Определение № 2243 от 13.07.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2243 гр. София, 13.07.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20261000501834 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството e по чл.121 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Билд Ауто-СИ“ ЕООД, молител в производството по чл.390 ГПК, срещу определение № 12744 от 11. 06.2026 г., постановено по ч.гр.д.№ 6096 по описа за 2026 г.на СГС, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено по подсъдност на СРС.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност на така постановеното определение. Според жалбоподателя неправилно съдът приел, че компетентен да се произнесе по молбата за обезпечение е СРС. Разяснява, че в молбата за допускане на обезпечение било посочено, че между страните не е сключен писмен договор макар същите да били в трайни търговски отношения. Извършени били доставки в относително кратък период от време и при липса на данни за договаряне по всяка една отделна фактура. Това водело до извода, че доставките са извършени по един договор и релевантна за определяне на родовата подсъдност била общата цена на доставката; позовава е на съдебна практика на САС от 2011 г., както и на определение № 755 от 21.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 697/2024 г. също на САС като се сочи, че там били разгледани аналогични спорове.

Иска се обжалваното определение да бъде отменено и настоящата инстанция да постанови съдебен акт, с който да допусне исканите 1 обезпечителни мерки- запор на вземания и възбрана върху идентифицирания в частната жалба, поземлен имот, находящ се в гр.Димитровград. Разноски не се претендират.

По допустимостта на частната жалба:

За обжалваното определение жалбоподателят е уведомен на 12. 06.2025 г.

Частната жалба е подадена на 12.06.2026 г. /по пощата/, т.е. същата е в срока по чл.275, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно частната жалба е допустима.

По основателността на частната жалба:

Апелативен съд- София намира следното от фактическа и правна страна:

За да постанови обжалваното определение, СГС е приел, че претенциите на ищеца се основават на множество фактури за доставка на дизелово гориво като стойността на всяка една доставка била под 25 000 лв. Затова родово компетентен бил СРС, а не СГС. За да достигне до този си извод съдът се е позовал на изложеното в молбата по чл.390 ГПК, с която е сезиран, за липса на сключен писмен договор, както и, че се сочело за трайни търговски отношения. Съгласно съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 201/13.04.2016 г. по ч.т.д.№ 475/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и определение № 167/25.03.2016 г. по ч.т.д.№ 192/2016 г. на същото отд., трайни търговски отношения не означавало постигнато съгласие по отношение на всички доставки, които ще бъдат извършени за в бъдеще. По арг. от чл.292 ТЗ, нямало една доставка, а отделни доставки, всяка със свои съществени елементи –вид стока, количество и цена. При всяка една от доставките и преминаването на собствеността върху стоките, възниквало отделно задължение за заплащане на договорената цена. Затова не можело да се достигне до извода, че бъдещите ищцови претенции са основани на един договор за доставка. Нямало и твърдение за постигнато общо съгласие преди отделните доставки; всяка доставка представлявала отделно продажбено отношение. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, така например определение № 28 от 24.01.2015 г. на ВКС, ІІ ТО, при фактури, издадени на различни дати и материализиращи всяка фактура отделен договор за покупко2 продажба на различни стоки, иска за изпълнение на задължението за плащане на цената, е самостоятелно съгласно чл.69, ал.1,т.1 ГПК. Цената се определяла с оглед цената на всяка доставка и когато са разгледани искове за отделни доставки е налице обективно кумулативно съединяване на искове. В случая цената на всеки един от осъдителните искове се определяла по правилото на чл.69, ал.1,т.1 ГПК и била в размер на търсената сума по всеки един отделен договор, обективиран в съответната фактура, която сума се установявала да е под 25 000 лв., а цената на всеки един от отделните акцесорни искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законната лихва за забава върху неплатените в срок задължения, също била под 25 000 лв.

Обжалваното определение е правилно, защото:

Съгласно чл.390, ал.1 ГПК о безпечение може да се иска и преди предявяване на иска от родово компетентния съд по постоянния адрес на ищеца или по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение.

В конкретния случай недвижимият имот върху който се иска да бъде наложена обезпечителната мярка се намира в гр.Димитровград.

