Определение № 3513 от 10.12.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3513 гр. София, 10.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20258002901126 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. И. срещу решение № 29 от 23.01.2025 г. по в. т. д. № 318/2024 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 35 от 28.03.2024 г. по т. д. № 14/2022 г. на Добрички окръжен съд, с което по предявения от „Обединена Българска Банка“ АД срещу И. Д. И. и Д. И. И. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на банката ищец договор за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане, при запазено право на ползване върху имотите, сключен във формата на нотариален акт № 19 т. I рег. № 141 нот. д. № 15/2019 г. на нотариус с рег. № 109 на НК, с район на действие Районен съд Балчик, по силата на който И. Д.

И. прехвърля на Д. И. И. срещу задължение за издръжка и гледане правото на собственост върху следните недвижими имоти: 1. жилищна сграда със застроена площ от 90 кв.м., находяща се на *** в с. Дъбрава, община Балчик, представляваща сграда с идентификатор *** и второстепенна сграда със застроена площ от 19 кв. м., находяща се на същия адрес и представляваща сграда с идентификатор ***, построени в поземлен имот – дворно място с площ от 2 015 кв.м., представляващо имот с идентификатор ***, ведно с правото на строеж върху описаното дворно място; 2. поземлен имот – дворно място с площ от 2 500 кв. м., находящо се на *** в с. Дъбрава, община Балчик, представляващо имот с идентификатор ***, ведно с построената в имота жилищна сграда със застроена площ от 91 кв. м. с идентификатор ***; 3. жилищна сграда със застроена площ 93 кв.м., находяща се 1 на *** в с. Дъбрава, община Балчик, представляваща сграда с идентификатори *** и ***, построена в поземлен имот – дворно място с площ от 2 928 кв. м. с идентификатор ***, ведно с правото на строеж върху 790 кв. м. от описаното място; 4. 1 / 2 ид. ч. от поземлен имот – дворно място, цялото с площ от 2 052 кв. м., находящо се на *** в гр. Балчик, представляващо имот с идентификатор ***, ведно с 1 / 2 ид. ч. от построените в имота масивна стопанска сграда, цялата със застроена площ от 602 кв. м. с идентификатори *** и *** и масивна стопанска сграда, цялата със застроена площ от 107 кв.м. с идентификатор *** като действие, увреждащо кредитора.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът излага доводи, че съдът неправилно е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото преки и косвени доказателства, с които се оборва презумпцията за знание за увреждане у приобретателя на имота. Излага, че съдът е допуснал нарушения на чл. 12 и чл. 172 ГПК, довели до неправилен отказ за кредитиране на показанията на свидетелката Ана И.а – майка на касатора поради заинтересованост, както и че съдът неправилно е счел показанията на свидетеля Й. за твърде общи и без конкретика за факти.

В касационната жалба са изложени подробни аргументи, че със събраните по делото доказателства е установено, че въпреки родствената връзка между ответниците - длъжника И. И. и приобретателя Д. И., син на първия, не е съществувала възможност информацията за задълженията на И. И. да е достигнала било до непълнолетния към момента на сключване на договора негов син или до далата съгласие за договореното придобиване на недвижимите имоти негова майка. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1.1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи въз основа на кои доказателства намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, да посочи защо приема едни доводи и възражения за основателни, а други – не, и да обоснове крайните си изводи като посочи съображенията си за тях?; 1.2. Следва ли въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право? Как следва да бъдат ценени доказателствата, събрани по делото? Могат ли да бъдат ценени 2 доказателства, които не са приети по делото?; 1.3. Как следва въззивният съд да преценява относими и допустими гласни доказателства в хипотезата на чл.

172 ГПК? Допустимо ли е съдебното решение да бъде основано само на показанията на лицата по чл. 172 ГПК, които макар и заинтересовани са възприели вярно релевантните факти и ги възпроизвеждат добросъвестно? 1.4.

