Решение № 77 от 10.03.2021, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 77 гр. Перник , 09.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на девети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ К. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

АНТОНИЯ А. АТАНАСОВААЛЕКСОВА

МАРИНЕЛА К. МАРИНОВАСТОЕВА като разгледа докладваното от МАРИНЕЛА К. МАРИНОВА-СТОЕВА

Въззивно гражданско дело № 20201700500772 по описа за 2020 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Топлофикация –Перник“ АД, подадена чрез юрк. Е.М., против решение № 260053/02.09.2020 г., постановено по гр.д. № 6631/2019 г. на Районен съд – Перник, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу И. И. Г. установителни искове за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на „Топлофикация Перник“ АД съществува изискуемо вземане срещу ответницата за сумата от 1565,38 лв., представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. до топлоснабден недвижим имот с адрес: ***, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда –до окончателното изплащане на вземането и сумата от 269,11 лв., представляваща законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 09.07.2015 г. до 29.01.2018 г., за които суми по ч. гр. дело № 2606/2019 г. по описа на Районен съд – Перник, е издадена Заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК, като неоснователни.

В жалбата по изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение се иска отмяната му и уважаване на предявените искове. Жалбоподателят поддържа, че между страните по делото е налице валидно облигационно отношение относно пренос, доставка, разпределение и ползване на топлинна енергия за процесния имот, възникнало по силата на чл. 150 ЗЕ. Установено 1 е, че е доставяна до имота топлинна енергия на претендираната стойност. Оспорват се изводите на съда, че ищецът не доказал правото на собственост на ответника върху имота, тъй като за установяване на този факт била представена декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която ответницата е декларирала под страх от наказателна отговорност правото си, придобито по наследство.По естеството си декларацията представлявала частен свидетелстващ документ, съдържащ признание на ответницата за неизгодни за нея факти, поради което се ползва с материална доказателствена сила.

Особеният представител на ответницата по жалбата И. И. Г. - адв. Е.В., е депозирала отговор, с който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по подробно изложени съображения.

След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 ГПК, Окръжен съд Перник приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259ГПК, от легитимирано лице страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. За процесните суми е водено заповедно производство по чл. 410 от ГПК по ч.гр. дело № 2606/2019г. по описа на Районен съд – гр. Перник. Издадената в полза на заявителя заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал.5 ГПК и на основание чл. 415, ал.1, т.2 ГПК на заявителя са дадени указания за възможността да предяви установителни искове за съществуване на вземанията, като в срок е била подадена исковата молба и са били представени доказателства за това пред заповедния съд.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна.

Спорно между страните, включително и пред въззивната инстанция, е обстоятелството дали между тях е съществувало облигационно правоотношение по продажба на топлоенергия, респ. дали въззиваемата страна - ответник е бил клиент на топлинна енергия за процесния имот и период.

Нормативна уредба през исковия период предвижда две алтернативни основания за възникване на договорното отношение по продажба на ТЕ - писмен договор по чл. 149 ЗЕ или наличие на собственост или на вещно ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда в етажна собственост - чл. 153, ал. 1 ЗЕ. И в двата случая продажбата на ТЕ се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от КЕВР /чл. 149, ал. 2 ЗЕ, съответно чл. 150, ал. 2 ЗЕ/. При продажба на топлинна енергия за битови нужди, същата се извършва при публично известни общи условия на топлопреносното предприятие, които ОУ влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, т. е. обвързват всички битови абонати на енергийния снабдител, без 2 да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите - чл. 150, ал. 2 и 3 от ЗЕ.

Договорът за продажба на топлоенергия за битови нужди по аргумент от чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ се счита сключен с конклудентни действия – с публикуването от страна на топлопреносното предприятие на одобрените от КЕВР общи условия и с присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа. От приложените по делото доказателства по несъмнен начин се установява, че ищцовото дружество е изпълнило процедурата по чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като е публикувало Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация Перник" АД на потребителите в гр. Перник. Установява се и от приетата СТЕ, че процесният имот е самостоятелен обект в топлоснабдена сграда в етажна собственост, присъединен към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.

От писмо на Община Перник – Дирекция "МДТ" се установява, че за посочения имот е подадена единствено декларация по чл. 14 ЗМДТ, вх. № *** г. от И.Г.. Видно от приложената декларация по чл. 14 ЗМДТ от *** г., изходяща от ответницата, същата е декларирала имота, описан в исковата молба, като е посочила, че притежава еднолично право на собственост при посочено придобивно основание наследство от И. П. М., придобит на ***г.. В декларацията е отбелязано, че в имота има електрификация, водопровод, канализация, както и топлофикация. От представеното удостоверение за наследници се установява, че бащата на ответницата И. П. М. е починал на ***г., като ответницата е единствен негов наследник по закон.

При анализ на посочените писмени доказателства в тяхната взаимна връзка и обусловеност въззивният съд достигна до извода, че ответникът И.Г. е клиент на топлинна енергия за битови нужди за процесния апартамент. Това на първо място се установява от горецитираната декларация по чл. 14 от ЗМДТ, подадена от ответницата за процесния имот, представляващ апартамент, находящ се в***. Независимо, че данъчната декларация е била подадена за установяване на имущественото състояние на задълженото лице за данъчни цели към *** г., в последната ответникът е декларирал, че е собственик на процесния имот, т. е. налице е изявление изхождащо от него, с което признава правото на собственост върху имота. Действително декларацията по чл. 14 ЗМДТ няма правопораждащо действие за придобиването на собствеността, но съдържа изявления на декларатора като данъчно задължено лице пред административен орган за определени факти, в т. ч. и такива, свързани с притежаване правото на собственост върху процесния недвижим имот. Декларацията по чл. 14 ЗМДТ представлява частен свидетелстващ документ и удостоверява неизгодни за издателя факти (правото на собственост върху имота), поради което този документ има материална доказателствена сила. Посочената декларация се отнася за процесния имот и същата е подадена от И.Г., доколкото последната не е оспорила по реда на чл. 193 ГПК нито авторството си, като издател на документа, нито верността на удостовереното от нея в декларацията. От ответника не са представени и доказателства, оборващи извода, че в периода, за който ищецът претендира цената на доставена топлоенергия, ответникът продължава да е собственик на този апартамент.

