Решение № 3163 от 15.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3163 гр. София, 14.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора И.а при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20211100512295 по описа за 2021 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №20062578 от 09.03.2021г., постановено по гр.дело №54312/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав, е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, дължи на „К.Т.“ ООД , ЕИК ****, на правно основание чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ сумата от 2923.2 0 лв., представляваща неизплатена цена за превоз на товари - разноски за транспорт и възнаграждение за извършени спедиторски услуги по договори за организиране на транспорт на стоки /спедиция/, за които са издадени фактури с

№, както следва:

№0000000025/01.02.2017г., №0000000026/01.02.2017г., №0000000036/09.02.2017г., №0000000040/10.02.2017г, №0000000060/27.02.2017г. и №0000000069/06.03.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 25.04.2019г. до окончателното изплащане, като за разликата над уважения до пълния предявен размер от 3494.4 0 лв. – ОТХВЪРЛЯ исковете, като погасени чрез прихващане с насрещни вземания на „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, за възнаграждения по сключени между страните договори за предоставяне на логистични услуги по организиране на транспорт на стоки, за които са издадени фактури с №, както следва: №151/31.01.2017г., №156/03.02.2017г., №166/10.02.2017г., №173/22.02.2017г. и №188/09.03.2017г., за което вземане на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 21.05.2019г. по ч.гр.д ело №25227/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви с ъ с т а в . С решението са отхвърлени като неоснователни предявените от „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, срещу „К.Т.“ ООД , ЕИК ****, 1 възражения за прихващане с вземания с правно основание чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ на „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, към „К.Т.“ ООД , ЕИК ****, за разликата над 571.20 лв. до 849.60 лв. - възнаграждения по сключени между страните договори за предоставяне на логистични услуги по организиране на транспорт на стоки, за които са издадени фактури с №, както следва: №168/14.03.2017г., №191/09.03.2017г. и №193/15.03.2017г.. С решението е осъден „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, да заплати на „К.Т.“ ООД , ЕИК ****, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 844.8 1 лв., сторени съдебно-деловодни разноски в производството пред първоинстанционния съд, както и сумата 382.21 лв., сторени съдебно-деловодни разноски по ч.гр.дело №25227/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав. С решението е осъден „К.Т.“ ООД , ЕИК ****, да заплати на „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 153.65 лв., сторени съдебно-деловодни разноски в производството пред първоинстанционния съд.

Постъпила е въззивна жалба от ответника - „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, чрез процесуален представител адв.П. П., с която се обжалва решението на СРС в частта, в която е уважен предявеният установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ, както и в частта, в която са възложени в тежест на ответника разноски. Инвокирани са доводи за недопустимост, алтернативно за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваните части. Поддържа се, че образуваното исково производство е недопустимо, тъй като не е налице идентичност между вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №25227/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав, и вземанията, предмет на предявения установителен иск с правно основание чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ. Твърди се, че е налице несъответствие между основанията на вземанията по издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и тези, които са предмет на предявения по реда на чл.422 от ГПК установителен иск. На следващо място се поддържа, че първоинстанционният съд като е направил погрешен анализ на събраните по делото доказателства е обосновал неправилен извод, че са налице основанията в закона за ангажиране на договорната отговорност на ответника, което обуславя основателността на исковата претенция. Твърди се, че неправилно СРС не е уважил направеното от ответника възражение за прихващане за вземане по фактура №168/14.02.2017г. за сумата от 124.80 лв., като е прието, че вземане по такава фактура не е заявено с отговора на исковата молба. Сочи се, че е допусната техническа грешка при изписване на месеца, в който е издадена посочената фактура – погрешно в отговора на исковата молба е посочен месец март, вместо правилния месец февруари, което не представлява основание да не се уважи възражението за прихващане по фактура №168/14.02.2017г., тъй като съгласно констатациите на експерта-счетоводител в приетото по делото заключение на съдебносчетоводна експертиза процесната фактура №168/14.02.2017г. е осчетоводена в счетоводствата на двете дружества, както и е включена в справката-декларация по ЗДДС. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да обезсили обжалваното решение като недопустимо, алтернативно да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан.

Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.

Представя списък по чл.80 от ГПК за направени разноски пред двете съдебни инстанции. В молба от 22.03.2023г. е направено възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирания от въззиваемата страна размер на адвокатското възнаграждение.

2

Въззиваемата страна - „К.Т.“ ООД , ЕИК ****, чрез процесуален представител адв.А. Д., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Твърди се, че постановеното решение на СРС е допустимо и изложените в обратния смисъл доводи във въззивната жалба не съответстват на данните по делото и като такива са неоснователни. Излага се, че е налице пълна идентичност на заявените основания на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №25227/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав, и основанията на вземанията, предмет на предявения по реда на чл.422 от ГПК установителен иск с правно основание във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ. Сочи се, че описаните в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК фактури с № и дата на издаване, на които се основават претендираните вземания, са идентични с тези, описани в исковата молба, с която е предявен по реда на чл.422 от ГПК установителния иск с правно основание чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ.

Поддържа се, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на въззивника - ответник. Твърди се, че наведените от въззивника доводи не кореспондират на събраните по делото доказателства и като такива се явяват неоснователни. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. В съдебно заседание чрез процесуален представител адв.А. Д. прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирания от въззивника размер на адвокатското възнаграждение.

Предявен е от „К.Т.“ ООД , ЕИК ****, срещу „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните пред първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното ч.гр.дело №25227/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав, въззиваемият-ищец„К.Т.“ ООД , ЕИК ****, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 25.04.2019г. и е постановена на 21.05.2019г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника – „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, за заплащане на сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника – „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, възражение, поради което дължимата от него сума, посочена в заповедта на изпълнение, е предмет на предявения в настоящото производство установителен иск.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от 3 легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

На първо място следва да се разгледа релевираното от въззивника възражение за недопустимост на предявения иск поради липсата на идентичност на вземанията по издадената заповед за изпълнение и тези, предмет на предявения установителен иск по реда на чл.422 от ГПК. Направеното в този смисъл възражение е неоснователно. От данните по делото се установява, че заявените в заповедното производство вземания и тези, предмет на предявения установителен иск по реда на чл.422 от ГПК, се основават на едни и същи правопораждащи юридически факти – неизпълнение от страна на длъжника – ответник в исковото производство, на задължения за заплащане на цена за превоз на товари - разноски за транспорт и възнаграждение за извършени спедиторски услуги по договори за организиране на транспорт на стоки /спедиция/, за които са издадени фактури с

№, както следва:

№0000000025/01.02.2017г.,

№0000000026/01.02.2017г., №0000000036/09.02.2017г., №0000000040/10.02.2017г, №0000000060/27.02.2017г. и №0000000069/06.03.2017г.. На следващо място съдът констатира, че е налице пълно съвпадение между претендираната със заявлението обща стойност на задължението на длъжника по посочените фактури и размер на исковата претенция по предявения установителен иск по реда на чл.422 от ГПК. В производството по чл.422 от ГПК ищецът се основава на същите фактури, които са посочени и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Противно на твърденията на въззивника-ответник в исковата молба и молбитеуточнения ищецът не е посочил друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, както и е налице идентичност относно размера на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК и вземането, предмет на предявения установителен иск по реда на чл.422 от ГПК. Следователно образуваното исково производство по реда на чл.422 от ГПК е допустимо и първоинстанцинният съд като е разгледал по същество предявен иск не е допуснал твърдяното от въззивника съществено процесуално нарушение.

По изложените аргументи въззивният съд приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението по същество в обжалваната част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявения от „К.Т.“ ООД, ЕИК ****, срещу „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ****, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение 4 решаващи изводи за частична основателност на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи досежно незаконосъобразност на обжалвания акт, които въззивният съд счита за неоснователни, следва да се добави следното: