Определение № 1047 от 13.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1047 гр. София, 13.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО I ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Г. Крънчева Тропчева

Членове:

Петър Н. Славчев

Радина К. Калева като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно частно наказателно дело № 20261100601653 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава двадесет и втора от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК).

Образувано е по частна жалба на адв. П.-М.Б. в качеството му на защитник на подсъдимия Я. В. П. срещу определение на Софийски районен съд от 04.03.2026 г., с което е оставено без уважение искането на адв. Б. за изменение на мярката за неотклонение на Я. П. от „задържане под стража“ в по-лека такава.

Според жалбоподателя преценката на първоинстанционния съдебен състав е неправилна, тъй като към момента установените опасности от укриване и извършване на престъпление са със значително намалял интензитет. Намира, че мярката за неотклонение „задържане под стража“ следва да бъде прилагана само в изключителни случаи, когато други мерки не могат да изпълнят своите цели, като в тази връзка посочва, че в настоящия случай и мярка за неотклонение „домашен арест“ с приложението на електронни средства за наблюдение се явява подходяща, доколкото би попречила на подсъдимия да се укрие.

Прокуратурата не е взела становище по жалбата.

Съдът, като съобрази доводите на жалбоподателя, въз основа на материалите по делото и закона, приема за установено следното:

Подсъдимият П. е предаден на съд с обвинение за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 НК. По така внесения обвинителен акт в Софийски районен съд е образувано н. о. х. д. № 12153/2023 г., като същото е приключило с присъда № 690 от 26.11.2024 г. Първоинстанционната присъда е отменена поради допуснато процесуално нарушение с решение № 586 от 25.08.2025 г. постановено по в. н. о. х. д. № 3090/2025 г. по описа на Софийски градски съд, като делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав 1 на Софийски районен съд. Въз основа на така постановеното въззивно решение е образувано н. о. х. д. № 12530/2025 г. по описа на СРС, 116-и състав.

С разпореждане от 01.09.25 г. съдията докладчик от СРС е насрочил разпоредително заседание на 24.09.2025 г., като със същият съдебен акт на подсъдимия е указано, че присъствието му в съдебно заседание е задължително. Съобщение с приложени към него преписи от обвинителния акт и разпореждането за насрочване на делото е редовно връчено на подсъдимия.

На 24.09.2025 г. се е състояло разпоредително заседание, в което след произнасяне по въпросите по чл. 248 НПК, съдът е насрочил открито съдебно заседание за разглеждане на делото по същество. След провеждане на първото заседание на 14.10.2025 г. и поради необходимост за извършване на допълнителни съдебни следствени действия, делото е отложено за следваща дата на 04.11.2025 г., за която подсъдимият се счита редовно уведомен.

На датата на следващото съдебно заседание на 04.11.2025 г. подсъдимият, редовно призован, не се е явил пред съда. В залата се е явил служител на съдебната охрана, който е заявил пред присъстващите в съдебното заседание, че мъж без документ за самоличност се е явил в сградата на съда, заявявайки, че е „по това дело“, но след като е бил помолен да изчака слизане на съдебния секретар, който да го придружи до съдебната зала, мъжът напуснал сградата и с бърза крачка се насочил към изхода на съда, като не се върнал повече. Съдът е докладвал на страните, че при предходното разглеждане на делото подсъдимият е сторил същото при едно от съдебните заседания, като това е създало пречки за разглеждането на делото.

С оглед на отсъствието на подсъдимия от съдебното заседание и предвид, че същият не е посочил уважителна причина за неявяването си, на основание чл. 271, ал. 11 съдът е наложил глоба на подсъдимия Я. П. в размер на 500 лв., и на основание чл. 66, ал. 1 НПК е взел по отношение на същия мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Производството е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 19.11.2025 г., за което подсъдимият все още не е бил установен от органите, натоварени с изпълнение на определението на съда, с което му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Ето защо делото отново е отложено за 09.12.2025 г., а подсъдимият е обявен за общодържавно издирване.

За местонахождението на подсъдимия са изготвени редица справки до различни държавни институции, а за установяването на контакт с него са отправени запитвания до мобилните оператори в страната, но всички тези положени усилия са останали без резултат. От периодично постъпвалите от МВР доклади се установява, че въпреки проведените оперативноиздирвателни мероприятия, подсъдимият П. така и не е бил намерен, с оглед на което делото за пореден път е било отложено за 30.01.2026 г.

На 20.01.2026 г. П. се е явил в сградата на СДВР, заедно с адв. Б. и е бил задържан от органите на МВР, като фактически същият оттогава изтърпява наложената му мярка за неотклонение.

В откритото съдебно заседание, проведено на 30.01.2026 г., районният 2 съд се е произнесъл по молба на адв. Б. по реда на чл. 270 НПК, като е оставил без уважение искането му за изменение на мярката за неотклонение, изпълнявана спрямо подсъдимия. Този съдебен акт е бил обжалван пред Софийски градски съд и е потвърден с определение № 690/19.02.2025 г., постановено по в. ч. н. д. № 844/2026 г.

В следващото по делото открито съдебно заседание, проведено на 25.02.2026 г. (6 дни след произнасянето на въззивната инстанция по предходното искане по чл. 270 НПК), адв. Б. отново е направил искане за изменение на мярката за неотклонение, изпълнявана спрямо подсъдимия.

Районният съд е оставил искането без уважение, като не е констатирал наличието на основания, налагащи изменението й. Това определение не е обжалвано и е влязло в сила.

