметка на Г. Г. Н. с IBAN ********** в евро към 19.02.2026г., видно от която същата е с положително салдо в размер на 3776,70 евро с равностойност 7386,58 лева.

С обжалваното определение № 3464/04.03.2026г. като е съобразил събраните доказателства за доходите и имуществото на молителката, както и разминаванията в декларираните от нея обстоятелства касателно наличието на парични суми по банковите й сметки, съдът е приел, че същата разполага със средства за заплащане на дължимата държавна такса за въззивното обжалване на съдебното решение, а по отношение на възложената държавна такса върху стойността на дела й в размер на 6494,84 лева, съобразно трайната практика на ВКС е приел, че освобождаване от заплащане на същата не може да се иска. По аналогични съображения – недоказаност на твърденията на молителката, че не разполага с достатъчно парични средства за упълномощаване на адвокат, е оставена без уважение и молбата й за предоставяне на правна помощ. По отношение на искането за възстановяване на сумата от 450 лева е прието, че същото е неоснователно предвид на това, че сумата вече е заплатена като дължим депозит за вещо лице, за което не е било направено искане за освобождаване.

За да се произнесе по жалбата, ВОС съобрази следното:

Липсата на достатъчно парични средства, която се твърди от молителката Г. Н., е в основата на преценката по основателността и на двете сезиращи съда молби – тази за предоставяне на правна помощ под формата на процесуално представителство по чл.21, т.2 от ЗПП, вр.чл.23, ал.2 и ал.3 от ЗПП, така и по молбата за освобождаване от заплащане на държавна такса по чл.83, ал.2 от ГПК.

Обстоятелствата, които подлежат на преценка по чл.23, ал.3 от ЗПП и по чл.83, ал.2 от ГПК са идентични и анализът им следва да обуслови извод дали лицата разполагат с достатъчно средства да заплатят търсената услуга/държавна такса. Преценката се прави от съда въз основа на представената от страната декларация за материално и гражданско състояние и приложените към нея доказателства. При съмнения в истинността на декларираните данни, при неясноти и непълноти в съдържанието на декларацията или при липса на доказателства, необходими за всестранно изясняване на обстоятелствата по чл.83, ал.2 от ГПК, съдът е длъжен да укаже на страна да отстрани недостатъците в декларацията и/или да събере служебно допълнителни доказателства.

От декларираните обстоятелства и събраните във връзка с тях, включително служебно, доказателства се установява, че молителката е на 61 годишна възраст и макар все 3 още в трудоспособна възраст, получава месечен доход в размер под минималното за страната трудово възнаграждение, при доказано заболяване изискващо медицински грижи и разходи за лечението му. Същата не разполага с недвижимо имущество и МПС, от които да реализира допълнителен доход. С оглед характера на съдебното производство – двуфазно, делбено, с предмет единствено притежаван в режим на съсобственост недвижим имот, искането на молителката за осигуряване на възможност за процесуалното й представителство по делото не е лишено от правен интерес. Обстоятелството, че по време на първата фаза на делбата /2023-2024г./, Н. е била представлявана от двама адвокати /без данни за брой и размер на договорени и заплатени адвокатски възнаграждения/, не обуславя извод за наличие на финансова възможност понастоящем да упълномощи адвокат, който да осъществява процесуално представителство във въззивното производство, което е инициирано по нейна жалба. Израз на липсата на такава възможност е фактът, че след оттегляне на пълномощията през м.10.2024г., до настоящия момент, молителката се представлява лично по делото. От друга страна липсата на вярно деклариране пред съд на обстоятелствата по чл.83, ал.2 от ГПК влече възможност за ангажиране на наказателната отговорност на декларатора по реда на чл.313 от НК, каквито констатации е направил и първоинстанционния съд в обжалваното определение, но не предполага допустимо презумиране на притежание на по-големи финансови наличности от установените с надлежни доказателства такива.

Констатираната наличност по банковата сметка на молителката в „Банка ДСК“ АД в размер на 3776,70 евро е недостатъчна за заплащане на услуги на адвокат по пълномощие, доколкото съобразно цената на защитавания материален интерес /168 678 лева/, минималното адвокатско възнаграждение определено по реда на чл.7, ал.4, вр.ал.2, т.5 от Наредба 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, само за въззивното обжалване, би било над 5 000 евро. Горното обуславя основателност на молбата на Г. Н. за предоставяне на правна помощ по реда на чл.21, т.2 от ЗПП.

С молбата си от 26.11.2025г., Г. Н. е поискала да бъде освободена от заплащане на две държавни такси, като изрично е посочила, че това са таксата за въззивно обжалване в размер на 3247,42 лева и определената с първоинстанционното решение държавна такса дължима върху стойността на дела й в размер на 6494,84 лева.

При произнасянето си по отношение на искането за освобождаване от заплащане на държавната такса, определена върху стойността на дела й, първоинстанционният съд се е съобразил с трайно установената практика на ВКС по този въпрос, според която с оглед същността на съдебното производство за делба, в което всеки съделител осъществява правото си да прекрати съществуващата съсобственост и да получи реален дял в имот или парично уравнение за дела си, съделителят има и задължението да понесе разноските съответстващи на дела му. На това основание се приема, че освобождаване от заплащане на дължимата при извършване на делбата държавна такса при условията на чл.83, ал.2 от ГПК не може да се иска. В този смисъл Определение № 191/17.05.2011г. по ч.гр.д.№ 107/2011г. на ВКС; Определение № 176/14.10.2020г. по ч.гр.д.№ 1758/2020г. на ВКС; Определение № 4

1874/14.04.2025г. по ч.гр.д.№ 1149/2025г. на ВКС и др.

Нещо повече, с производството по чл.83, ал.2 от ГПК се цели да бъде освободена страна по делото от заплащането на такси и разноски, които се дължат предварително, а не когато за тях страната вече е осъдена, както е в настоящия случай. И на това основание искането за освобождаване от заплащане на държавната такса в размер на 6494,84 лева, която жалбоподателката вече е осъдена да заплати, се явява неоснователно, а постановения в този смисъл първоинстанционен съдебен акт не страда от пороци.