Решение № 953 от 09.10.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 953 гр. гр. Стара Загора,, 09.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Неделина Минчева при участието на секретаря Мария В. Г.а като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело № 20265530101180 по описа за 2026 година

Предявен е конститутивен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във връзка с ЗЗП и ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата от Договор за кредит №****г., предвиждаща заплащане на неустойка. В условията на кумулативност е предявен и иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за осъждане ответника да заплати на ищеца, недължимо платена от последния сума за неустойка в размер на 97,15 евро по Договор за кредит №****г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Претендират се и направените по делото разноски.

Исковете са предявени от Ц. Б. С. от гр.Стара Загора срещу „СТИК КРЕДИТ“ АД, гр.Шумен. С исковата молба се твърди, че страните сключили Договор за кредит №****г. за сумата от 2200,00лв., която ищецът е следвало да върне на вноски при ГЛП от 36% и ГПР от 22,56%. В договора било предвидено заплащане на неустойка при неспазване на задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора. Ответникът начислил неустойка в размер на 1010,39лв. за целия период на договора. Ищецът погасил предсрочно задълженията си по договора, като заплатил общо сумата от 2420,00лв., от които главница 2200,00лв., лихва – 30,00лв. и неустойка – 190,00лв.

Ищецът счита, че клаузата за неустойка противоречала на добрите нрави, била неравноправна и съответно нищожна. Последователна била съдебната практика, която приемала, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза извън присъщите й функции и цели единствено неоснователно обогатяване. За да заобикалят материалноправните изисквания, регламентирани в чл.19, ал.4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити поставяли изисквания, на които кандидатстващите за кредит не можели да отговорят. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение 1 небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва. Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението и при спазване на критериите, заложени в т.3 от Тълкувателно решение на ОСТК на ВКС по тълк.дело №1/2009г. По силата на чл.92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, като можела да има и санкционна функция. Предвидената неустойка била загубила присъщата си обезщетителна функция, доколкото тя не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Тя водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. В конкретния договор били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение. Поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48 и разпоредбата на чл.16 ЗПК и преддоговорното задължение на кредитора за оценка на кредитоспособността на кредитополучателя и целяло да предпази потребителите от свръхзадльжнялост и неплатежоспособност. На практика клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

Неустойката се кумулирала към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно.

Моли съда да прогласи за нищожна клаузата на Договор за кредит №****г., предвиждаща заплащане на неустойка. Моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 97,15 евро, представляваща недължимо платена неустойка по Договор за кредит №****г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Претендират се направените по делото разноски.

В законоустановения срок ответникът е подал писмен отговор, с който заявява, че оспорва исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с права, нередовна и неоснователна.

На първо място ответникът счита, че ищецът нямал правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск, тъй като кредитът бил изплатен. След като ответникът нямал основание да претендира вече никакви суми по договора за кредит, то за ищеца липсвал правен интерес от установяване на неговата нищожност. Евентуално ищецът имал правен интерес от предявяване на осъдителен иск, но не и на установителен такъв.

Налице било злоупотреба с права и основание за прилагане на чл.213 ГПК. Ищецът бил подал пред Районен съд - Стара Загора няколко напълно идентични искови молби, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, по сключените между 2 страните договори и по тях били образувани гр.д. №1180/2026г., гр.д.№1332/2026г., гр.д.

№718/2026г., гр.д.№691/2026г., гр.д.№48/2026г., гр.д.№4357/2025г., гр.д.№4108/2025г., гр.д.

№211/2026г. и гр.д.№502/2026г. Процесуалното поведение на ищеца целяло неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна, като в нейна тежест се възлага заплащането на разноски в прекомерен размер. Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, което страните си дължат по силата на чл.3 от ГПК. Предвид изложеното моли съда да съедини реда на чл.213 ГПК горепосочените дела в едно производство и постанови едно общо решение по тях.

При условията на евентуалност, в случай на самостоятелно разглеждане, моли в полза на ищеца да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство съгласно многобройната практика на съдилищата, както и на СЕС. За доказване на твърденията за осъществена злоупотреба с права, моли съдът да извърши служебна справка за броя и вида на образуваните в Районен съд - Стара Загора съдебни производства от настоящия ищец срещу ответното дружество, като се изискат и приложат по настоящото дело останалите искови молби на ищеца с цел доказване на идентичността между отделните производства.