В следващото поред открито съдебно заседание обаче (на 04.03.2026 г.) адв. Б. е направил трето поред искане за изменение на мярката за неотклонение, изпълнявана спрямо П.. Районният съд е оставил искането без уважение, като е приел, че не са настъпили промени, които да налагат изменение на мярката. В мотивите си първоинстанционният съдебен състав е посочил още, че подсъдимият не изпълнява задълженията си да присъства в съдебни и самоволно е напускал сградата на съда малко преди началото на съдебното заседание, като е ставал причина за отлагане на делото и е препятствал възможността да бъдат извършени съдебно следствени действия.

Доколкото предстои и извършването на други следствени действия с участието на подсъдимия, районният съд е посочил, че отсъствието на същия би било пречка за разкриване на обективната истина.

Ето защо е приел, че по отношение на подсъдимия продължава да е налице както опасност от укриване във висок, така и опасност същият да извърши престъпление, предвид данните за налични осъждания, и отново е оставил без уважение искането на адв. Б. за изменение на мярката за неотклонение на П. в по-лека.

Именно това определение на районния съд е предмет на настоящото въззивно производство.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав намира, че жалбата, с която е сезиран, е подадена от процесуално легитимирана страна в надлежна форма и в законоустановения срок, поради което е допустима. Същата обаче е неоснователна поради следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 1 НПК в настоящото производство съдът следва да установи дали са налице новонастъпили обстоятелства, обусловили вземане на най-тежката мярка за неотклонение.

Разпоредбата на чл. 57 НПК изброява целите на мерките за неотклонение и първата от тази цели е да се попречи на подсъдимия да се укрие. Идеята на тази „законово гарантирана пречка пред укриване“ е да се осигури възможността наказателното производство да протече в един разумен порядък, и като срок, и като спазване на законова процедура. Проследявайки поведението на подсъдимия в съдебното производство (включително при 3 предходното разглеждане на делото по н. о. х. д. № 12153/2023 г. по описа на СРС), за въззивния съд не остава ни най-малко съмнение, че П. се е укривал.

Въпреки че е бил уведомен за задълженията си да участва в наказателното производство при призоваване, той не е откриван на известните адреси по делото, за да бъде призован. Прецизно и обосновано районният съд е приложил разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НПК и е наложил най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, доколкото подсъдимият с неявяването си в съдебно заседание е станал причина за отлагането му. Следва да се посочи, че определението, с което районният съд е взел мярка за неотклонение по отношение на подсъдимия на основание чл. 66 НПК не е обжалвано и е влязло в сила. Въпреки това, в две поредни съдебни заседания не е даван ход на делото, защото подсъдимият не е бил установен, въпреки действията по издирването му, респ. наложената спрямо него мярка.

Несъстоятелни са твърденията, релевирани с частната жалба, че към настоящия момент опасностите от укриване и извършване на престъпление са със значително намалял интензитет. От предходното произнасяне на районния съд по реда на чл. 270 НПК (на 25.02.2026 г.) до настоящия момент са изминали 15 дни, като не се установява в този времеви период да са настъпили някакви обстоятелства, които да налагат изменение на мярката за неотклонение, изпълнявана спрямо П.. Напротив – с поведението си подсъдимият е поставил първоинстанционния съд пред правната и процесуална невъзможност да измени мярката за неотклонение от „задържане под стража“ в която и да е друга по-лека, като според настоящия съдебен състав единствено вземането на най-тежката мярка за неотклонение би било процесуалната гаранция за осуетяване на възможността П. да се укрие, в изпълнение целите по чл. 57 НПК.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая е налице и реална опасност подсъдимият да извърши престъпление, доколкото от приложената по делото справка за съдимост се установява, че същият е признат за виновен в извършването на престъпление против собствеността по чл. 198, ал. 1 НК, което е извършено на 07.11.2024 г. – в период, в който срещу същия е било висящо производството по предходното разглеждане на делото пред СРС с предмет отново обвинение в извършено престъпление против собствеността.

По отношение на искането на защитата спрямо П. да бъде взета мярка за неотклонение „домашен арест“ следва да се посочи, че тази мярка е алтернатива на задържането под стража и се налага, когато спрямо подсъдимия се установят обстоятелства, непозволяващи същият да пребивава в условията на ареста. В случая такива не се установяват спрямо П..

На следващо място, в настоящото производство освен проверка за наличието на новонастъпили обстоятелства, които да водят до отпадане на опасностите от укриване или извършване на престъпление, обусловили вземане на най-тежката мярка за неотклонение, съдът следва да установи дали са налице други нови обстоятелства, налагащи нейното изменение.

В горния смисъл, времето, през което подсъдимият вече е бил задържан, всякога подлежи на съобразяване: осъществяването на държавна принуда, откъсването от условията и средата, допринесли за извършване на едно 4 престъпление и доколко последните са от същество да минимизират риска от извършване на ново такова или от укриване. Според настоящия съдебен състав от момента на фактическото задържане на подсъдимия П. – 20.01.2026 г. до датата на постановяване на обжалваното определение – 04.03.2026 г., както и отнесено към датата, за която е насрочено следващото заседание по делото – 17.03.2026 г., не изтекъл срок, който се явява неразумен.

Предвид всичко изложено, въззивният съд намира подадената частна жалба за неоснователна, а определението на районния съд, с което направеното от защитника на подсъдимия искане за изменение на мярката за неотклонение е оставено без уважение – за правилно и законосъобразно. Ето защо обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден.