Определение № 2556 от 09.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2556 гр. София, 08.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20238002901242 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответник в производството – М. Н. К. против въззивно решение № 242 от 02.03.2023 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.гр.д. № 2077 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която частично са уважени предявените от ищеца „Юробанк България“ АД искове, като след отмяна на първоинстанционно решение № 266978/16.12.2021 г. по гр.д. № 14181/2019 г. на Софийски градски съд /СГС/ в частта му, с която са осъдени Н. К. К. и М. Н. К. да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД главница по договор за потребителски кредит HL 39312 от 24.06.2008 г. в размер на 52950.47 швейцарски франка за периода от 03.11.2014 г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.10.2019 г. - датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и договорна лихва за редовен кредит в размер на 8152.07 швейцарски франка за периода от 30.11.2016 г. до 30.10.2019 г. - датата на подаване на исковата молба, вместо това са осъдени Н. К. К. и М. Н. К. да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД главница по договор за потребителски кредит HL 39312 от 24.06.2008 г. в размер на 52950.47 швейцарски франка по курс „купува“ за швейцарския франк на „Юробанк България“ АД към лева - 1

1,1906 лева за 1 швейцарски франк, при условията на обявена предсрочна изискуемост, начиная от вноската, дължима на 03.11.2014 г. до вноската, дължима на крайната дата на издължаване по кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.10.2019 г. - датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и възнаградителна лихва в размер на 4574.97 швейцарски франка за периода 30.11.2016 г. – 27.04.2018 г., като част от пълен размер от 36520.21 швейцарски франка за периода 30.11.2016 г. до 30.10.2019 г., осъден е М. Н. К. да заплати на „Юробанк България“ АД допълнително възнаградителна лихва за периода 28.04.2018 г. до 17.06.2019 г. в размер на 3345.94 швейцарски франка по курс „купува“ за швейцарски франк на „Юробанк България“ АД към лева - 1,1906 лева за 1 швейцарски франк, като част от пълен размер от 36520.21 швейцарски франка за периода 30.11.2016 г. до 30.10.2019 г. и е потвърдено същото първоинстанционно решение в частта му, с която Н. К. К. и М. Н. К. са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД договорна лихва за просрочен кредит в размер на 7895.65 швейцарски франка, като част от пълно вземане в размер на 9968.35 швейцарски франка за периода 10.11.2016 г. до 21.10.2019 г., такси в размер на 1268.57 швейцарски франка, като част от общ размер от 2364.32 швейцарски франка за периода 03.11.2014 г. до 30.10.2019 г. и застраховки в размер на 288.65 швейцарски франка, като част от общ размер 2364.32 швейцарски франка за периода 01.12.2014 г. до 30.10.2019 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Твърди се, че изготвеният от първоинстанционния съд доклад по реда на чл. 146 е непълен, неясен и неточен. Това е констатирано от въззивния съд, който дал изрични и подробни указания на ищцовото дружество да отстрани нередовностите на ИМ в указан срок. Според касатора указанията на съда за уточняване на ИМ, съответно предмета на делото и формирането на претендираните суми по предявените обективно съединени искове, не били надлежно изпълнени от ищеца, което обаче не било взето под внимание от решаващия състав. Вместо да 2 върне исковата молба, поради неизпълнение на указанията до ищеца, въззивният съд дал нова възможност на ищеца да изправи нередностите на исковата си молба, което касаторът намира за недопустимо. Твърди се, че предметът на делото е останал неизяснен в хода на две съдебни инстанции, претенциите на ищеца останали с неясни основание и петитум, а вместо да върне исковата молба въззивният съд на практика, в противоречие с процесуалните правила, дал нов срок на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата му молба, каквато възможност според касатора процесуалния закон не урежда.

Твърди се, че въззивният съд неправилно е подвел правилния си материалноправен извод за неравноправност на клаузите и по- конкретно на клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора, към заявената искова претенция.

Според касатора, доколкото клаузите на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 и ал. 4 са нищожни поради неравноправност, изпълнението на задълженията по договора следва да се извършва в лева, което се явява валутата, определяща размера на отпуснатия кредит, съответно размерите на вноските за погасяване на задължението. В резултат, между страните следва да намери приложение онази част от клаузите, която не се засяга от посочената нищожност, а именно – според касатора между страните е възникнало правоотношение по договор за кредит за сума, отпусната в лева, която следва да бъде погасявана отново в лева, без същите да бъдат превалутирани в швейцарски франкове. Това следвало и от обстоятелството, че кредитът реално е отпуснат в лева, а не както се твърди от банката-ищец - в швейцарски франкове, като паричната единица на сметката (CHF) служи само за изчисленията и се ползва виртуално. Исковете обаче са предявени за сума в швейцарски франкове.

Според касатора съгласно задължителните разрешения в Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК, ВКС, съдът не може да присъди сума в различна валута от претендираната и дори само на това основание исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, в какъвто смисъл са цитирани решения на окръжни и районни съдилища.