По отношение основателността на предявения иск, ответникът оспорва същия. Счита, че договорът съдържа всички необходими реквизити и те отговарят на изискванията на специалните закони ЗЗП и ЗПК. Лихвеният процент бил правилно посочен, бил приложен погасителен план, в който били диференцирани вноските, ГПР отговарял на действителния.

Начислените суми за неустойка не се включвали нито в ГЛП, нито в ГПР, поради което прогласяването за нищожна на клаузата за неустойка нямало да промени размерите, посочени в договора. Посочените в договора размери на ГЛП и ГПР не противоречали на добрите нрави и нямало никакви основания да бъдат прогласени за нищожни. Ответникът оспорва заплащането на претендираната сума за неустойка, като счита, че искът следва да бъде отхвърлен за сумата над 93,25 евро за платена неустойка.

Моли съда да прекрати производството по отношение на установителния иск за нищожност. В условията на евентуалност моли съда да постанови съединяването на граждански дела по описа на Районен съд Стара Загора: гр.д. №1180/2026г., гр.д.

№1332/2026г., гр.д.№718/2026г., гр.д.№691/2026г., гр.д.№48/2026г., гр.д.№4357/2025г., гр.д.

№4108/2025г., гр.д.№211/2026г. и гр.д.№502/2026г. в едно общо производство, поради наличието и на двете алтернативно посочени предпоставки в чл.213 ГПК, а именно: участието на едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника и наличието на връзка между тях. Ако съдът приеме иска за допустим за самостоятелно разглеждане в настоящото производство моли, да отхвърли исковите претенции като неоснователни. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установена следната фактическа обстановка:

С Определение №1719/20.06.2026г. от закрито заседание по настоящото дело съдът е приел за безспорен и ненуждаещ се от доказване факта на сключения между страните 3

Договор за кредит №****г. Видно от представения по делото Договор за кредит №****г., ответното дружество е предоставило на ищеца Ц. Б. С. потребителски кредит под формата на паричен заем в размер на 2200,00лв., при годишен процент на разходите - 22,56% и годишен лихвен процент – 36%. В чл.19 от договора за кредит е предвидено, че потребителят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да представи на кредитора едно от следните обезпечения: Да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на кредитора, като третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за кредит, или Да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора. Третото лице – поръчител, както и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в Общите условия и се одобряват от кредитора, като одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. Съгласно чл.29 от договора за кредит, в случай, че потребителят не изпълни задължението си да предостави обезпечение съгласно чл.19, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Страните са се съгласили, че потребителят заплаща периодично начислената неустойка, заедно с всяка погасителна вноска.

В договора е включен погасителен план, посочващ размерите на дължимите от ищеца вноски без неустойка и с начислена неустойка.

Видно от представената от ответника справка, на ищеца била начислена неустойка в размер на 493,20 евро.

Страните не спорят, а и от представената от ответника Справка за извършени плащания по кредита са установява, че ищецът е изпълнил цялото си задължение по кредита, като е заплатил сумата от общо 1237,33 евро, от които главница в размер на 1124,85 евро, възнаградителна лихва в размер на 19,23 евро и неустойка в размер на 93,25 евро.

С оглед представената справка ищецът е изменил размера на предявения осъдителен иск, като същият се счита предявен за сумата от 93,25 евро, представляващи недължимо платена сума по недействителна неустойка по Договор за кредит №****г.

При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:

По иска за недействителност на клаузата за неустойка от Договор за кредит №****г.

Ответникът „Стик-кредит“ АД представлява финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая.

Така ответникът следва да бъде определен като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК, а ищецът като потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид това процесния договор 4 попада в легалната дефиниция на чл.9, ал.1 ЗПК и по отношение на него са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.

Съдът намира, че атакуваната клауза е недействителна.

Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка. Изискванията, които клаузата на чл.19 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит от небанкова финансова институция, при очевидно неизгодни условия. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за всички суми по договора /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него така, както са отразени в Част VIII. Обезпечения от Общите условия на договора за потребителски кредит предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между ответника и потребителите. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Самият кредитор, в погасителния план, инкорпориран в договора, предварително разсрочва вземането за неустойка като при формирането на вноската добавя сумите по неустойката и то към момента на сключване на договора. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Формалното посочване на размер на ГПР, който не отговаря на действителния такъв се равнява на непосочване на ГПР и представлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като потребителят бива поставен в неравностойно положение и пред него се създават пречки да направи правилна икономическа оценка на ползваната кредитна услуга. Това обстоятелство сочи на недействителност на целия договор за потребителски кредит, а оттам и на атакуваната клауза.