Решение № 1284 от 20.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1284 гр. Пловдив, 20.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330108514 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от С. Т. А., ЕГН **********, чрез пълномощник адв. Е. И., срещу „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК 206613478, с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 124 ГПК, вр. с чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.

10 ЗПК, за прогласяване нищожността на клаузата от договор за кредит № *********, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № *********, по който на ищеца била предоставена сумата от 800 лева, при фиксиран лихвен процент от 39,72 % и ГПР от 43,18 %. В чл. 12 от договора било предвидено да се предостави обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което да отговаря на определени условия. При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят дължал на кредитора неустойка в размер на 554,06 лева.

Изложени са съображения, че за да заобиколят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, фирмите за бързи кредити поставяли неизпълними условия към кандидатстващите за кредит лица, свързани с осигуряване на обезпечения, като в тази връзка начислявали неустойки, с което си осигурявали допълнителна печалба, извън възнаградителната лихва. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния случая 1 обаче неустойката била загубила присъщите си функции, предвид нейния размер и размера на получената в заем сума. Предвидено било същата да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се стигало до скрито оскъпяване на кредита и кредиторът неоснователно се обогатявал, в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Сочи се, че недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб, за да обоснове получаването на допълнителна печалба.

Твърди се, че размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение, разписано в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед изложеното е направено искане за прогласяване нищожността на клаузата от сключения между страните договор за кредит, предвиждаща заплащане на неустойка.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, чрез пълномощник адв. И. И.. Не оспорва обстоятелството, че страните са сключили процесния договор № ********* от 23.11.2022 г. Ответната страна заявява, че признава иска. Сочи, че дружеството не е предприемало никакви действия за събиране на каквито и да било суми, както и не са подавани данни в ЦКР при БНБ за посочения кредит.

Счита, че разноските по делото следва да останат в тежест на ищеца. При условията на евентуалност, моли да бъде определено възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, съобразно фактическата и правна сложност на делото.

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е сключен договор за кредит № ********* от 23.11.2022 г., в който е уговорена клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение от страна на потребителя.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

В оспорената клауза на чл. 12, ал.4 от договора, е предвидено, че при непредоставяне на обезпечение по ал. 1, отговарящо на изискванията на ал. 3, потребителят дължи на дружеството неустойка в размер на сумата от 554,06 лева. Чл.12, ал. 1 предвижда, че в 7 дневен срок след сключването, заемателят се задължава да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. В ал. 2 и ал. 3 са описани конкретни условия, на които следва да отговаря същото. След преценка на всички взаимосвързани клаузи относно обезпечението, съдът намира, че въведеното задължение за предоставяне на гаранция, чрез солидарна задълженост на ФЛ, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза. Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез гаранция от трето лице в размер на всички суми по договора, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – 7 дневен след сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение относно ФЛ – поръчител, т.к. следва да отговаря на множество изначално поставени критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за тр.правоотношение, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение / вж. пог. план, поместен в договора/ следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за 2 предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряковърху същинското задължение за погасяване на заетата сума.. Видно е, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен, почти двоен размер, което е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/. Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, при така уговорените параметри, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което следва да бъде уважен. За пълнота – въпреки възраженията в ОИМ, ответникът не ангажира доказателства за това да се е сбъднало отлагателното условие, във връзка с което е уговорена дължимост на неустойка, при което и такава да не е била дължима и начислявана. Същевременно и без значение за извода за невалидност на клаузата за неустойка, е фактът, че такава не е била начислена и платена /дори да е истинен, което не се доказва/, защото изначално, при самото сключване на договора, е предвидена клауза за дължимост на такова плащане, като в процеса подлежат на изследване обстоятелствата дали параметрите й отговарят на изискванията на закона за действителност на дог. уговорки. Такова съответствие не се установи, напротив, поради което и клаузата следва да бъде прогласена за нищожна.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско 3 възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ, възлиза на минимума от 480 лева с ДДС /предвид док. за регистрация/, който следва да се присъди лично на пълномощника/245,42 евро, както и сумата от 25,56 евро за държавна такса.

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните С. Т. А., ЕГН ********** и „Мъни плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК 206613478, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от сключения помежду им договор за заем от 12.10.2021 г., уреждаща задължение за плащане на неустойка, е нищожна.

ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ АД, ЕИК 206613478, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията“ № 4, ет.6Б да плати на С. Т. А., ЕГН ********** сумата от 25,56 евро разноски за настоящото производство за държавна такса.

ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ АД, ЕИК 206613478, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията“ № 4, ет.6Б, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на ЕАД Е. И. с ЕИК ********* сумата от 245,42 евро с ДДС адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца в производството по настоящото дело.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4