Решение № 1355 от 15.09.2026, Административен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 1355

Видин, 15.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Видин - II състав, в съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди двадесет и шеста година в състав:

СЪДИЯ:

РОСИЦА СЛАВЧЕВА

При секретар МАРИЯ ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия РОСИЦА СЛАВЧЕВА административно дело № 20267070700412 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Делото е образувано по жалба на Ф. Д. Ф. против Заповед ПАМ №26-0346-000194/13.08.26 год. на инспектор към РУ Созопол, ОД на МВР Бургас, с която на основание чл.171, т.1,б.“з“, гг от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) му е наложена ПАМ – отнемане на свидетелство за управление на МПС на водач, който е извършил нарушение по чл.175, ал.3 от ЗДвП, до решаване на въпроса за отговорността му, но не повече от 6 месеца.

В жалбата се развиват съображения, че заповедта е незаконосъобразна и необоснована, както и че при издаването ѝ е нарушен и процесуалният закон. Иска се да бъде постановено решение, с което да се отмени обжалваната заповед. Излагат се доводи за незаконосъобразност в писмени бележки по делото.

Ответникът по жалбата, не е взел становище по същата.

От данните по делото във връзка с оплакванията в жалбата, Административният съд намира същата за допустима, тъй като е подадена в законовия срок и от надлежна страна.

От фактическа страна съдът намира за установено следното:

Видно от обстоятелствата, описани в Акта за установяване на административно нарушение /АУАН/ на 13.08.2026г. около 11,21 часа в [населено място], по ул.“Стара планина“ в посока на движение от площад „Черно море“ към ул.“Странджа“ жалбоподателя е управлявал собствения си автомобил „Фолксваген“ с рег. № [рег. номер]. Автомобилът е със служебно прекратена регистрация от 05.08.26 година. Прието е за нарушена нормата на чл.140 от ЗДвП, т.е., че управлява автомобил, който не е регистриран по надлежния ред. При горните обстоятелства спрямо същия е издадена процесната ЗПАМ за извършено от него нарушение по чл.140,ал.1 от ЗДвП. При извършената проверка за нарушение на чл.140,ал.1,пр.1 от ЗДвП - управление на МПС, което не е регистрирано по надлежния ред, на същия като водач е съставен и АУАН от 13.08.2026г., в който са описани горните обстоятелства. Въз основа на така съставения АУАН, на 13.08.2026г. е издадена и заповед за прилагане на ПАМ, в която са описани горните обстоятелства.

От приложената застрахователна полица за автомобила е видно, че е сключена застраховка „ГО“ от 13.08.2026г., 12.13 часа.

При така изложената фактическа обстановка и на основание чл.171,т.1,б.“з“,“гг“ от ЗДвП инспектор към РУ Созопол, ОД на МВР Бургас е приложил спрямо жалбоподателя принудителна административна мярка, с която временно е отнето СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Жалбата е допустима като подадена от лице, за което е налице правен интерес да обжалва посочената заповед и в законоустановения срок за това.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Жалбата е подадена в законоустановения 14 - дневен срок. Като подадена в законоустановения срок и от лице, имащо интерес от обжалването като адресат на оспорения акт, жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е основателна, по следните съображения:

Съгласно чл. 168, ал. 1 АПК "съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК". Независимо дали жалбоподателят е релевирал доводи за нищожността на акта, съдът е длъжен, спазвайки и принципа на служебното начало, да установи дали такава следва да бъде прогласена с оглед установените факти и приложените доказателства. Изпълнението на това негово задължение се дължи при всеки случай на допустимо оспорване, като се акцентира и върху особеностите на съдебното производство по недопустимо поради просрочие оспорване, при което приложение намират разпоредбите на чл. 149, ал. 5 и чл. 168, ал. 3 АПК. Следва да се отбележи, че при произнасяне по съществото на спора с влязло в сила съдебно решение, повторно оспорване на акта въз основа на доводи за неговата нищожност е недопустимо.

