Решение № 5161 от 27.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5161 гр. София, 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-25 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: А. Ангелов при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева като разгледа докладваното от А. Ангелов Гражданско дело №

20211100114728 по описа за 2021 година

Предявен е иск с правно основание чл. 78, ал. 1 ЗДСл.

Ищцата Б. И. твърди, че работи при ответника Столична дирекция на вътрешните работи по служебно правоотношение. Твърди, че на 21.04.2020 г. в гр. София, в изпълнение на работата за ответника като полицейски инспектор, тя е пътувала на задната седалка на служебен автомобил, управляван от друг полицейски служител, като автомобилът се е движел в специален режим на движение (с включени лампи и сирени), когато е ударен от друг автомобил. Ищцата твърди, че вследствие на това ПТП е пострадала, като е загубила съзнание и е получила телесни увреждания, подробно описани в исковата молба, които са причинили болки и страдания, отразили се негативно върху психическото състояние и довели до нарушаване на нормалния начин на живот. Ищцата посочва още, че претърпяната от нея злополука е регистрирана от ответника като трудова, но той не е изплатил обезщетение, дори и в размера, предвиден в чл. 238, ал. 1 ЗМВР – 6 брутни трудови възнаграждения. Поради това ищцата иска ответникът да заплати сумата 27 600 лв. – обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в резултат от трудова злополука, заедно със законната лихва върху тази сума от 21.04.2020 г. до окончателното изплащане. Претендира разноски по делото.

Ответникът Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) оспорва иска. Счита, че обезщетенията при претърпените трудови злополуки от служители на МВР следва да се определят по специалния ред на чл. 238 ЗМВР, а не по общите правила. Поради това и тъй като в случая ищцата не е претърпяла тежка или средна телесна повреда, тя няма право да получи обезщетение. Ответникът също така оспорва ищцата да е претърпяла сочените от нея неимуществени вреди, както и вредите да са последица от злополуката. Счита и че размерът 1 на претендираното обезщетение е завишен. Възразява и че вземането на ищцата е погасено по давност. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира следното:

По делото страните не спорят, като това се установява и от представения констативен протокол за ПТП от 21.04.2020 г. и декларация за трудова злополука от 17.12.2020 г., че на 21.04.2020 г. в гр. София е настъпило ПТП, при което е ударен служебен лек автомобил на ответника СДВР, в който е пътувала ищцата Б. И., която е пострадала при удара. Няма спор и за това, че по време на настъпване на процесното ПТП ищцата е изпълнявала служебните си задължения при ответника, като причинените увреждания са при изпълнение на работата за ответника. Поради това процесното събитие е признато за трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО с представеното по делото разпореждане от 18.12.2020 г. на длъжностно лице от ТП на НОИ София-град в съответствие с изискването на чл. 60, ал. 1 КСО. Така по делото е установено, че в резултат от процесното събитие, което представлява трудова злополука, на ищцата са причинени телесни увреждания.

От заключението на съдебномедицинската експертиза по делото, която е съобразила и представената медицинска документация, както и от описаните увреждания в декларацията за трудова злополука, изготвена от ответника, се установява, че вследствие на процесното събитие ищцата е получила мозъчно сътресение, контузия с подкожен хематом в дясната челна област на главата, контузия на дясна колянна става и болки в дясна гръдна половина.

В резултат от получените увреждания ищцата е изпитвала болки, като най-тежкото увреждане – мозъчното сътресение (според медицинската експертиза) е предизвикало след инцидента силно главоболие, световъртеж и загуба на равновесие. Това са симптоми, които поначало се свързват с мозъчното сътресение, както сочи и вещото лице, като в случая те се установяват от показанията на свидетелката С.А.. Според свидетелката главоболието на ищцата е било особено силно в продължение на няколко дни непосредствено след събитието, при което тя е постъпила и в болница за лечение, а след това е продължило няколко месеца, което съответства на периода на временна неработоспособност на ищцата, установен от представените по делото болнични листове, който е 4 месеца след процесното събитие, като през тези следващи месеци главоболието не е било постоянно. През това време ищцата е ограничавала гледането на телевизия, а също така е имало нетърпимост и към силен шум. Ищцата е постъпвала в болница общо три пъти за изследвания и лечение на симптомите, основно свързани с главоболието.

Ищцата твърди, че при процесното ПТП е загубила съзнание. Загубата на съзнание е отразена и в декларацията за трудова злополука, която изхожда от ответника. Тази последица обаче изрично се оспорва от него по делото, като ответникът общо оспорва настъпването на всички сочени от ищцата увреждания и връзката им с процесното събитие, но и конкретно оспорва настъпването на средна телесна повреда за ищцата, а според заключението на медицинската експертиза би могло да се приеме, че при инцидента е причинено разстройство на здравето на ищцата, което е временно опасно за живота 2

(хипотеза на средна телесна повреда съгласно чл. 129, ал. 2 НК) само в случай че тя е изпаднала в безсъзнание. Поради това следва да се съобрази посоченото от вещото лице обстоятелство, че от представените по делото медицински документи не може да се направи извод за това, че ищцата е получила загуба на съзнание при процесното събитие. Вещото лице отбелязва, че такава диагноза не е поставена при първоначалния преглед на ищцата, непосредствено след ПТП, а тя е посочена едва при последващото постъпване на ищцата за лечение около три седмици след това въз основа на нейните субективни оплаквания. След като, според вещото лице, не са съществували обективни данни, въз основа на които да се направи извод за това, че ищцата е загубила съзнание при процесното ПТП, при което и експертизата по делото не прави извод за изпадане в такова състояние, а освен това липсват и други доказателства по делото за това, трябва да се приеме, че не се установява ищцата да е губила съзнание. Действително загубата на съзнание е отбелязана в изготвената от ответника декларация за трудова злополука, но трябва да се съобрази, че декларацията е изготвена въз основа на наличните данни, предоставени от ответника, които са включвали именно и разглежданата диагноза, поставена при повторното постъпване на ищцата в болница (в Медицинския институт към МВР) три седмици след събитието, като в този момент ответникът не е разполагал с възможност да провери тези данни. Поради това, при наличие на изрично оспорване от ответника на посоченото обстоятелство, както и с оглед на разгледаните по-горе доказателства по делото и установени въз основа на тях обстоятелства, следва да се приеме, че ищцата не е получила загуба на съзнание. При това положение останалите установени увреждания, които тя е получила в резултат от процесното ПТП, според медицинската експертиза представляват временно разстройство на здравето, неопасно за живота, както и болки, които следва да се определят като лека телесна повреда (съгласно чл. 130, ал. 1 и ал. 2 НК).

Вещото лице по медицинската експертиза посочва, че ищцата споделя и че към момента на изготвяне на експертизата продължава да има главоболие, което не е постоянно, избягва силен шум, ограничава гледането на телевизия, при по-резки движения губи равновесие и има бели петна в паметта. Според вещото лице (включително посоченото от него при разпита му) тези субективни оплаквания на ищцата могат да са свързани с полученото мозъчно сътресение, но тяхното съществуване не може обективно да бъде проверено и потвърдено. В тази връзка следва да се посочи, че в показанията си свидетелката С.А. посочва, че ищцата е споделяла само за спорадични прояви на главоболие при напрежение, но не и за други трайни последици от процесното събитие.

Като се съобразят данните от показанията на свидетелката и информацията, предоставена от вещото лице, следва да се приеме, че единствената продължаваща последица за здравословното състояние на ищцата е спорадично главоболие при по-голямо напрежение.

Друг аспект на здравословното състояние на ищцата, който се посочва от нея, е установената шийна радикулопатия. Според медицинската експертиза обаче, това увреждане е установено повече от две години след процесното ПТП, поради не може да се установи наличието на причинна връзка с него, още повече доколкото това състояние се свързва и с 3 често срещани възрастови промени. Поради това следва да се приеме, че не се установява ищцата да е получила увреждания в шийната област в резултат на процесното събитие.

След като ищцата е получила телесни увреждания в резултат на претърпяна трудова злополука, тя поначало има право да получи обезщетение от своя работодател. Това право е предвидено както в общите правила на трудовото право (чл. 200 КТ), така и в аналогичните специални норми, уреждащи правоотношенията на държавните служители, които, по отношение на отговорността на работодателя за здравето и живота на служителите, са сходни с уредбата на трудовите – чл. 78 ЗДСл. Ищцата е държавен служител в СДВР – обстоятелство, което не е спорно по делото, а също така се установява от посочените данни в декларацията за трудова злополука, както и от представения по делото безсрочен договор за служба в МВР от 21.04.1997 г., с който ищцата е назначена в структурите на МВР. Поради това за дължимото на ищцата обезщетение се прилагат и специалните правила на ЗМВР и по-конкретно чл. 238, ал. 1 ЗМВР.

Според чл. 238, ал. 1 ЗМВР на служителите в МВР, претърпели телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се изплаща обезщетение в размер 10 месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 месечни възнаграждения при средна телесна повреда. На първо място следва да се посочи, че тази разпоредба е приложима само в случаите на увреждания, които представляват средна или тежка телесна повреда, а както се посочи, получените от ищцата увреждания следва да се квалифицират като лека телесна повреда. Освен това, посочените в разпоредбата суми на обезщетенията представляват само минимална граница на дължимото обезщетение. Разглежданата норма има за цел да улесни изплащането на обезщетения при по-тежки увреждания, получени от служители на МВР при изпълнение на служебните им задължения, като определя конкретни размери на тези обезщетения. Те обаче не могат да бъдат максимална граница на дължимото обезщетение, нито изчерпват случаите на дължими на служителите обезщетения за претърпени от тях увреждания. Този извод следва от това, че служителите на МВР, които са държавни служители (като ищцата), могат да се ползват и от общите правила, приложими за държавните служители – чл. 78, ал. 1 ЗДСл, според които на обезщетение подлежат всички вреди, които са резултат от трудова злополука или професионално заболяване, довели до временна неработоспособност, инвалидност или смърт на държавния служител. Тази норма, както се посочи, е аналогична и на общия принцип в трудовото право за отговорност на работодателя за увреждане на здравето или живота на служителя от трудова злополука и професионална болест (чл. 200, ал. 1 КТ). Поради това няма причина, а и това би довело до недопустимо и дискриминационно по своята същност ограничена на правата на служителите в МВР, да се приеме, че те разполагат само с възможността за получаване на обезщетения при увреждания, които представляват тежка или средна телесна повреда, но не и във всички други случаи, при които всички други служители по трудови или служебни правоотношения могат да получат обезщетение от работодателя си. Следователно трябва да се приеме, че служителите в МВР разполагат с възможност да получат обезщетение и извън случаите, както и над размерите, предвидени в чл. 238, ал. 1 ЗМВР, като за това са 4 приложими общите правила съответно на чл. 200, ал. 1 КТ или на чл. 78, ал. 1 ЗДСл (в този смисъл напр. определение № 50693/04.10.2022 г. по гр. д. № 1405/2022 г. на ВКС, III г. о. и посочената в него съдебна практика).