Решение № 3989 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3989 гр. София, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20231100500117 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение №8742 от 29.07.2022 г., постановено по гр. дело №25699/2021 по описа на Софийския районен съд, 41 състав е признато за установено по положителни установителни искове, предявени по реда на чл.

422 ГПК с правно основание чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД по отношение на Л. Г. Й., че дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 705,29 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от 01.07.2016 г. до 30.04.2019 г. в имот, находящ се на адрес: гр.

София, ж.к. „*******“, ведно със законната лихва, считано от датата на заявлението по чл. 410 – 02.08.2019 г. до окончателното погасяване на вземането и сумата от 49,43 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 15.09.2017 г. до 24.07.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.08.2019 г. по ч. гр. дело № 45458/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 41 състав.

С определение №29959 от 08.11.2022 г., постановено по същото дело по молба по чл. 248 ГПК, депозирана от ответницата, чрез назначения й особен представител, районният съд е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските.

Постановеното първоинстанционно решение и определението по чл.

248 ГПК се обжалват от ответницата Л. Й., чрез назначения й особен представител – адвокат Коруджиева. Във въззивната жалба се релевират 1 оплаквания за неправилност на акта като постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел за доказано наличието на облигационно правоотношение между страните и качеството на потребител на топлинна енергия на ответницата за процесния имот. Заявява се, че по делото не е доказано доставка на топлинна енергия в имота. Въззивникът излага становище, че първоинстанционният съд неправилно е приложил и правилата за погасителната давност. Като неправилни се обжалват изводите на първоинстанционния съд, основани на заключението по съдебносчетоводната експертиза, тъй като същата била изготвена въз основа на документи, които не са приложени към кориците на делото. По отношение на разноските въззивницата поддържа, че на ищеца не е следвало да се присъждат разноски за заповедното и първоинстанционното производство, предвид процесуалното му поведение и депозираните бланкетни становища по делото, евентуално да бъдат присъждани в по-малък размер. Заявява се, че е несправедливо ищцата да бъде осъдена да поеме разноските за съдебносчетоводна експертиза, която е поискана от ищеца. По изложените съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение по същество и постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло, както и ревизиране на първоинстанционния акт в частта за разноските.

По делото въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД не е депозирал отговор на въззивната жалба и на частната жалба срещу определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК. Становище не е постъпило и от третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна и допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Въззивният съд намира, че същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В настоящия случай основният довод, изложен във въззивната жалба е, че ответницата по делото не е потребител на топлинна енергия и в този смисъл не притежава качеството на клиент на ищцовото дружество, а при условията на евентуалност се поддържа, че процесните суми са погасени по давност. Съгласно чл. 150 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. Разпоредбата на чл.

153 ЗЕ предвижда, че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

Битов клиент по смисъла на закона, съгласно дефиницията, предвидена в §2а от ДР към ЗЕ, е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Както правилно е приел първоинстанционният съд по делото от приложените писмени доказателства – Заповед № ДИ-03-1083 от 26.11.1990 г. и Договор за продажба на държавен имот по реда на Наредбата за продажба на държавни недвижими имоти от 20.12.1990 г. и молба от 1991 г. от ДСК за вписване на законна ипотека върху процесния имот, както и от заявление от 04.01.2018 г., която съдържа извънпроцесуално признание на неизгодни за ответницата обстоятелства, а именно, за дължими на ответното дружество суми, за които желае да сключи писмено споразумение, а за друга част прави възражения за погасителна давност, по несъмнен начин се установява качеството на клиент, респективно на потребител на топлинна енергия, доставена от дружествотоищец.

Неоснователно се явява оплакването на ответницата, че по делото не е доказано реалното доставяне на топлинна енергия. В хода на първоинстанционното производство е допусната и изслушана комплексна 3 съдебно-техническа и счетоводна експертиза, от заключението по която се установява, че през процесния период в процесния имот е доставяна топлинна енергия, която съответства на претендираното количество и цена с исковата молба. Вещото лице е посочило, че отчитането на доставяната топлинна енергия е извършена в съответствие с установената нормативна уредба.

Установено е, че на всеки две години СТИ е преминавало редовно на метрологични проверки за проверка на техническата му изправност и експлоатационна годност.

Първоинстанционният съд, като е взел предвид приложените по делото писмени доказателства и депозираните пред първоинстанционния съд експертни заключения, които на основание чл. 202 ГПК настоящата инстанция намира за обективно и компетентно изготвени, е стигнал до заключение, че по делото се установява по безспорен начин дължимостта на вземането за ТЕ, като е уважил исковете в съответния размер, след съобразяване на своевременно релевираното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност.

Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Падежът на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия е посочен в чл.33, ал.1 ОУ от 2014 г. - в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Разпоредбата на чл. 114 ЗЗД предвижда, че давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Същата е прекъсната с подаване на заявление по реда на чл. 410 ГПК – 02.08.2019г. Процесното главно вземане /респективно вземания/ следва да се приеме за периодично плащане по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД, в какъвто смисъл е Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че понятието "периодични плащания" по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен право-пораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Поради горното, при приложение на специалния давностен срок, предвиден в чл.111, б."в" ЗЗД, се налага извод, че вземането за главница за топлинна енергия за м. юли 2016 г. е погасено по давност. Правилно първоинстанционният съд е приел, че по делото са налице доказателства относно погасяване на вземането за м. юли чрез плащане от длъжника, поради което е стигнал до извод, че искът се явява основателен за периода от м. август 2016 г. до м. април 2018 г. Въпреки това с решението не е постановен отхвърлителен диспозитив за периода от 01.07.2016 г. до 31.07.2016 г., който пропуск по преценка на постановилия го съд може да бъде отстранен по реда на производството по чл. 247 ГПК.

По изложените съображения първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно на основание чл. 272 ГПК, като делото следва да бъде върнато на постановилия го съд за преценка от необходимост за провеждане на процедура по отстраняване на очевидна 4 фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК.

По частната жалба:

След постановяване на решението и с оглед изхода от правния спор съдът се занимава с въпроса за разноските, като в зависимост от уважената и отхвърлената част на иска всяка страна има право на разноски в съответния пропорционален размер. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК. Заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.

Разноски по смисъла на цитираната разпоредба са и тези по чл. 75 ГПК – възнаграждение за свидетели и вещи лица. В настоящия случай съдът, съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК и изхода на делото правилно е постановил, че разноските следва да бъдат възложени в тежест на ответната страна. Ответницата е осъдена да заплати разноски за заповедното производство в размер на 20,05 лв. и за исково производство в размер на 719,81 лв., от които 69,81 лв. за държавна такса; 200 лв. депозит за особен представител и 400 лв. депозит за съдебно-счетоводна и техническа експертиза и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал.8 ГПК, вр. чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ.