Решение № 117 от 22.02.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 117 гр. София, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Илияна Папазова

Членове:

Майя Русева

Джулиана Петкова при участието на секретаря Кристина Григорова като разгледа докладваното от Илияна Папазова Касационно гражданско дело № 20238002101194 по описа за 2023 година

Производството е с правно основание чл.290 от ГПК.

Касационно обжалване е допуснато с определение № 3125 от 20.10.2023г. само по касационната жалба на А. А. А. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Ф. против въззивно решение № 1321 от 7.11.2022г. по в.гр.д. № 1440/2022г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 260155 от 12.01.2022г. по гр.д.№ 15852/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на А. А. А. сумата над 12 000лв. до 30 000лв., и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения иск за посочената разлика и е потвърдено в останалата отхвърлителна част до претендираните 100 000лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на досъдебното производство ІІ-148/1999г.на ВОП София, ведно със законната лихва, считано от 23.11.2018г.и е потвърдено решението в частта, в която е отхвърлен предявения иск за сумата от 180 000лв., обезщетение за незаконното му задържане и лишаване от свобода за периода 12.01.1985г.-25.09.1985г., в нарушение на §5, ал.1 ЕКЗПЧОС, заради липса на проведено ефективно разследване, ведно със законната лихва, считано от 23.11.2018г.

Касационното обжалване е допуснато по два поставени въпроса. Първият е относно принципът за справедливост, като критерий въз основа на който съдът определя размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди, проявление на който е и 1 задължението съдът да разрешава по сходен начин, сходните случаи. Вторият въпрос е за значението на принципа, че давност не тече за този, който не може да защити правото си, относим към преценката дали е изтекла погасителната давност за предявения иск по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществените вреди от незаконно лишаване от свобода,осъществено през 1985г.

В проведеното открито съдебно заседание, касаторите не се явяват и не се представляват.

Постъпила е писмена молба от процесуалния предста-вител адвокат Ф., с която потвърждава вече изразените доводи, с които обосновава становището си за основателност на подадената жалба. Желае съдът да определи размер на дължимото адвокатско възнаграждение пред вид осъществяването на процесуална защита на основание чл.38, ал.2 ЗА.

Изразеното от представителят на Върховна касационна прокуратура становище е за неоснователност на подадената жалба. Счита, че установените като причинени вреди са обезщетени от въззивния съд в справедлив размер. Споделя и неговите доводи относно давността.

Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира следното по въпросите, във връзка с които е допуснато касационно обжалване:

По първия въпрос, настоящият съдебен състав споделя установената въз основа на ППВС № 4/23.12.1968г. съдебна практика, съгласно която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след съобразяване на всички установени по делото обстоятелства,обуславящи тези вреди. Обезщетяват се вредите, които са в причинна връзка с увреждането и техният размер се определя както според вида и характера на упражнената принуда, така и според тежестта на уврежданията. Когато последните са идентични /вредите са резултат от идентична принуда, осъществена по отношение на различни страни, но по идентично дело/, независимо че за всяка личност, начинът на понасяне на причинените увреждания не може да е идентичен, следва размерът на обезщетението, доколкото се касае за сходен случай, да е в сходни граници.

По втория поставен въпрос следва да се посочи следното: Проф.Т. определя погасителната давност като „право на длъжника да погаси с волеизявление пред компетентен държавен орган за защита правото на иск или правото на принудително изпълнение поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време“/вж.стр.683 от „Гражданско право на РБ, обща част, дял ІІ“/. Като юридически факт погасителната давност е период от време, през който носителят на правото бездейства. Началният момент на давностният срок, съгласно чл.114 ЗЗД, е „момента, от който се поражда правото на иск“. Кога се поражда правото на иск зависи от вида на правоотношението, от характера на субективното право.

Особен начален момент е установен за вземанията, който произтичат от непозволено увреждане – този момент съвпада с откриване на дееца. Това е така, защото докато не се знае кой е длъжникът /кой е причинил увреждането/, правото на иск не възниква. Има случаи обаче при които правото на иск не може да бъде упражнено и за тях се приема, че не е справедливо да се погасяват права, без да е налице възможност за тяхната защита. Законът за задълженията и договорите свързва течението на давността с възможността за 2 упражняване на правото на иск. Съгласно т.4 от ТР 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г.на ОСГК на ВКС – отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитните органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство. От този момент съответният държавен орган изпада в забава, дължи лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране на отговорността на държавата.

В конкретният случай е било безспорно следното:

А. А. А. е бил арестуван, в дома си, на 12.01.1985г. , без да го уведомят за причината. Бил е на 24 години, студент във ВМЕИ, няколко месеца след като се е оженил. Затворен е в 4-то РПУ в гр. София. Бил е разпитван и срещу него е упражнено физическо насилие. Подложен е и на психически тормоз. Насилствено му е сменено името на 8.02.1985г. в Главно следствено управление гр. София. На 25.03.1985г.е откаран в Софийски Централен затвор.

През тези два месеца е бил лишен от контакт с близките си, които не са имали информация за местонахождението му. Впоследствие е бил откаран в Белене. Там е бил затворен в килия заедно с още 30 човека, при изключително тежки условия /студ, влага, смрад, липса на тоалетна и възможност за поддържане на каквато и да е хигиена, оскъдна храна/. Бил е принуден да полага тежък физически труд. На 25.09.1985г.е бил освободен. Никакви документи не са му предоставени, нито при отвеждането му, нито при освобождаването му след осем месечното му задържане. През 1987г.се е родила дъщеря му. На 1.06.1989г. принудително и набързо е изселен в Турция заедно със съпругата си, детето и родителите му. Не му е предоставена нито възможност да се сбогува с близките, нито да се снабди с валута, нито да предприеме стъпки за уреждане на положението си. Предоставени са им задгранични паспорти, а са му отнети дипломата за висше образование, свидетелството за управление на МПС и останалите официални документи. Бил е принуден да започне живота си отново.

На 30.01.1991г. е образувано сл.д.№ 1/1991г.на Прокуратурата на Въоръжените сили по повдигнато обвинение срещу пет лица за извършено престъпление по чл.162, ал.1, вр.чл.20, ал.2 НК, които са били обвинени, че през периода 1984-1985г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, с постановление от 14.01.1993г., на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл.387, ал.2, вр.с ал.1, чл.20, ал.2 НК, за това, че през периода 1984-1985г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.

Обвиняемите са били предадени на съд, с внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993г., но образуваното съдебно производство е било прекратено поради допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, като делото е върнато на Прокуратурата с указания на 9.02.1995г.

3

След проведено разследване делото отново е внесено в съда на 19.12.1997г. и съдебно производство отново е било прекратено поради допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, като делото е върнато на Прокуратурата с указания на 28.04.1998г.

Делото е било преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г.на ВОП София.

Поради настъпила смърт на двама от обвиняемите, производството частично е било прекратено, като е продължило срещу един от обвиняемите. Последният е бил разпитан на 7.12.2012г. като е поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на абсолютната давност.

След връщане от съда на производството на Прокуратурата са били установени 446 пострадали лица, които е следвало да бъдат разпитани. Разпитани са 369 от тях.

С постановление № 03/2001г. от 8.10.2018г. прокурор при ВОП е спрял производството, на основание чл.244, ал.1, т.1 НПК, във връзка с възложени съдебни поръчки за осъществяване на разпит на пострадали.

Не се спори и се установява от гореизброените доказателства, че ищецът е един от тези пострадали. В исковата си молба, той е твърдял, че след образуване на наказателното производство, се е надявал на справедливост, като е смятал, че виновниците за репресиите, насилието и страданията, които е бил принуден да изтърпи ще бъдат наказани, а той обезщетен. Производството обаче се е забавило повече от 28 години, през които не е имало реален резултат.

Ищецът се е опитвал да инициира ускоряване на наказателната процедура чрез подаване на заявление по чл.368 и чл.369 НПК, непосредствено след въведените изменения в НПК през 2017г. По негово заявление от 19.03.2018г. е образувано ч.н.д.№ 152/2018г. на Софийски Военен съд, прекратено поради липса на компетентност, като материалите са изпратени на ВОП. Последваща информация от ВОП не е получил.

Според ищеца, изключителното забавяне на образуваното наказателно производство, е довело до нарушение както на правото му да бъде конституиран като частен обвинител, така и негативно се е отразило на възможността му да получи справедливо репариране на причинените му значителни имуществени и неимуществени вреди. Претенцията му е за присъждане на обезщетение в размер на 100 000лв., заради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в срок. Твърди, че е изпитвал разочарование, че толкова дълго няма напредък по делото, а и съществува голяма вероятност, същото да бъде прекратено, пред вид изтичането на абсолютна давност. Очакванията му за възмездие са останали излъгани и неоправдани, което води и до срив на доверието му в институциите.

Чувствал се е безпомощен и безсилен.

Отделно е предявил и иск с правно основание чл.2,ал.1, т.2 ЗОДОВ, във вр. с чл.5,§1 от ЕКЗПЧ за присъждане на обезщетение в размер на 180 000лв., заради нарушаване на правото да не бъде задържан произволно от властите и нарушаване на позитивното задължение на държавата да разследва ефективно всяко произволно задържане. Твърди, че с издадено писмо с изх.№ КИ-Ч-17-26306 от 14.12.2017г. на КРДОПБГДСРСБНА са му предоставени копия от постановление от 14.01.1985г. по сл.д.№ 7/1985г на ГСУ-МВР, ДС 4

София за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ и от заповед № І-523 от 22.03.1985г.на министърът на МВР за принудителното му установяване в Белене, за срок от три години. Ищецът твърди, че именно тогава – въз основа на така представените документи – е узнал, че е бил обвиняем по посоченото сл.д.№ 7/1985г. за деяние по чл.108 НК и че в тази връзка му е наложена мярката за неотклонение. Твърди противозаконност на същата, защото обвинението не е заради подозрение за извършване на престъпление, а с цел – сломяване на оказана от него съпротивата и изразеното несъгласие с т.нар.“възродителен процес“. Независимо, че задържането е преди ратифицирането на ЕКЗПЧ, същата е приложима и към случаи, настъпили преди влизането й в сила. Неправомерното и произволно задържане му е причинило множество вреди, изразяващи се в психически стрес, причинен от абсолютното безсилие срещу осъществените спрямо него репресивни мерки, изтърпяно дълбоко унижение и огорчение. Причинена му е тежка душевна травма от осъщественият физически и психически стрес, както и в резултат на нечовешките условия, в които е бил принуден да пребивава. Тези последици са с траен и продължителен ефект, белязал личността му.