Решение № 1327 от 02.11.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1327 гр. Пловдив, 02.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ - 2, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Елена З. Калпачка

Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно гражданско дело № 20235300501926 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от Д. Т. И., ЕГН:

**********, чрез адв. П. К. – САК, против Решение № 260003 от 14.03.2023 г. постановено по гр. д. № 466/2020 г. по описа на Районен съд – гр. Първомай – II с-в, в частта му, с която е отхвърлен искът му срещу ответника ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК: 831830482, за заплащане на парична сума в размер на горницата над 8000 лева до 25 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на причинени при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 17.08.2019 г., телесни увреждания, както и искането му за заплащане на законна лихва за забава върху отхвърлената част от иска.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против обжалваем съдебен акт. Същата изхожда от надлежно упълномощен представител. На основание чл. 83, ал. 2 от ГПК въззивникът е освободен от внасяне на държавна такса.

Въззивникът Д. И. счита, че при постановяване на решението първата инстанция е допуснала съществени нарушения на съдопроизводствените правила като е игнорирала доказателства. Сочи, че не бил прегледан от вещото лице при извършване на СМЕ въпреки направеното изрично искане в тази насока. На следващо място, оспорва приетото от първата инстанция съпричиняване на вредоносния резултат от негова страна в обем 50 %, като 1 счита, че не са налице предпоставките за извод за съпричиняване въобще, а дори да се констатира такова, то същото е в толкова ниска степен, че не следва да се отразява на размера на обезщетението. Намира присъденото му обезщетение за силно занижено по размер. Посочва, че първият съд не е преценил правилно доказателствата за интензитета и продължителността на страданията на г-н И., както и не е взел предвид промените в икономическата конюнктура в страната след пандемията от Ковид-19. Не отчел и повишаването на нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя, което следвало да води до присъждане на по-големи обезщетения. По довод от разпоредбата на чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ смята, че застрахователят-въззиваем следва да дължи лихва върху обезщетението от 24.08.2019 г., когато е изтекъл срокът по чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго такова, с което да уважи изцяло предявения от Д. И. иск за неимуществени вреди, ведно със законна лихва от 24.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба, но е постъпила насрещна въззивна жалба от ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК:

831830482, срещу решението в частта, в която се уважават частично предявените от Д. И. искове.

Насрещната жалба е подадена от легитимирана страна с правен интерес от обжалването чрез надлежно упълномощен представител и против обжалваем съдебен акт. Внесена е дължимата държавна такса.

Насрещният жалбоподател ЗД „БУЛ ИНС“ АД счита съдебния акт за неправилен. Сочи, че в конкретния случай от застрахования М. Д. не е извършен деликт, а се касае за случайно деяние. В жалбата се посочва, че изцяло виновен за процесното пътнотранспортно произшествие бил Д. И., поради което не следвало да му се присъжда никакво обезщетение. При условията на евентуалност следвало да се приеме, че приносът на г-н И. възлиза на поне 99%. Присъдения от първата инстанция размер на обезщетението в полза на този ищец бил завишен. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените от Д. И. искове или да намали присъденото му обезщетение, ведно със законните последици по отношение на лихвата и разноските.

Претендира разноски.

Постъпил е отговор на насрещната въззивна жалба от Д.в И.. Моли да се остави насрещната въззивна жалба без уважение като неоснователна.

В открито съдебно заседание жалбоподателят Д. И., редовно призован, не се явява и не изпраща представител. Подал е писмено становище по съществото на спора, в което прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

В открито съдебно заседание насрещният жалбоподател ЗД „Бул Инс“ 2

АД, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. В писмено становище по съществото на спора моли да се уважи насрещната въззивна жалба по изложените в нея съображения. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид становищата на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа и правна страна следното:

При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 от ГПК, съдът констатира, че проверяваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Безспорно е между страните по делото, че гражданската отговорност на М. Д., който е управлявал л.а. „***“ с рег. № *** е застрахована при ЗД „Бул Инс“ АД по валидна полица „Гражданска отговорност“.

Не се спори и че на 17.08.2019 г. в с. Г., общ. Първомай, обл. Пловдив, на ул. „*** е настъпило пътно-транспортно произшествие (ПТП) между управляван от жалбоподателя Д. И. л. а. „***“ с рег. № ***и горепосочения автомобил марка „БМВ“. Последното документално се подкрепя от съставения констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 17.08.2019 г., който се ползва с обвързваща доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал 1 от ГПК за фактите, които са пряко възприети от съставилото го лице, в конкретния случай: че на посочената дата е настъпило ПТП с участие на записаните в протокола лица при управление на посочените в протокола автомобили, което се е състояло на посетеното от органите на полицията място.

Не е спорно, че в пътния инцидент Д. И. е претърпял вреди – физически и душевни болки и страдания в резултат на настъпили телесни увреждания, както и емоционален стрес във връзка с преживяването.

