Решение № 253 от 14.03.2022, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 253 гр. Перник, 14.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МАРИЕТА СТ. ДИНЕВАПАЛАЗОВА при участието на секретаря Гергана Н. Тодорова като разгледа докладваното от МАРИЕТА СТ. ДИНЕВА-ПАЛАЗОВА Гражданско дело № 20211720104035 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба с вх. № 7981 подадена от ИВ. СТ. Д., чрез адв. К.Б., срещу „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД, с която е предявен частичен отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 1250 лева, представляваща част от сумата в размер на общо 3516,45 лева- незаплатена стойност на електрическа енергия и мрежови услуги, доставена за периода от 26.08.2009 г. до 29.07.2011 г. до обект с адрес гр. П.. ул. „**-**“ № 1, поради липса на качеството потребител на ищеца, липса на реална доставка в претендираното количество и стойност на електрическата енергия, както и поради погасяване по давност.

В исковата молба са изложени доводи, че ищецът е депозирал в „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД заявление за предоставяне на информация за задълженията по клиентски номер 300102030930, във връзка с което от ответното дружество му е било изпратено писмо с изх. № 1203469723 от 13.11.2019 г., с коeто исканата справка е отказана и са уточнени неплатените задължения за консумирана електрическа енергия в размер на 4276,46 лева- главница и 3326,28 лева- лихви. Сочи се, че до ищеца е изпратена покана за доброволно изпълнение от „АПС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, овластени от ответника за събиране на вземания за електрическа енергия, с която от ищеца се претендира заплащане на сумата от 3516,45 лева- фактурирана за електроенергия и мрежови услуги. Поддържа се, че ищецът няма качеството потребител на електрическа енергия, тъй като не е носител на вещното право на собственост или ползване на процесния имот. Оспорва се реалната доставка на фактурираната сума за електрическа енергия в претендираното количество и стойност. Твърди се още, че претендираното вземане е погасено по давност, тъй като същото е за периодично плащане и към него е приложима кратката тригодишна давност. Ищецът претендира и разноски за производството, за които представя списък по чл. 80 ГПК.

С молба с вх. № 7981 подадена от ИВ. СТ. Д., чрез адв. К.Б., е уточнено, че 1 действително с влязло в сила решение № 20036906/09.02.2021 г. по гр.д. № 45236/2020 г. на СРС е признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1250 лева, представляваща част от сумата в размер на общо 3516,45 лева- незаплатена стойност на електрическа енергия и мрежови услуги, доставена за периода от 26.08.2009 г. до 29.07.2011 г. Ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на настоящия иск с това, че претенцията му е заявена като частична, но за друга част от 1250 лева от общото вземане в размер на 3516,45 лева, по отношение на която не е формирана сила на пресъдено нещо по предходното воденo между същите страни дело.

В допълнение посочва, че отписването на цялото вземане от счетоводството на ответника, представлява опрощаване на задължението му, за което е необходим договор по силата на чл. 108 ЗЗД, какъвто не е сключен между страните. Твърди се, че ищецът дори не е бил уведомен за извършеното счетоводно отписване на задължението му.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД е подало отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Оспорва наличието на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск поради наличието на влязло в сила между страните решение № 20036906/09.02.2021 г. по гр.д. № 45236/2020 г. на СРС, с което е уважен иск с идентичен предмет като настоящия и за същата част от 1250 лева от вземането. Твърди се още, че поради погасяването му по давност на 01.06.2021 г. цялото вземане в размер на 3516,45 лева е отписано от счетоводството му след постановяване на решението на СРС. Предвид изложеното, ответникът моли производството да бъде прекратено и да му бъдат присъдени разноски. Представя в приложение препис от цитираното решение на СРС и счетоводни справки, които моли да бъдат приети по делото като писмени доказателства.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:

Страните не спорят, че се намират в договорни отношения по повод доставката на ел. емнергия до имот с адрес гр. П.. ул. „**-**“ № 1, с клиентски номер 300102030930.

С доклада на съда като безспорни са отделени обстоятелствата, че с влязло в сила решение № 20036906/09.02.2021 г. по гр.д. № 45236/2020 г. на СРС, е признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1250 лева, представляваща част от сумата в размер на общо 3516,45 лева- незаплатена стойност на електрическа енергия и мрежови услуги, доставена за периода от 26.08.2009 г. до 29.07.2011 г. , както и че цялото вземане в размер на 3516,45 лева е погасено по давност и е отписано от счетоводството му след постановяване на решението на СРС.

От приложеното гр. дело № 45236/2020 г. на СРС се установява, че постановеното по него решение № 20036906/09.02.2021 г., с което е уважен предходният частичен отрицателен установителен иск за част от процесното вземане, е влязло в сила като необжалвано на 04.03.2021 г. с изтичане на срока за обжалването му.

По делото не се твърди и не се установява ответното дружество да е уведомило ищеца преди завеждане на настоящото дело за отписване на цялото вземане в размер на 3516,45 лева от счетоводството си.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът поради погасяване по давност не дължи 2 на ответника вземания за стойността на доставена електрическа енергия.