"При контрола за законосъобразност се преценява съответствието на административния акт със закона, докато при нищожността - тази преценка се свежда до извеждането на един много тежък порок, тежък до степен да направи невъзможно съществуването на акта като такъв. Порокът е толкова тежък, че приравнява административния акт на "правно нищо", на несъществуващ факт. В същото време този акт създава една привидност на правни последици, които заинтересуваното лице има интерес да отстрани. След като нищожният акт не поражда валидни правни последици, той не би могъл да породи и валидни правни задължения. В същото време следва да е налице за адресата правна възможност да иска от останалите участници в административното правоотношение да се съобразят с това. " /ТР № 3/16.04.2013 г. по т. д. № 1/2012 г. на ВАС на РБ/.

"Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен и за да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го отстрани от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност. Съобразно това и с оглед на всеки един от възможните пороци на административните актове /чл. 146, т. 1-т. 5 от АПК/ се обуславят следните изводи: 1. всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта; 2. порокът във формата е основание за нищожност, когато неспазването й води до недействителност на акта, приравнява се на липса на форма въобще, а оттам - и на липса на волеизявление; 3. допуснатите съществени нарушения на административно-производствените правила, довели до липса на волеизявление /липса на кворум/, когато са повлияли или биха могли да повлияят върху съдържанието на акта, както и когато, ако не бяха допуснати, би могло да се стигне и до друго решение на поставения пред административния орган въпрос, са предпоставка за обявяване нищожността на акта; 4. основание за нищожността на акта е и липсата на законова опора, т. е. липсата на приложима по време, място и лица материалноправна норма при издаването на конкретния административен акт; пълна липса на предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата материалноправна норма; актът е изцяло лишен от законово основание; актът със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган; 5. при превратно упражняване на власт. На последно място е изискването за съответствие с целта на закона, което е такова по чл. 146, т. 5 от АПК, като несъответствието на административния акт с целта на закона обуславя нищожност само тогава, когато преследваната с него цел е различна от законоустановената и не би могла да се постигне с никакъв акт" /решение № 3923/18.03.2019 г. по адм. дело № 15051/2018 г. на ВАС, Второ отделение/.

В заключение, следва да се отбележи, че незаконосъобразността като понятие има две значения – в широк и тесен смисъл. В обхвата на понятието, широк смисъл, се включват всички основания за прогласяване на нищожност /конкретно по чл. 146, т. 1 АПК поради некомпетентност на органа, издал акта, и специфичните такива по чл. 146, т. 2-5 АПК, коментирани по-горе според тежестта на порока/, т. е. обуславящите валидността на акта предпоставки, и основанията за незаконосъобразност по чл. 146, т. 2-5 АПК, в тесен смисъл на понятието, обуславящи отмяна на акта. Отделно, в теорията и практиката е застъпено и становище, че понятието "законосъобразност" би могло да се разбира ограничително като съответствие на акта с материалния закон.

Въз основа на гореизложеното, съобразено изцяло с константната съдебна практика, настоящата съдебна инстанция формира извода, че заповедта е издадена от некомпетентен административен орган.

Съгласно чл.172,ал.1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 2б, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Ръководителят на определената от министъра служба за контрол е компетентен да приложи ПАМ по чл. 171, т. 1 ЗДвП и тази му компетентност е пряко следствие от служебната функция на ръководител на контролната служба и на посоченото в закона. Компетентност да издава индивидуален административен акт, с който да прилага ПАМ по чл. 171, т. 1 ЗДвП, имат и оправомощени от ръководителя на службата за контрол длъжностни лица. Налице е предвидена в закона възможност за делегиране на правомощия от ръководителя на службата за контрол на длъжностни лица от службата. За да е валидно делегирането, е необходимо да е извършено в писмена форма. В този смисъл са мотивите в Решение № 946 от 28.01.2016 г. по адм. д. № 3602/2015 г. на ВАС, VII отд. По делото на два пъти е изискана преписка от административния орган и в нея не се съдържа заповед за оправомощаване на издателя на ПАМ – полицейски инспектор към РУ.

Налице е основание за прогласяване на нищожността на заповедта съгласно чл. 168, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 146, т. 1 АПК.

