Решение № 291 от 11.08.2026, Апелативен съд - София

Мотиви към решение № 291/11.08.2026 г. по в.ч.н.д. № 1051/2026 г.по описа на САС.

Производството е по реда на чл.17 от Закон за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни решения за пробация с оглед упражняване на надзор върху пробационни мерки и алтернативни санкции /ЗПИИСРРПУНПМАС/, тъй като предмет на обжалване е решение от 08.07.2026 г. на Софийски градски съд, НО, 22 състав, по ч.н.д. № 3765/2026 г., с което е призната наказателна присъда № 15 на Окръжен Съд, гр.Констанца, Наказателна секция, Република Румъния, по дело № 9219/118/2024 г., постановена на 15.01.2026 г., влязла в сила на 10.02.2026 г., с която българският гражданин С. Н. С., с ЕГН **********, е бил признат за виновен и осъден на 1 година „лишаване от свобода“ за деяние по чл.4, ал.1 и 2 от Закон № 143/2000 г., което представлява престъпление по чл.354а, ал.3, т.1 от НК, като изпълнението на наказанието е отложено за пробационен срок от 2 години, и е постановено изпълнението в Република България на определените от Румънския съд пробационни мерки, чрез адаптирането им, съответстващи на българските такива, а именно: 1. задължителна регистрация по настоящ адрес, два пъти седмично за срок от 2 години; 2.задължителни периодични срещи с пробационен служител – за срок от 2 години; 3. ограничения в свободното придвижване чрез забрана за напускане на населеното място за повече от 5 дни без разрешение на пробационен служител за срок от 2 г. и 4. безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 240 часа годишно за две поредни години. Отказано е приемането в Република България на останалите пробационни мерки, а именно: да съобщава за промяната на работното си място; да предоставя информация и документи, които позволяват проверка на средствата му за прехрана, както и задължението на осъдения да се подлага на всеки 6 месеца на скринингови тестове с цел установяване дали продължава да употребява забранени вещества, тъй като такива пробационни мерки не са предвидени в българското законодателство и наложените от чуждия съд не подлежат на адаптиране.

Проверката на решението е поискана с частна жалба, подадена от защитника на осъденото лице С. Н. С. - адв.Л. М. К., на 13.07.2026 г.

В нея е направено искане за отмяната на решението и постановяването на ново, с което да се откаже признаване на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от 1 година, тъй като деянието съответства на маловажен случай по чл. 354а, ал. 5 вр. чл. 93, т. 9 от НК на Република България, защото обстоятелствата – общо количество от 3,10 грама вещества, изрично установено предназначение за лична употреба, липса на предходни осъждания, самопризнание и изразено съжаление – съответстват на трайно установената практика на българските съдилища по прилагането на маловажността.

Алтернативно се иска, ако е приложима квалификацията по чл.

354а, ал. 3 НК, да се намали обхвата на признатите за изпълнение пробационни мерки до съответстващ на ниската обществена опасност на деянието и на установените смекчаващи обстоятелства обем.

1

Поискано е и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС, поради съществено процесуално нарушение, изрязващо се липсата на мотиви, допуснато с това, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по въпроса за приложимата по българското право степен на обществена опасност на деянието, а е приел квалификацията по чл. 354а, ал. 3, т. 1 НК единствено въз основа на правната квалификация, дадена от румънския съд, без да съобрази конкретните факти по случая спрямо установените в чл. 93, т. 9 НК критерии за маловажност.

В съдебно заседание прокурорът от Софийската апелативна прокуратура оспорва основателността на жалбата.

Осъденото лице и неговият защитник не се явяват при разглеждане на делото във въззивната инстанция.

Настоящият състав на Софийският апелативен съд при проверката за основателността на жалбата намери следното.

С приоритет, поради процесуалните си последици, следва да се разгледа искането за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС, поради съществено процесуално нарушение, изрязващо се липсата на мотиви.