Това извънсъдебно признание в декларацията по чл. 14 ЗМДТ се преценява от съда по реда на чл. 175 ГПК и с оглед останалите данни по делото – а именно данните от Община Перник, че това е единствената подавана за имота декларация, обстоятелството, че адресът на топлоснабдения имот е регистриран от страна на ответника И. Г., като негов постоянен и настоящ адрес /справка на л. 5 от заповедното 3 дело/, както и обстоятелството, че в приетото извлечение от сметка е видно, че партидата за процесния имот е разкрита на името на ответницата с аб. номер ***.

Посочените писмени доказателства съотнесени към разглеждания случай обосновават извод на съда, че дори да се приеме, че ответникът вече не е собственик на имота, последният е негов облигационен ползвател, който е титуляр на партидата на имота при ищцовото дружество – клиент с аб. номер ***, което се установява от приложеното по делото извлечение от сметка, и е задължено лице по смисъла на ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. В цитираното ТР се приема, че договорът между това ползващо се лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество. Договорът между това лице и топлопреносното предприятие се презумира с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество. Без значение е за конкретното дело, че извлечението от сметка е оспорено от ответника с отговора на исковата молба, тъй като това оспорване не е подкрепено със съответни доводи и доказателства досежно верността на удостоверяването, че именно ответникът е клиент на топлопреносното предприятие.

Предвид горното и вземайки предвид приетото в определение № 220 от 01.03.2017 г. по гр. д. № 4084/2016 г. на ВКС, IV г. о, постановено по идентичен казус, настоящият състав намира, че декларацията по чл. 14 ЗМДТ е обсъдена в съвкупност с всички останали доказателства по делото, без да й се придава някакво друго решаващо за спора значение. Поради това, не е налице противоречие с цитираното от жалбоподателя решение № 972/06.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4266/2008 г., IV г. о., с което е прието, че декларацията не е предвиден в закона способ за придобиване и за доказване на правото на собственост върху недвижим имот. Освен това цитираното решение на ВКС относно доказателствената стойност на декларацията по чл. 14 от ЗМДТ, не касае установителен иск по реда на чл. 415 вр. с чл. 422 от ГПК, а касае установяване на собственост в делбено производство. В производството по реда на чл.

415 вр. с чл. 422 от ГПК, качеството на клиент/потребител на ответника се установява въз основа на всички доказателства по делото, преценени в тяхната съвкупност.

Именно при такава преценка на доказателствената съвкупност следва извод за съществуващо в полза на ответницата право на собственост, т. е. за качеството й на клиент/потребител по сключен с конклудентни действия договор за продажба на топлоенергия – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

За установяване размера на задължението по делото са приети съдебнотехническа и съдебно - икономическа експертизи.

Съдебно-икономическата експертиза /СИЕ/ по първоинстанционното дело, което настоящият състав кредитира по реда на чл. 202 от ГПК е установила, че общият размер на доставената и потребена топлоенергия за процесния период възлиза на 1565, 38 лв. - главница, формиран от сбора на сумите дължими за потребената ТЕ за отопление, за БГВ и дялово разпределение, след приспадане на корекции. Размерът на законната лихва върху тази сума от датата на падежа на всяко от задълженията е 269, 11 лв. Няма данни за постъпили плащания от ответника.

В заключението на съдебно - техническата експертиза е посочено количеството и стойността на потребената енергия по компоненти / битово гореща вода, отопление имот, сградна инсталация/. Наред с това вещото лице е отразило 4 стойността на потребената топлоенергия за всеки един месец. Видно от същото заключението, което настоящият състав кредитира по реда на чл. 202 от ГПК, се установява, че услугата „дялово разпределение“ в сградата, с която се намира топлоснабдения имот въведена от момента на подписване на договор № ***г., между фирмата за дялово разпределение на топлинна енергия и СЕС, между ищцовото дружество и фирмата за дялово разпределение е подписан договор за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия в сградата етажна собственост, следващ въвеждането на Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови потребители. Вещото лице е установило, че през процесния период уредът за търговско измерване – топломер, е преминал задължителните периодични проверки и съответства на одобрения тип, годен е да се използва за търговско измерване и показанията му се считат за достоверни. Количеството топлинна енергия за СЕС е определено правилно съгласно цитираната методика, като е изпълнено изискването на Наредбата за разпределение на нетното количество потребена топлинна енергия между собствениците на имоти в СЕС и не е констатирана разлика между нетната енергия и енергията за разпределение от имоти в СЕС. Според вещото лице начислените от ищцовото дружество суми са пресметнати съобразно методологията, утвърдена от действащата за процесния период нормативна уредба. Изравнителните сметки са изготвяне ежегодно, след проведени отчети за потребление на топлинна енергия в СЕС. Преизчислените изравнителни суми са отразени в индивидуалните сметки по имоти и същите са предавани на представител на СЕС в законно установения срок.