Решение № 3177 от 29.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3177 гр. София, 29.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100505470 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника „П.К.Б.“ ЕООД срещу решение № 20084461 от 22.03.2023 г., постановено по гр. дело № 15464/2021 г. по описа на СРС, 164 състав, с което е уважен предявеният от „Т.К.“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 55, ал.

1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 305,31 лв., представляваща предадена без основание сума (сбор от заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги (245,31 лв.) и начислена такса по Тарифа (60 лв.)) от страна на К.К.А., ЕГН **********, от гр. Варна, в полза на ответника в периода 01.12.2015 г. – 20.01.2020 г., въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит № **********/18.12.2017 г., коeто вземанe e цедиранo на ищеца съгласно договор за вземания от финансови институции от 20.01.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2020 г., до окончателното плащане.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявени искове, по недопустимо изменение на основанието на иска и по нередовна искова молба, евентуално за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и 1 необоснованост. Въззивникът счита, че липсват доказателства за възникване на вземането в полза на цедента, тъй като не се установява К.А. да е платила сума в претендирания размер, нито това да е извършено въз основа на договорни клаузи, които са нищожни. Поддържа, че по делото не се доказва валидното прехвърляне на претендираното вземане в полза на ищеца по силата на действителен договор за цесия, който да обвързва ответника. Твърди, че договорът за цесия е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи в него, респ. предвид ненадлежното индивидуализиране на вземанията, предмет на договора, тяхната цена, както и предвид липсата на представителна власт за лицето, сключило договора от името на ищеца. Ето защо, моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено или върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС, евентуално решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.

Въззиваемият „Т.К.“ ООД счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

На първо място, въззивният съд счита, че доводите във въззивната жалба за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявени искове и по нередовна искова молба са несъстоятелни. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от „Т.К.“ ООД срещу „П.К.Б.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на предадена без основание сума, което вземане е цедирано на ищеца с договор за вземания от финансови институции, като в първоначалната искова молба не са изложени твърдения за конкретната причина за извършеното неоснователно разместване на имуществени блага. В уточнителни молби от 22.01.2021 г. и от 27.04.2021 г.

2 ищецът е заявил, че сумата е платена при начална липса на основание, като не се касае до плащания по недействителни договори за потребителски кредит, каквито не били сключвани межди цедента и ответника. В първото по делото открито съдебно заседание и въз основа на допълнителна молба от 22.02.2022 г., депозирана в заседанието (л. 79-83 от делото на СРС), ищецът е уточнил, че сумата е платена въз основа на нищожни клаузи по сключен договор за потребителски кредит, като първоинстанционният съд е счел, че същото представлява изменение на иска чрез добавяне на основание по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК и с определение от 16.03.2022 г. е допуснал същото.

Настоящият въззивен състав намира, че описаните уточнения в исковата молба не са недопустими, тъй като по правило при предявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът не е длъжен да излага твърдения за факти и правни доводи относно причината за липса или нищожност на основанието, на което е извършено плащането – достатъчно е да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание, да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция, още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи възражението си, че такова основание е нищожно, като посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи защо фактите, на които се позовава ответникът, не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да репликира на още непредявени възражения от ответника, като може да изложи доводите си срещу тях и след релевирането им на по-късен етап в процеса (в този смисъл – Решение № 29 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр.д. №1144/2010 г., IV г.о., Определение № 60385 от 02.12.2021 г. по ч.гр.д. № 4500/2021 г. по описа на ВКС, IV г.о.).

В конкретния случай ищецът първоначално е поддържал, че цедентът е предоставил на ответното дружество парични суми при липса на основание – при липса на сключен договор за кредит и плащането е поради грешка. В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента договорни правоотношения, в изпълнение на които К.К.А. е заплащала задълженията си. Във връзка с така изложените от ответника твърдения за съществуването на договорни правоотношения и предвид представения договор за потребителски кредит ищцовото дружество е уточнило претенцията си в първото по делото открито съдебно заседание, т.е. своевременно в рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 ГПК от страна на ищеца са заявени доводи за нищожност на договора, респ. за нищожност на конкретни клаузи от същия поради нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК и по чл. 26 ЗЗД (включително след дадени указания от първоинстанционния съд по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК). Налице е допустимо релевиране на възражение от страна на ищеца, осъществяващо защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността на иска, като съдът е длъжен да разгледа всички възражения срещу действителността на сделката, направени в първото по делото съдебно заседание, още повече че за тези, касаещи нарушение на разпоредби на ЗПК, съдът следи служебно.

3

С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че в случая не е налице хипотеза на изменение на предявения иск, тъй като валидното правно задължение, даващо право на ответника да получи, съответно да задържи полученото, не е част от основанието на иска, поради което доводите за неговото отричане от страна на ищеца също не са част от основанието на иска. Следователно, исковата молба е редовна и първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, а е разгледал по същество именно заявената от ищеца искова претенция за връщане на дадена без основание парична сума.

По делото е представен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********/18.12.2017 г., по силата на който К.К.А. е получила от „П.К.Б.“ ЕООД потребителски кредит в размер на 1000 лв., който е бил изцяло усвоен (видно от преводното нареждане на л. 161 от делото на СРС и заключението на ССЕ), със задължение за връщането му на 24 месечни вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 41,17 % годишно и възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги „Бонус+“. Доколкото договорът за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при 4 формиране на ГПР.

В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 49,89 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на общите условия е посочено общо, че ГПР е изчислен съобразно приложение 1 от ПЗР на ЗПК при допускане, че договорът е валиден за срока, за който е сключен и лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер за целия срок на договора, но това не е достатъчно, за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани конкретно взетите предвид допускания и кои са разходите, съобразени при изчисляване на годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с ищеца.