Въззивната инстанция има това правомощие, тъй като редът на Глава 21 от НПК се прилага изрично по силата на §2 от ДР на специалния закон, но няма основание да го упражни. Липсата на мотиви следва да се преценява като частична в същностната им част, тъй като първоинстанцпионният съд е изложил аргументите си, че извън преценката му е определянето на точната правна квалификация на деянието, съобразно критериите за малозначителност по българският НК. При принципно съгласие с тях, се допълва, че мотивите нямат сочният недостатък, защото в това производство следва да преценява /и то когато не се изисква двойната наказуемост/, но като условие за допустимост за признаване и изпълнение на чуждата присъда, дали тя се отнася за деяние, което съставлява престъпление и по българското законодателство.

За разлика обаче от първият съд, въззивният счита, че същностна за българския съд в това производство е преценката за наличие на условията за признаване и изпълнение по чл. 14 и тези за отказ за тях по чл. 15 от ЗПИИСРРПУНПМАС, съобразно удостоверените обстоятелства, съдържащи се във формалното искане по чл. 6 от РР 2008/947/ПВР на Съвета на ЕС от 27.11.2008 г. за прилагане на принципа на взаимното признаване на съдебни решения и решения за пробация, с оглед на надзора върху пробационните мерки и алтернативните санкции, и задължително придружаващото го съдебно решение, чието признаване и изпълнение се иска.

Такава не е направена в пълнота от първия съд, защото не е аргументирал решението си, че не са налице основания за отказ от признаване и изпълнение на чуждото съдебно решение по наказателното дело. Това обаче е пропуск, който може да бъде отстранен от въззивната инстанция, тъй като се касае до непълнота в мотивирането, която обаче не може да се приравни на 2 пълна липса на мотиви, защото мотивите съдържат правните извод, че са налице предпоставките да се приеме за изпълнение чужда наказателна присъда и за адаптиране на наложените с нея мерки към българското законодателство. За да се отстрани и смесването на производствата от първия съд /показателно, за което е отправеното запитване до румънския съд и изложените в мотивите съображения/, се налага да се посочи, че приложим е Закон за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни решения за пробация с оглед упражняване на надзор върху пробационни мерки и алтернативни санкции, защото с удостоверението е поискано признаването на съдебно решение / по смисъла на чл.3, т.1/, с което е наложено наказание с отложено изпълнение /по смисъла на т.2/, което е съпроводено с пробационни мерки и алтернативни санкция, като това е и изрично посочено в сезиращото удостоверение. То е обстоятелството, което удостоверението трябва да съдържа, а това пък има значение за пълнотата на удостоверението, която първият съд, както се посочи вече не е обсъждал.

С това допълване се приема, че е правилна преценката за наличие на условията на чл.14 от ЗПИИСРРПУНПМАС за признаване и изпълнение на постановеното решение по отношение на българския гражданин С. Н. С.. Същият е осъден с влязъл в сила съдебен акт, който е постановен от съд в Р Румъния. Съдебният акт е окончателен по смисъла на чл.3, ал.1 б.“б“ и б.“г“ от закона и е постановен от компетентен орган в държава член на ЕС. С присъдата е признат за виновен за извършено престъпление, което съставлява престъпление и по българското законодателство, като фактическият му състав покрива признаците на престъплението по 354а, ал.3 от НК. Следователно налични са условията за признаване и изпълнение по чл. 14, ал. 1 и 2 от ЗПИИСРРПУНПМАС.

На следващо място, не се констатират основания за отказ, съобразно чл.15, ал.1, т.1-9 от ЗПИИСРРПУНПМАС. Представеното удостоверение от издаващата държава е придружено с превод. Наложеното наказание е една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от две години. В този срок са определени мерки за надзор.