Претендира се, че възражението на касатора пред въззивния съд, че първоинстанционният такъв е стигнал до крайните си изводи без да обсъди в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства и наведените от страните възражения, въобще не е разгледано от САС. В 3 изложения смисъл се сочи, че СГС не е взел предвид изтъкнатите от ответника М. К. обстоятелства, че в чл. 7 от процесния договор за потребителски кредит не е посочен падежът на погасителните вноски, тъй като не е въведено число на месеца, към което падежът настъпва, което обстоятелство не е обсъдено от въззивната инстанция. Не е взето предвид и обстоятелството, че погасителен план не е имало нито към датата на сключване на договора, нито към датата на спиране на плащанията, поради което за кредитополучателя е било невъзможно да знае колко да плаща, а САС не е изложил каквито и да било мотиви в тази насока. Следователно, според касатора условията на чл. 18, ал. 2 от договора за обявяване на предсрочна изискуемост не са настъпили, доколкото е било невъзможно да се установи наличието на конкретно неизпълнение от страна на кредитополучателите, а липсата на предпоставките кредиторът да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си по договора за кредит, води до неоснователност на претенциите на ищеца на отделно основание.

Сочи се, че нито СГС, нито САС са обсъдили и възраженията, наведени по отношение на връчената на касатора нотариална покана, по силата на която ищецът твърди, че е настъпила предсрочната изискуемост на вземането. Излага се, че към посочената в поканата дата 05.04.2009 г. кредитът е бил обслужван редовно и неизпълнение по него не е имало, обратното не се твърди, нито се доказва, поради което цялото изявление за обявяване предсрочна изискуемост е невалидно, и не е породило правни последици.

Твърди се също, че и двете инстанции по същество не са обсъдили наведеното още с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност, а от своя страна САС не е обсъдил и това за изтекла абсолютна давност по чл. 112 от ЗЗД, наведено с въззивната жалба, като новонастъпило обстоятелство.

Критикува се приложението от въззивния съд на материалния закон. Според касатора неравноправни са клаузите на чл. 18, ал. 1 и 2 от договора за кредит, а като приема обратното САС стига до неправилни крайни изводи. Сочи се в обратен смисъл решение № 82/07.07.2022 г. по т.д.

№ 871/2021 г. на ВКС, I-во ТО, съгласно което при преценка за евентуално 4 неравноправен характер на клауза за предсрочна изискуемост в договор за кредит, сключен с потребител, съдът следва да обсъди критериите, посочени в решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Сочи се, че критериите, залегнали в решението на СЕС са дали възможността кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем е обусловена от неизпълнението на основно по договора за кредит задължение, дали посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали тя дерогира приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита. Според касатора, по подробно изложени в жалбата му съображения, клаузата на чл. 18, ал. 1 е неравноправна. Неравноправна се явява и клаузата на чл. 18, ал. 2 от процесния договор, която е послужила като основание за обявяване на предсрочна изискуемост на процесния договор. В тази връзка касаторът счита, че възможността банката да обяви кредита за предсрочно изискуем е най-тежката санкция за кредитополучателя по договора и следва да бъде обусловена от съразмерно тежко неизпълнение, каквото неплащането на 3 месечни погасителни вноски не е, в каквато насока също се развиват подробни съображения. Твърди се, че нито договорът, нито националното законодателство предвиждат механизъм, чрез който кредитополучателят би могъл да санира несъщественото си неизпълнение и по този начин да преустанови действието на предсрочната изискуемост на кредита. Според касатора на практика, при сбъдване на посочените в клаузата условия, банката може във всеки един момент да обяви кредита за предсрочно изискуем, което се налага поради наложилото се в съдебната практика виждане, че за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит изричното уведомяване на длъжника е необходимо и може да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение до него или в уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, стига волеизявлението на кредитора (банката) да е възпроизведено недвусмислено и конкретно спрямо вземането и задълженото лице. Така, отново според касатора, кредитополучателят се явява беззащитен срещу произвола на банката да 5 обяви кредита за предсрочно изискуем в произволно избран от нея и необозрим във времето момент. Така кредитополучателят е поставен в едно „вечно“ висящо положение, което само по-силната икономически страна в лицето на банката, контролира, а в полза на кредитополучателя не са налице каквито и да било механизми и подходящи, и ефективни средства за защита. Според касатора това найясно се демонстрира от фактите по процесния договор, като банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем 7 (седем) години, след твърдялото настъпване на условията по чл. 18, ал. 2 от договора. В случай че клаузите на чл. 18, ал. 1 и ал. 2 бъдат приети за неравноправни, съответно нищожни, то като краен резултат те не са породили правни последици и извършените въз основа на тях действия, в това число обявяването на кредита за предсрочно изискуем не са произвели действие. Следователно за банката не е възникнало вземане на предявеното основание и исковете й следва да бъдат изцяло отхвърлени, а изводите на САС в тази връзка са неправилни, тъй като въззивната инстанция, в разрез с цитираната практика на ВКС и СЕС разглежда клаузата на чл. 18 и залегналите в нея критерии не в контекста на принципните условия, които тя урежда, а единствено в контекста на конкретна фактическа обстановка. Критикуват се изводите на САС и във връзка с чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. Според касатора посоченият текст урежда възможността кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем при неплащане на една или повече вноски, а чл. 18 касае не само пълно, но и частично неплащане на вноски и това на практика означава, че дори незначително частично неплащане на месечни вноски би обосновало правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем.