Определение № 100 от 25.01.2021, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 100 гр. София , 25.01.2021 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ НАКАЗАТЕЛЕН в закрито заседание на двадесет и пети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Камен Иванов

Пламен Дацов

Светла Букова като разгледа докладваното от Пламен Дацов Въззивно частно наказателно дело № 20211000600079 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.243, ал.7 НПК.

С Определение №260012 от 05.01.2021 г. по НЧД№4048/2020 г. на СГС, НО-23 състав, се оставя без разглеждане, като процесуално недопустима, жалбата на защитника на обвиняемите И. П., И. Н. и К. Н. – адв. И. Л., срещу Постановление за прекратяване на наказателно производство от 23.10.2020 г. на СГП, с което е прекратено д. п. №64/2014 г. по на СО-СГП, пр.пр.№5563/2012г. на СГП. В тази връзка е прекратено и съдебното производство по НЧД№4048/2020г. по описа на СГС, НО-23 състав.

Срещу така посоченото определение в срок е депозирана жалба от адв. Л. - защитник на обвиняемите И. П., И. Н. и К. Н., с молба за неговата отмяна и връщане делото на СГС за произнасяне по жалбата. В мотивите към същата се сочи, че съдът си е позволил недопустимо тълкуване на закона, ограничавайки правото на жалба на обвиняемия с основания, които законодателят не е въвел. Защитата не може да се съгласи и с извода на СГС, че жалбата е недопустима, тъй като жалбоподателите нямат правен интерес от подаването й, тъй като с Постановление за прекратяване било прието, че няма извършено престъпление. Твърди се и, че са несъответни на закона и изводите, че обжалването на постановления за прекратяване поради липса на престъпление би представлявало „недопустима злоупотреба с процесуални права, позволяваща стабилизиране на незаконосъобразен акт“, тъй като съдът е пропуснал, че определението по чл.243, ал.6, т.1 и т.2 НПК подлежи на възобновяване по смисъла на чл.419, ал.1 НПК. Освен това не можело да се твърди „злоупотреба“ с право, което е гарантирано безусловно от закона.

1

Настоящият състав след като се запозна с депозираната жалба по делото достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е основателна, като мотивите на САС за това са следните:

С Постановление за привличане на обвиняем от 23.07.2018г., 27.07.2018г. и 01.08.2018г. са привлечени като обвиняеми И. Г. П., И. Д. Н. и К. В. Н. за извършени престъпления по чл.253, ал.4, пр.2 вр. ал.2 вр. ал.3, т.1 и т.3 вр. ал.1 НК.

С Постановление на Специализираната прокуратура от 14.08.2020г. досъдебното производство било прекратено в частта, в която е било водено срещу И. Г. П., И. Д. Н. и К.

В. Н. по отношение на обвиненията за извършени престъпления по чл.321, ал.6 НК.

С Постановление от 23.10.2020г. прокурор при СГП е прекратил наказателното производство по чл.243, ал.1, т.1 НПК. Въпреки генералното основание за прекратяване по чл.243, ал.1, т.1 НПК, то с оглед текстовото изписване за едно от основанията за прекратяване, а именно, че „не могат да бъдат доказани по несъмнен начин обвиненията по чл.253, ал.4, пр.2 вр. ал.2 вр. ал.3, т.1 и т.3 вр. ал.1 НК, което основание е визирано в чл.243, ал.1, т.2 НПК, следователно, макар и само словесно е записано и, че не са събрани доказателства за неговото осъществяване. Един такъв подход сам по себе си води до известно объркване и липса на конкретизация с оглед на обстоятелството, че когато е налице по-силното основание за прекратяване, каквото е липсата на престъпление по чл.24, ал.1, т.1, пр.2 НПК, е напълно ненужно да се допълва като аргументация - недоказаност, тъй като посилното основание за прекратяване, реално изключва по-слабото такова. Въпреки това и с оглед мотивите към постановлението - липсата на доказване като основание е налице и в този смисъл е и жалбата на обвиняемите и техния защитник за промяна на основанието за прекратяване, а именно не поради недоказаност, а поради обстоятелството, че е налице явна несъставомерност на деянието, което само по себе си е липса на престъпление.