Предявеният иск е допустим, тъй като при изпълнение на договора за доставка на електрическа енергия, доставчикът разполага освен с възможността да търси по съдебен ред изчислените от него суми за потребена електрическа енергия, но и с правото въз основа на общите условия за доставка на ел. енергия да прекъсне доставката и в случай на забава на плащането на дължимите суми по едностранно издадените от доставчика фактури. Тази възможност обуславя правния интерес на потребителя да установи недължимостта на сумата по издадената от доставчика фактура преди вземането да бъде заявено по съдебен ред, дори ако в счетоводството на доставчика вземането е отписано, когато с исковата молба се твърди, че потребителятищец не е бил уведомен преди предявяване на иска/ в този смисъл- определение № 797 от 5.12.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5413/2013 г., IV г. о., ГК/. Нещо повече- в настоящия случай ответникът признава, че вземането на ищеца е отписано от счетоводството поради погасяването му по давност на 01.06.2021 г., а настоящият иск е предявен на 04.03.2021 г.

Съгласно дадените разяснения в Тълкувателно решение № 3 от 2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, задълженията на потребителите за предоставяните от електроснабдителните дружества услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер. В този смисъл вземането за главница за стойността на доставена електрическа енергия представлява периодично плащане по смисъла на чл.

111, б. „в“ ЗЗД и за него се прилага тригодишна давност. Страните не спорят, че тази давност за вземанията на ответника за периода от 26.08.2009 г. до 29.07.2011 г. е изтекла преди подаване на исковата молба Това води до извод за основателност на исковата претенция за недължимост поради погасяване по давност на вземането за 1250 лева, представляваща част от сумата в размер на общо 3516,45 лева.

По разноските:

Настоящият съдебен състав не споделя възраженията на ответника, че на ищеца не се дължат разноски за производството предвид отписването на задълженията му от счетоводството на ответното дружество. Съгласно съдебната практика, обективирана в определение № 95 от 22.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о., ГК, различните правила и начинът на осчетоводяване на вземането от кредитора нямат значение в отношенията между страните, те могат да имат значение само като доказателства за негово поведение в отношенията с длъжника. Без правно значение е дали кредиторът е отписал едно свое вземане, отчитайки го като загуба, или продължава да го води по избран от него начин, за да може да осчетоводи последващо надлежно доброволно плащане (доброволно плащане от длъжника или негови наследници ще е надлежно и след позоваването на давността, както и след влизането в сила на решение, с което искът за вземането е отхвърлен като погасен по давност).

Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност.

В настоящия случай ответникът оспорва предявения срещу него иск като недопустим, поради което и същият следва да заплати на ищеца сторените в производството разноски в размер на 50 лева за държавна такса.

По възражението на ответника за злоупотреба с права:

3

Съдът не намира за основателно това възражението на ответника, доколкото, за да е налице злоупотреба с права, е необходимо по заобиколен път да се постига забранена от закона цел, а в случая е въпрос на избор на ищеца дали да предяви цялото си вземане или само част от него. Същевременно обаче в представения по делото договор за правна помощ и съдействие от 19.02.2021 г. е уговорено процесуално представителство за установяване на недължимост на суми в размер на 3516,45 лева, като никъде ищецът не е заявил желание да се предявяват частично тези претенции.

Ако цялото вземане беше предявено в едно производство, на процесуалният представител на ищеца за оказаната безплатна правна помощ би се дължала сумата от общо 476,15 лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а при две производства, както е в случая, с цена на исковете по 1250 лева, минималнията размер на адвокатското възнаграждение за всяко от делата е по 317,50 лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата (колкото вече са присъдени на адв. К.Б. с решение № 20036906/09.02.2021 г. по гр.д. № 45236/2020 г. на СРС) или общо 635 лева.

Съгласно изр. 2 на чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения и осъжда другата страна да го заплати, в случай, че в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Същевременно следва да се съобрази, че съгласно отговора на преюдициално запитване по т. 1 на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С -427/2016 и С-428/2016 на СЕС, първи състав, разпоредбата на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че националната правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договарят възнаграждение в понисък от минималния размер, определен с наредбата, приета от професионалната организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.

101, § 1 ДФЕС. В тази връзка всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Посочените аргументи дават основание на настоящия състав да приеме, че не е обвързан от правилото, че при присъждане на възнаграждение при условията на безплатна правна помощ по договор с адвокат, предоставена по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, следва задължително да се съобразяват установените от Висшия адвокатски съвет минимални прагове на адвокатските възнаграждения. Овластяването на същия орган да приеме такива минимални тарифни ставки противоречи на правото на ЕС (чл. 101, § 1 и 2 ДФЕС) и поради това съдът не е длъжен да приложи разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в тази ѝ част. При преценката какъв размер да се определи за адвокатско възнаграждение на адв. К.Б., съдът съобразява от една страна, обстоятелството, че законодателят оценява труда на юрисконсултите и на адвокатите, предоставящи по възлагане на Националното бюро за правна помощ безплатна правна помощ, по различен начин и в по-нисък размер, определен в чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ – от 100 до 300 лв., арг. от чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г., и от друга страна- съществуването на два паралелни режима на заплащане и оценяване на безплатната правна помощ, още повече – на труда на юристите, трудно се оправдава с оглед правилата на свободната конкуренция на вътрешния пазар на ЕС. Минималното адвокатско възнаграждение съответно, за да не доведе до ограничаване на конкуренцията, не трябва да е значително по-голямо от това на юрисконсултите/в този 4 смисъл- определение от 28.08.2020 г. по възз.гр.д. № 00449/2020 г. на Пернишкия окръжен съд/.