Удостоверението е преведено на български език. Същото е пълно, като е налице съответствие между него и съдебният акт на румънския съд. Няма обективни предпоставки, налагащи да се осмисля наличието на основания за отказ по чл.15, ал.1, т.10, т.12 и т.13 от закона, свързани с продължителността на пробационните мерки и с мястото на извършване на престъплението. От удостоверението е видно, че инкриминираното деяние е извършено изцяло на територията на издаващата държава. Определената обща продължителност на надзорните пробационни мерки е в размер на две години, т. е. не е по-малка от 6 месеца. В удостоверението е отбелязано, че осъденото лице не се е явило лично на съдебния процес, по който е постановено решението, но в него се съдържа информация за това, че българският гражданин е бил информиран за него, както и да си упълномощи адвокат или да му се назначи служебен защитник, а така също и че действително е бил защитаван от адвокат при разглеждане на делото в съда.

С оглед на изложените съображения, правилно първостепенният 3 съд е приел, че са налице основанията за признаване и изпълнение на съдебното решение, издадено от румънския съд с определените пробационни мерки с приложението на чл.5 от закона чрез адаптирането им към българското законодателство с цел упражняване на надзор при изпълнението им.

С оглед изискването на чл.5, ал.2 от ЗПИИСРРПУНПМАС, първостепенният съд е изпълнил задължението си за адаптиране на наложените в издаващата държава пробациони мерки.

Настоящият състав на въззивния съд обаче не споделя изцяло доводите на първата инстанция за определянето им чрез адапитиране, тъй като счита, че не следва да се допусне до изпълнение надзорната мярка, която включва задължението му "да уведомява предварително за всяка промяна на местоживеенето си и за всяко пътуване над пет дни". Според първостепенния съд, тази мярка съответства на предвидената в т.3 пробационна мярка "ограничения в свободното придвижване", която се състои в забраната за напускане на населеното място за повече от 24 часа без разрешение на пробационния служител или на прокурора. Въззивният съд счита, че е налице несъответствие между посочената по-горе пробационна мярка, наложени със съдебния акт от издаващата държава, чието изпълнение се иска, с предвидената по чл.42а, ал.2, т.3 от НК на РБ. Първата има уведомителен характер. За разлика от предвидената пробационна мярка по чл.42а, ал.2, т.3 от НК, според която се изисква предварително разрешение от компетентния орган за напускане на населеното място или на жилището, което обитава осъденото лице. В случая с определянето на тази мярка от решаващия съд е допуснато нарушение на забраната, предвидена в чл. 5, ал. 4 от закона, според която адаптираните мерки не могат да бъдат по строги или по – продължителни от първоначално наложените такива с решението по чл. 2, т. 1 от закона. Пробационната мярка по чл.42а, ал.2, т.3 от НК се явява по-строга от наложените такива със съдебния акт на издаващата държава, чието признаване и изпълнение се иска в настоящото производство.

Определянето на няколко пробационни мерки, съответстващи на българските такава по чл.42, ал.2, т.1, т.2, т.4 и т.6 от НК, не е ограничено от разпоредбата на чл.67, ал.3 от НК, защото българският съд може да постанови множество мерки, включително и най-тежката, след измененията на разпоредбата. Освен това и съгласно чл.5, ал.1 от закона на адаптиране подлежи характерът или продължителността на мерките, а не техният брой.

Срокът на адаптираните пробационни мерки е определен от две години, който не надвишава срока на надзора, съгласно решението на издаващата държава.

С оглед изложените съображения, подадената жалба се явява частично основателна, макар и не по изложените в нея съображения.

Атакуваното решение следва да се отмени в частта, с която е определена за изтърпяване от осъдения чрез адаптиране пробационната мярка по чл.42а, ал.2, т.3 от НК - "ограничение в свободното придвижване чрез забрана за напускане на населеното място за повече от 5 дни часа без разрешение на 4 пробационния служител или на прокурора". В останалата част следва да се потвърди, като законосъобразно и обосновано.