Един от доводите в мотивите на съда е, че след граматическо тълкуване на нормата на чл.243, ал.4 НПК се стига до извода, че макар и обвиняемият да попада сред кръга на лицата, които имат право на жалба, то това не е съвсем така. Последното, според съда, намира опора в обстоятелството, че смисълът на посочената правна норма следвало да се изведе от нейното логическо тълкуване и той е по-тесен от използвания от нормотвореца езиков изказ, тъй като интересът за правото на обжалване е по-ограничен. За пълнота следва да се отбележи, че когато се говори за стеснително (ограничено) тълкуване следва да се има предвид, че в правната теория няма спор за това, че значението му е свързано с действителния обем на правния акт, който се приема за по-тесен от онова, което следва от буквалния текст на акта. Въпросите за тълкуване са разяснени в гл.V ЗНА и при всички 2 положения следва да се посочат и някои правила, които днес вече имат статута на постулати в съвременното правно мислене: а) изключителните закони подлежат винаги на стеснително тълкуване, б) закони, установяващи смекчаването на отговорността, се прилагат разширително и в) всяко съмнение при тълкуването на закона следва да бъде в полза на обвиняемия, а закони, установяващи засилване на отговорността, се тълкуват стеснително. В случая с едно такова тълкуване, както първият съд го е формулирал – стеснително, се прави точно обратното, защото се прегражда възможността на обвиняемите да обжалват основанието за което спрямо тях е прекратено наказателното производство, а същото това основание е своеобразно засилване на отговорността заради факта на съществуващото съмнение за извършено престъпление – липса на доказателства.

В контекста на горното първият съд прави разграничение между реабилитиращи и нереабилитиращи основания като твърди, че обвиняемият разполага с право на жалба само при нереабилитиращите основания, докато при останалите липсва правен интерес, освен ако е налице евентуална конкуренция между двете – чл.24, ал.1, т.1 и чл.243, ал.1, т.2 НПК. В допълнение сочи и, че в противен случай финализирането на наказателното производство на основание чл.243, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.1, т.1 НПК се явява формална пречка съдът да разгледа постъпилата жалба от обвиняемия по същество, доколкото прекратяването може да бъде извършено единствено от прокурор в досъдебното производство и по своя характер е равносилно на решение по същество. СГС за пълнота отбелязва и, че за него е недопустима интервенция в мотивите на прокурорския акт в производството по реда на чл.243 НПК, тъй като то е специфично и не може в него по аналогия да се прилага разпоредбата на чл.337, ал.3 НПК, но доуточнява, че в процесния случай такова искане не е направено.

Настоящият състав на САС прецени, че едно такова тълкуване на закона от СГС е неправилно, противоречи на закона и в този смисъл не може да бъде споделено.

От една страна, когато се говори за реабилитиращи и нереабилитиращи основания, което е строго теоретично понятие и има предвид това, че реабилитиращите основания са тези по чл.24 (1) т.1, чл. 243 (1) т.2 и чл. 250 (1) т.2 НПК, а всички други основания са нереабилитиращи, трябва да се направят някой уточнения.

С оглед повдигнатия въпрос в мотивите на СГС и терминологията, която е използвана за тези основания, се поставя и друг интересен въпрос, който има своето отражение не само в наказателното, но и в гражданското право. Последното следва да се коментира единствено и само по отношение на правния интерес, за да се даде по-точен отговор на съществения въпрос засегнат в процесния случай, като основание за оставяне без разглеждане на частната жалба. Това е от значение във връзка именно с основния въпрос по това дело - какво е правен интерес и има ли основание да се пренася автоматично това понятие върху настоящото производство?

В тази връзка въззивният състав е на мнение, че възражението на защитата е основателно, тъй като след като в закона е предвидено, че обвиняемият има право на жалба, 3 то всяко тълкуване, както в случая е отбелязал първият съд, че то е стеснително е погрешно.

