Решение № 13207 от 02.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13207 гр. С-я, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

С-ЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско дело № 20251110142416 по описа за 2025 година

Предявени по реда на чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД ПРИЗНАВАНЕ ЧЕ Л. Г. В. ДЪЛЖИ следните суми за топлоснабден имот с адрес: гр. С-я, ж.к. „Лагера“, бл. Д4, вх. А, ет. 2, ап. 3: 2 164.60 лева главница, представляваща неизплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода 05/2022-04/2024 г., ведно със законната лихва считано от 30.04.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, 305.19 лева мораторна лихва за периода 15.09.2023 г. до 17.04.2025 г., както и за дялово разпределение – 49.56 лева главница за периода 01.05.2022-30.04.2024 г., ведно със законната лихва считано от 30.04.2025 г. до окончателното изплащане на вземането и 11.59 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 16.07.2022 г. до 17.04.2025 г.

Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника в качеството му на клиент на ТЕ на топлоснабден имот с открита партида в дружеството, по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Твърди, че съгласно общите условия клиентът на топлинна енергия е длъжен да заплаща месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.

32, ал. 1 и ал. 2 ОУ в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, както и стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 ОУ за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок от датата на публикуване на общата фактура за съответния отоплителен сезон. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответниците топлинна енергия, като клиентите не са престирали насрещно – не са заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение, извършвано от „С“ ЕООД. Ищецът твърди, че са издадени изравнителни сметки, от които е видно, че сумите за топлинна енергия за процесния имот са начислени по действителен разход на уредите за дялово разпределение, инсталирани на отоплителните тела в имота.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, като излага, че исковата молба била нередовна на основание чл.

127, ал. 2 ГПК. Счита, че бил нарушен принципът, че разходите по ползването на 1 съсобствена вещ са в тежест на лицето, ползвало вещта, а не на всички съсобственици.

Твърди, че няма насрещно волеизявление от негова страна за сключване на договор.

Сочи, че ищецът не бил посочил за каква услуга доставял ТЕ, както и че ОУ съдържали неравноправни клаузи. Сочи, че тъй като нямало договор по отношение на доставената енергия, била приложима клаузата за непоръчани доставки, т.е. за сметка на доставилия я.

Ответникът излага, че искът е недопустим, тъй като ищецът твърдял, че бил доставил ТЕ до абонатната станция, а не конкретно за него. Възразява срещу сумите, тъй като били недължими и завишени и не отговаряли на реалната потребеност. Излага, че методиката за изчисление съгласно Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването била незаконосъобразна и в противоречие със ЗЗП и Регламент 2006/2004. Оспорва дължимостта на сумите. Твърди, че ищецът не разполагал с оборудване в абонатната станция, чрез което да контролира и докаже потребеност на топлоенергия

По съществото на делото съдът намира следното:

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е установено, че процесният имот е бил топл-циран и че сградата – етажна собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната мрежа. Съгласно разпоредбите на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ (приложима редакция в периода м.01.2012 г. – 17.07.2012 г.) и на чл.153, ал.1 ЗЕ и § 1, т.2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

Въз основа на правната разпоредба в трайната и непротиворечива практика на ВКС, отразена в решения № 507 от 22.01.2013 г. по гр. д. № 1557/2011 г. на ІV Г.О. на ВКС, решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ІV Г.О. на ВКС и решение № 162 от 28.05.2014 г. по гр.д. № 6397/2013 г. на ІV Г.О. на ВКС, следва да се приеме, че облигационното отношение с предмет продажбата на енергия възниква по силата на закона между предприятието-снабдител и потребителя. За доставената енергия на обекта отговаря винаги собственикът или титулярят на вещното право на ползване върху имота. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по т.д.№2/2017 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.

Следва да се посочи, че тази уредба съответства на правото на ЕС, което посочено в задължителната практика на СЕС – Решение от 5.12.2019 г. по съединени дела С‑708/17 и С‑725/17.

1)

Член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на 2

Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.

2)

Член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.

Видно от представеното по делото писмени доказателства, че ответникът е собственик на процесния имот, видно от писмените доказателства , които са приложени на 17-18 .

Следователно, ответникът се явяват потребители, респ. клиенти на топлинна енергия за битови нужди в имота през процесния период.

Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл.150, ал.2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, съдът приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл.142, ал.2 ЗЕ). Според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице-помагач. Съгласно нормативната уредба всички собственици на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост независимо дали техния имот се отоплява или не са длъжни да заплащат пропорционално и такса сграда инсталация.

3

Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 от ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 г., 2) на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация.

Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването.

Установено е въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че дяловете за отопление на процесния имот, топла вода и сградна инсталация са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба.

В задължителната съдебна практика - постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС се приема, че при наличие на доказателства за основателност на иска, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер. Той е длъжен, съгласно разпоредбата на чл. 162 ГПК да определи размера по своя преценка. /решение № 133 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 5247/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 253 от 2.07.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г., IV г. о.; решение № 454 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 342/2009 г. на III г. о.; решение № 175 от 6.06.2011 г. по гр. д. № 1242/2010 г. на ВКС, III г. о. и решение № 91 от 1.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5023/2014 г., III г. о. и др./. В тази връзка съдът взе предвид представените по делото фактури, справки и изравнителни сметки, които са надлежно съставени.