В хипотезата на чл.390, ал.1 ГПК право на молителя е да избере пред кой съд ще подаде молбата /местната подсъдност/ - дали по адреса на бъдещия ищец или по местонахождението на имота.

В случая молителят е избрал да подаде молбата си по адреса сигр.София.

По въпроса кой е родово компетентния съд да се произнесе по молбата за допускане на обезпечение:

Видно обстоятелствената част на молбата, молителят като се позовава дословно на приетото в определение № 755 от 21.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 697/2024 г. също на САС, сочи че се касае до обичайни търговски отношения с бъдещия ответник – „Вита Транс“ ЕООД със седалище и адрес на управление в гр.Димитровград. При липсата на данни за отделно договаряне на всяка процесна фактура, следвало да се приеме, че е налице един договор.

Обжалваното определение е съобразено с цитираната в същото съдебна практика на ВКС, съгласно която: при твърдение за трайни търговски отношения, е налице доставка при условия, посочени от доставчика. Липсата на оспорване в разумен срок, законът в чл. 292 от ТЗ свързва с фикция за 3 съгласие по съществените елементи на сделката. Няма една доставка, а отделни доставки, всяка със свои съществени елементи вид стока, количество и цена. При всяка една от доставките и преминаване на собствеността върху стоките, възниква отделно задължение за заплащане на договорената цена.

Ето защо претенциите на ищеца, не могат да се квалифицират като такива, които са основани на един договор. Няма твърдение за постигнато едно общо съгласие преди отделните доставки. Именно липсата на писмен договор, уреждащ отношенията между страните и позоваването на трайните търговски отношения между тях, дава основание на съда да приеме, че всяка доставка е отделно търговско отношение.

Наличието на трайни търговски отношения, обуславя постигнатото мълчаливо съгласие, от значение за прилагане на презумпцията на чл. 292 от ТЗ. Но „трайните търговски отношения“ не означават, постигнато съгласие по отношение на всички доставки, които ще бъдат извършени.

В практиката си ВКС приема, при фактури, издадени на различни дати и материализиращи всяка фактура отделен договор, иска за изпълнение на задължението за плащане на цената, да е самостоятелен съгласно чл. 69, ал. 1 т. 1 от ГПК. Цената се определя с оглед цената на всяка доставка и когато са разгледани искове за отделни доставки е налице обективно кумулатививно съединение на искове. В този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 89 ОТ 15.04.2021 Г.

ПО Т. Д. № 1521/2020 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 167 ОТ

25.03.2016 Г. ПО Ч. Т. Д. № 192/2016 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС и цитираното в същото определение № 28 от 24.1.2015 г. на ІІ ТО на ВКС и др.

При така изложените мотиви и споделеното в съдебната практика на ВКС, налага се извод, че в случая, с а налице множество договори, за които свидетелстват и съставените фактури, представени с молбата по чл.390 ГПК.

Следва да бъде отбелязано и, че видно от тези фактури, не се касае до еднакви цени на продукта визиран във фактурите.

Също така липсва периодичност на престациите /а такава и не се твърди/, тъй като с всяка доставка и приемане на стоката се завършва сключването на договора, т.е. не е налице периодично изпълнявана престация.

Изводите, изложени в обжалваното определение, са в съответствие със закона и съдебната практика на ВКС. В случая, не става въпрос за един единен 4 договор, а за отделни договори. Когато претенцията е за вземания по всяка фактура, не може да се приеме, че сборът от всички вземания представлява цената на иска.

Ето защо обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.

По обжалването:

По арг. от разясненията в т. 9, б. "В" от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството поради неподведомственост /чл. 15, ал. 2 ГПК / или неподсъдност /чл. 121 ГПК/ подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

По разноските:

В хипотезата на чл.121 ГПК въпросът за разноските не подлежи на обсъждане.

Водим от горното, Апелативен съд- София

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 12744 от 11. 06.2026 г., постановено по ч.гр.д.№ 6096 по описа за 2026 г.на СГС, като правилно.

Определението може да се обжалва пред ВКС в 1-седмичен срок от съобщението до страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5