Този състав на САС, освен това, изцяло се солидаризира с отбелязаното в жалбата, че „съдът, определено, няма право да преценява наличието на правен интерес от подаване на жалба, след като законът е гарантирал същото, т.е. приел е, че такъв правен интерес съществува всякога“.

Въпреки това, ако се приеме становището на СГС, което между другото е застъпено и в монографията на проф.Ч. „Досъдебно производство по НПК“, издание на „Сиела“ от 2013 година, ще се достигне до следните изводи:

Смисълът и характерът на наказателното право и това какво е правен интерес в тези производства съществено се различава от гражданския такъв и това е безусловно изяснено.

Именно поради тази причина следва да се отчетат въпросните специфики и поради което е полезно да се направи съпоставяне за яснота. Така например, когато говорим за такъв интерес в областта на наследственото право, което е част от гражданското в смисъл, че ако прокурорът прекрати наказателното производство с постановление на основание чл. 243, ал.

1, т. 1 вр. с чл. 24, ал. 1 НПК, то ще бъде ли лицето достойно да наследява или не? Няма да има присъда, която да установява виновността на лицето, а единствено постановление за прекратяване. Както стана вече въпрос, макар и това да е теоретична разработка с много слабо присъствие в практиката, проблемът се задълбочава и от обстоятелството, че в чл. 24, ал. 1 НПК се съдържат два вида основания за прекратяване – реабилитиращи и нереабилитиращи. При първите, лицето се счита, че не е извършило престъплението, а при вторите – съмнението остава, тоест възниква въпросът има ли интерес там, където съмнението е налице и може ли съответното засегнато от това лице да обжалва? Разбира се, по отношение на реабилитиращите основания, предвидени в чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК въпросът не стои, тъй като изобщо няма извършено от лицето престъпление. По отношение на останалите основания, обаче и донякъде това по чл. 24, ал. 1, т. 2 НПК, няма причина да се счита, че престъплението не е извършено, но е важно да се акцентира върху това, че не може да се счете и че е извършено. Наказателното производство ще е прекратено, но няма да е налице еднозначно произнасяне, дали лицето е или не е извършило престъпление. Именно тук в гражданския процес се приема, че е налице правен интерес, защото в посочения случай заинтересованите лица, а това ще бъдат и неговите наследници, които биха имали право да наследят или да увеличат дела си, ако бъде установено недостойнството на лицето, спрямо което искат това установяване, ще трябва да предявят установителен иск по чл. 124, ал 5 от Гражданския процесуален кодекс. Тоест, по исков ред ще бъде установено престъпното обстоятелство, което ще има значение, именно за гражданско правоотношение, т.е. за наследственото правоотношение ще бъде установено със съдебен акт, че лицето е извършило престъплението, поради което ще настъпят последиците от недостойнството да наследява (последното вече ще бъде установено и ще опорочи правото на наследяване) като това за разлика от чл.243, ал.7 НПК изрично е предвидено. Тоест, от една страна е налице правен интерес при нереабилитиращите основания, като и при тях основанията са различни и те са посочени в няколко точки в чл.24, ал.1 НПК и в този случай определено, ако се 4 приеме тази теоретична постановка, е налице такъв правен интерес и обвиняемият може да поиска промяна на основанията за прекратяване, което само по себе си е логично с оглед същината на прекратяването при така наречените нереабилитиращи основания с цялата условност на тази терминология.

В този смисъл възниква резонният въпрос - защо следва да се приеме при това положение, че при реабилитиращите основания има предварителна недопустимост свързана с липсата на правен интерес?

Тук, разбира се, когато става въпрос за прекратителното основание по чл.24, ал.1, т.1 НПК, отново в контекста на въпросното теоретично разбиране, правният интерес не е налице. От друга страна, обаче когато става въпрос за основанието по чл.243, ал.1, т.2 НПК – „обвинението не е доказано“ се пита - защо в теорията се приема, че това е реабилитиращо основание и ако е такова каква е конкуренцията му с посоченото по-горе основание по т.1?