Следва да се има предвид, че освен нищожна, то заповедта е и незаконосъобразна:Установява, че ПАМ е приложена за констатирано нарушение - управление на нерегистрирано по надлежния ред МПС, за което съобразно посочената разпоредба е предвидено наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“. Като нарушена разпоредба обаче е посочена тази на чл.140,ал.1 от ЗДвП. Установява се от приложения АУАН и данните по делото, и не се оспорват тези обстоятелства, че автомобила управляван от жалбоподателя, е с прекратена регистрация, като фактическото основание за прекратяване на регистрацията е липса на застраховка „ГО“. Нарушението съответства на нормата на чл.143,ал.10 от ЗДвП. Съгласно посочената разпоредба в настоящата редакция, в сила към момента на прекратяване на регистрацията на автомобила, изм. ДВ бр. 64 от 2025г., в сила от 7.09.2025г., служебно се прекратява регистрацията на пътни превозни средства, за които е получено уведомление от Гаранционния фонд по чл. 574, ал.11 от Кодекса за застраховането.

Съобразно чл.18б,ал.1,т.8 от Наредба № I - 45 от 24.03.2000г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства /Наредбата/ служебно се прекратява регистрацията на ПС по чл.143, ал. 10 ЗДвП след уведомление от Гаранционния фонд. Съгласно чл. 18б, ал. 2 от Наредбата при прекратяване регистрацията по ал. 1, т. 1, 2, 3, 4 или т.8 /относимата за случая/, се уведомява собственикът на ПС, посочен в регистъра. В случая регистрацията е прекратена по чл. 18б, ал.1, т.8 от Наредбата, при която хипотеза наредбата и към момента предвижда задължение собственикът на МПС да бъде уведомен при прекратяване на регистрацията.

В случая това задължение не е изпълнено. Липсата на задължение за уведомяване, с оглед изменението на разпоредбата на чл.143,ал.10 от ЗДвП, не може да бъде споделено. Разписаното задължение е нормативно такова, предвид характера на акта, в който се съдържа - нормативен, като посочената наредба урежда именно редът, по който се извършва прекратяване на регистрацията на автомобила на основанията, разписани в закона. Доколкото задължението е нормативно, липсва основание за съда да не приложи нормативната разпоредба, тъй като същата не противоречи на съществуваща законова такава, само в който случай съобразно чл.15,ал.3 от ЗНА съдът не следва да приложи подзаконовата правна норма.

Съобразно Тълкувателно постановление № 2 от 5.04.2023 г. на ОСС от НК на ВКС по т. д. № 3/2022 г., Първа и Втора колегия на Върховния административен съд /ТП № 2/, което не е загубило сила с оглед нормативно съществуващото задължение за уведомяване, в случай на неуведомяване на собственика „се касае за незнание на факт от обективната действителност - за извършеното служебно прекратяване на регистрацията на ПС на основание чл.143,ал.10 от ЗДвП, тоест на фактическо обстоятелство, което принадлежи към състава на административното нарушение по чл. 175, ал. 3, предл. първо от ЗДвП.“, поради което такова не е извършено и деецът не се наказва. В този смисъл е изцяло посоченото тълкувателно решение. Съобразно чл.14 от НК, приложим в административнонаказателните производства по ЗАНН, с оглед разпоредбата на чл.11 от ЗАНН, незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла относно това престъпление. Тази разпоредба се отнася и за непредпазливите деяния, когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост. В случая не се установява собственикът на МПС-то да е бил уведомен надлежно за прекратената регистрация. Не е налице и публично достъпен регистър, в който лицата да могат да извършват справка за служебно прекратената регистрация. Предвид горното и съобразно посоченото ТР, след като незнанието се явява резултат от неизпълнено административно задължение за уведомяване на собственика на ПС за служебно прекратената регистрация на автомобила, липсва както умисъл, така и небрежност. При неизпълнено задължение за уведомяване на собственика за прекратена регистрация на МПС, нормативно такова, разписано в чл. 18б, ал. 2 във вр. с чл.18б,ал.1,т.8 от Наредба № 1-45 от 24.03.2000 г., съответно за уведомяването на собственика или узнаването за служебното прекратяване на регистрацията от него по какъвто и да е начин „деянието по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП ще е несъставомерно“/ТП №2/. Необходимостта от представяне на доказателства за узнаването на това обстоятелство съдът е указал на ответната страна, но доказателства за надлежно уведомяване, респ. за узнаване на този факт от собственика, не са представени. При установените обстоятелства категорично липсва основание за ангажиране на административно -наказателната отговорност на жалбоподателя.