На основание чл. 45, ал. 2 от ГПК вината на застрахования участник в ПТП М. Д. за настъпилите вреди се предполага. В тежест на застрахователяответник, доколкото неговата отговорност е функционално обусловена от тази на прекия причинител на вредата, е да обори презумпцията. В случая ответникът се е бранил с възражение за извършено случайно деяние от страна на г-н Д., което се оплаква в насрещната жалба, че неправилно е игнорирано от първата инстанция. Това възражение обаче е останало изцяло недоказано – от заключението на приетата по делото САТЕ е явно, че той не е положил дължимата грижа при управлението на лекия автомобил на процесната дата като се е движил със скорост 80 км/ч, при която сам се е поставил в невъзможност да реагира при възникнали опасности на пътното платно; отделно от това – ПТП е настъпило на прав пътен участък в светлата част на деня, а разстоянието между двата автомобила е било около 35-36 метра в момента, в който въззивникът Д. И. е започнал маневра завой наляво: безспорно е, че М. Д. е имал възможността да възприеме другото превозно средство. С оглед на изложеното, Пловдивският окръжен съд приема, че 3 презумпцията за вина на г-н Д. не е оборена.

Поведението на М. Д. е противоправно – от една страна то е в нарушение на разпорежбата на чл. 21, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, която предвижда, че на водачите на леки автомобили в населени места е забранено да превишават скорост на движение 50 км/ч, а от друга – е в нарушение на общата забрана да се вреди другиму.

Спорен е пред двете съдебни инстанции механизмът на настъпилото ПТП, респ. за причинната връзка между поведението на М. Д. и настъпилите вреди, както и въпросът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД от страна на пострадалия-жалбоподател Д. И.. Спори се също така по някои въпроси досежно претърпените от последния неимуществени вреди – за продължителността на оздравителния процес и за размера на обезщетението.

От заключението на изготвената по делото СМЕ, по която вещото лице се е запознало и анализирало приетите по делото медицински документи и която съдът кредитира като компетентно и пълно извършена, се установява, че Д. И. е претърпял счупване на л***, на което е проведено лечение с гипсова имобилизация за период от 45 дни, а оздравителният процес е траел 3-4 месеца. При изслушването на вещото лице в съдебно заседание, то поддържа становището си, че е налице пълно възстановяване, доколкото няма данни за усложнения в оздравителния процес от медицинска гледна точка, като пояснява, че при натоварване и при промяна на времето е възможно пострадалият да изпитва леки болки в травмираното място и след този период. От показанията на св. М. И., които съдът кредитира изцяло като логични и кореспондиращи с останалите доказателства по делото, се установява, че след инцидента баща му Д. И. изпитвал болки, включително след свалянето на гипса, а по-късно – изпитвал болка, ако пренатовари крака; не можел в началото да се обслужва сам, имал нужда от чужда помощ, но след като бил снабден с патерици (една седмица след ПТП) възвърнал самостоятелността си, макар и със затруднения. Св. Д. М., която също има преки впечатления от възстановителния процес на пострадалия, тъй като живее с него и показанията й следва да се кредитират изцяло, понеже са в унисон с доказателствения материал, изнася информация, че г-н И. изпитвал болки, докато бил с гипс, а и след това – „…след като махнаха гипса, още близо месец го болеше.“; посочва, че се „оправял сам“ при нужда. Св. М. посочва, че пострадалият не е ходил на рехабилитация, а медикаментозното лечение се е изразявало в прием на аналгин и външно приложение на лекарствени средства: „Дадоха му едно мехлемче да си маже крака и това беше“. Следва да се приеме за установено, че оздравителният процес за Д. И. е приключил в рамките на 3-4 месеца, което е в обхвата на средната продължителност за увреждане от този характер без усложнения, а възможният остатъчен дискомфорт, който се проявява само при определени обстоятелства, не означава липса на възстановяване от травмата.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя И. в тази насока.

4

Докато е траел възстановителният период, Д. И. безспорно е изпитвал болки и страдания поради нарушения си физически интегритет.

Непосредствено след травмата, за период от около седмица, е била нарушена възможността му да се обслужва сам. Преди травмата той е бил работещ и нормално функциониращ човек на средна възраст – 46 години. В резултат на нея е засегнат нормалният ритъм на ежедневието му – св. М. И. и св. Д. М. посочват, че след катастрофата Д.в И. е използвал патерици при придвижването. Тези последици са преустановили действието си окончателно след свалянето на гипсовата шина от крака му. Отделно от това, около 5-6 месеца, с оглед данните от цитираните свидетелски показания, пострадалият не се е завърнал към нормалния си работен процес. Не са налице данни за изключителен интензитет на увреждането, нарочна рехабилитация не се е наложила, няма данни за продължително и интензивно медикаментозно лечение. Следва да се заключи, че преживените от Д. И. болки и страдания в резултат от физиологичните му увреждания са със среден интензитет.

От показанията на св. М. И. и св. Д. М. се установява също така и отражението на инцидента в психиката на Д. И.. В лекия автомобил, който той е управлявал, е пътувала в деня на катастрофата и дъщеря му – М. – по отношение на която като съищец първоинстанционното решение е влязло в сила. Св. М. посочва пред първоинстанционния съд: „Д. преживя катастрофата много тежко. Все това му беше в ума. Казваше, че за малко е щяло и той, и М. да останат на място.“ Св. М. И. пък дава показания, че „…и двамата с баща ми [става дума за М. и жалбоподателя Д. И. ] бяха притеснени и уплашени“. Въззивният съд приема за установено, че след процесното ПТП и в резултат на него Д. И. е преживял емоционален стрес със силен интензитет, предизвикан от страха както за неговия живот, така и за този на непълнолетната му дъщеря.