Решение № 4280 от 12.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4280 гр. София, 12.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ТЕОДОРА М. ИВАНОВА при участието на секретаря Габриела М. Владова Боботилова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20221100510721 по описа за 2022 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД /с предходно наименование „Мобилтел“ ЕАД/, с ЕИК *******, чрез процесуален представител адв.Л.Р., срещу решение №7296 от 29.06.2022г., постановено по гр.дело №44223/2021г. по описа на СРС, I Г.О., 125-ти състав, в частта, в която е отхвърлен предявения от „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД /с предходно наименование „Мобилтел“ ЕАД/, с ЕИК *******, срещу „Д.-Б.Г.“ ЕООД, с ЕИК *******, положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.92, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2354.5 0 лв., неустойка, начислена от ищеца за период 23.04.2018г. - 28.10.2018г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по гр.дело №13008/2021г. по описа на СРС, I Г.О., 125-ти състав; както и в частта на неприсъдените в цялост разноски в заповедното и исковото производство.

Във въззивна жалба са наведени оплаквания, че първоинстанционното решение в обжалваната част е неправилно, необосновано, като постановено в противоречие с материалния закон и практиката на ВКС и на Съда на ЕС. Поддържа се, че доколкото ответникът не е заплащал дължимите от него суми за месечни абонаментни такси и ползвани услуги по процесния договор за период от повече от 124 дни, поради което съгласно т.54.12 от приложимите Общи условия сключеният между страните договор №М4853709/05.09.2017г. се счита за едностранно прекратен от страна на мобилния оператор - „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД, считано от 28.10.2018г. и в полза ищеца е 1 възникнало правото да претендира неустойка в размер н а месечните такси за всяка ползвана услуга до края на срока на договора за нея, както и неустойка, съставляваща такса за невърнати устройства. Твърди се, че неправилен и в пълно противоречие на събраните по делото доказателства е изводът на СРС, че уговорената неустоечна клауза за предсрочно прекратяване на договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като не е съобразил практиката на СЕС, както и постигнатата с КЗП съдебна спогодба. Поддържа, че като е приел уговорената неустойка за нищожна, физическите лица - потребители биха се поставили в неравноправно и по неблагоприятно положение от търговците, които сключват договори във връзка със своята търговска дейност и по отношение на които намира приложение чл.309 ТЗ.

Излага се още, че неправилно първостепенният съд е приел, че ищецът не е доказал стойността на оборудването, което подлежи на връщане от ответника при прекратяване на договора, поради което е отхвърлена претендираната неустойка за невърнато оборудване в размер на 100 лв. за STB и в размер на 140 лв. за Databox device. В тази връзка се излага, че заявените искови претенции по чл.92 от ЗЗД се явяват основателни и доказани за сумите, за които са предявени и като такива следва да бъдат уважени. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго решение, с което да уважи предявените положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.92, ал.1 ЗЗД като основателни и доказани. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, както и в пълен размер сторените разноски в заповедното производство. В депозирана на 29.05.2024г. молба е направено възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани от въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

Въззиваемата страна - „Д.-Б.Г.“ ЕООД, с ЕИК *******, не депозира писмен отговор и не взема становище относно постъпилата въззивна жалба.

Предявени е от „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД /с предходно наименование „Мобилтел“ ЕАД/, с ЕИК *******, срещу „Д.-Б.Г.“ ЕООД, с ЕИК *******, при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.228 ЗЕС и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД.

С оглед предмета на подадената въззивна жалба на инстанционен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е изцяло отхвърлен предявения положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.92, ал.1 ЗЗД. Постановеното решение в останалата част като необжалвано е влязло в сила.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното 2 гр.дело №13008/2021г. по описа на СРС, I Г.О., 125-ти състав, въззивника - ищец- „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 04.03.2021г. и е постановена на 15.03.2021г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу „Д.-Б.Г.“ ЕООД, за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - „Д.-Б.Г.“ ЕООД, възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод за неоснователност на предявения положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.92, ал.1 ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

За да постанови решението в частта, в която е отхвърлен предявения положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.92, ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд е съобразил, че "А1 БЪЛГАРИЯ" ЕАД от една страна в качеството на оператор съгласно договор №М4853709/05.09.2017г. за партида №********** е предоставял на "Д.-Б.Г." ЕООД в качеството на абонат, електронни съобщителни услуги съобразно уговореното в договора и общите условия към него, като абоната е поел задължение да заплаща последните, съобразно уговореното.

Поради неизпълнение от ответника ищецът е предприел едностранно прекратяване на договора, считано от 28.10.2018г. на основание чл.54.12 от Общите условия /ОУ/.

Районният съд е приел, че процесната неустойка по чл.54.12 от ОУ на ищцовото дружество за предсрочно прекратяване на договор №М4853709/05.09.2017г. по вина на абоната е нищожна, защото излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На практика, с прекратяването на договора, абонатът заплаща 3 всички такси до края на срока на договора, без да получава насрещна престация, т.е. мобилният оператор се обогатява неоснователно. Относно неустойките за невърнато оборудване - STB и Databox device, съдът е приел, че в при доказателствена тежест за ищеца не е доказана стойността на невърнатите устройства, тъй като няма представен ценоразпис, както и липсват доказателства, че при изчисляването на претендираната неустойка е съобразен факта, че процесното невърнато оборудване е използвано, поради което следва да се определи коефициент за времето на ползването му.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения установителен иск за претендирана неустойка за предсрочно прекратяване на договора в размер на всички дължими такси до края на срока на договора, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по сключен договор за мобилни услуги, съгласно който абонатът се е задължил да заплати неустойка за предсрочно прекратяване на съглашението при забава на задължението за заплащане на дължимите абонаментни такси и цена на потребени услуги, продължила повече от 124 дни, прекратяване на договора поради виновно поведение на абоната, договорения размер на месечната абонамента такса, останалите месеци до края на изтичане на уговорения срок към датата на прекратяване на договора.

По отношение на предявения установителен иск за претендирана неустойка за невърнато оборудване в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, по силата на което ищцовото дружество е предоставило на абоната оборудване (STB и Databox device), валидно уговорено неустоечно задължение при невръщане на полученото оборудване в хипотеза на прекратен договор, прекратяване на договора и размера на вземането.

В конкретния случай пред въззивния съд не е налице спор между страните, че са обвързани от описаните в исковата молба облигационни правоотношения за предоставяне на електронни съобщителни услуги и продукти, което се установява и от ангажираните по делото доказателства. Задължението на ответника за заплащане на стойността на използваните услуги съгласно ангажираните по делото фактури е установено с влязлата в сила част от съдебното решение, която не е обжалвана от страните.

Спорът пред настоящата инстанция е относно съществуването в полза на ищеца на вземане за неустойка по чл.54.12 от ОУ на ищцовото дружество за предсрочно прекратяване по вина на абоната на договор №М4853709/05.09.2017г., както и на вземане за неустойка за невърнато от абоната при предсрочно прекратяване на договора предоставено за ползване оборудване (STB и Databox device), като общият размер на претендираната неустойка, начислена от ищеца за период 23.0 4.2018г. 28.10.2018г., възлиза на сумата от 2354.50 лв..

Вземането за неустойка става изискуемо при виновно неизпълнение на договорно задължение. В този смисъл на база договорното правоотношение се развива вторично санкционно правоотношение. За да бъде основателна претенцията за заплащане на неустойка, кредиторът следва да докаже само фактът на неизпълнението.