Длъжен ли е въззивният съд да кредитира показанията на заинтересования свидетел при липса на данни по делото заинтересоваността на същия да повлияе на достоверността на показанията му?; 1.5. Може ли въззивният съд да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантните за спора факти, щом установяването им е допустимо с гласни доказателства?; 1.6. С какви доказателствени средства се оборва законова презумпция за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД? Допустимо ли е с поредица от косвени доказателства да се изключи знанието за увреждащото действие на сделката?“ В изложението на касатора се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като по въпросите по т. 1.1. и 1.2. се прави позоваване на ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о., т. д. № 2646/2016 г., II т. о., гр. д. № 4606/2014 г., IV г. о., гр. д. № 1411/2019 г., III г. о., гр. д. № 1857/2020 г., II г. о., гр. д. № 2356/2020 г., II г. о., гр. д. № 510/2011 г., II г. о., гр. д. № 130/2011 г., I г. о., гр. д. № 4744/2008 г., I г. о. и по гр. д. № 5166/2008 г., IV г. о.; по въпросите по т. 1.3 и т. 1.4. – на решения на ВКС по гр. д. № 1269/2012 г., IV г. о., гр. д. № 4657/2015 г., I г. о., гр. д. № 4508/2022 г., II г. о., гр. д. № 1058/2010 г., I г. о. и т. д. № 2195/2022 г., II т. о.; по въпроса по т. 1.5. – на решение на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о. и по въпросите по т. 1.6. – на решения на ВКС по гр. д. № 4880/2014 г., IV г. о., гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., гр. д. № 1917/2019 г., III г. о., гр. д. № 180/2017 г., IV г. о. и гр. д. № 2599/2024 г., III г. о. Касаторът сочи, че атакуваното решение е очевидно неправилно.

Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“ АД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба.

Ответникът по иска - задължителен другар на касатора И. И. не изразява становище по касационната жалба.

3

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, съставът на Варненски апелативен съд, е приел, че между страните не са спорни следните обстоятелства: сключването на 17.01.2019 г. на атакуваната сделка; сочената от ищеца родствена връзка между страните по сделката - баща прехвърлител и син приобретател и качеството на банката ищец на кредитор на разпоредилия се със собствените си недвижими имоти ответник И. И..

По спорните във въззивното производство въпроси относно съществуването на две от предпоставките за уважаване на предявения Павлов иск, а именно наличието на увреждащ характер на договора и на знание у двете страни за този характер съдът е изложил подробни мотиви. Като се е позовал на практика на ВКС, съставът на апелативния съд е изтъкнал, че увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. Счел е за ирелевантно дали длъжникът след разпореждането притежава имущество и на каква стойност, както и дали сделката е сключена с оглед извършване на търговската дейност на страните по нея. Определил е като неоснователен и довода за липса на увреждащ характер на договора поради „свръхобезпеченост“ на кредитора, а именно с оглед реални и лични обезпечения на вземанията му по договора за кредит. Изтъкнал е, че по делото няма данни за погасяване на изискуемите вземания на банката, независимо от реализацията на вече дадените обезпечения. Съставът на апелативния съд е възпроизвел заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че въпреки значителните постъпления от провеждано принудително изпълнение, задълженията по договорите за кредит все още не са погасени.

По втория спорен въпрос относно наличието на знание у двете страни по сделката за увреждането решаващият състав е изтъкнал, че знанието на длъжника за увреждането е налице, когато той знае, че има кредитор, и действието му уврежда правото на кредитора. По отношение на знанието на третото лице, съдоговорител на длъжника за увреждането съдът е посочил, че 4 то се изразява в знание, че лицето, с което договаря, има дългове и че с извършената сделка длъжникът уврежда кредитора си. В решението е отразено, че съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД знанието на третото лице се предполага, ако то е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Изразено е становище, че в тежест на ответниците, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, е да оборят презумпцията за знание на приобретателя Д. И. при условията на пълно доказване.

В решението са обсъдени ангажираните от ответника Д. И. гласни доказателства за оборване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а именно показанията на свидетелите Ана И.а, майка на ответника Д. И. и бивша съпруга на ответника И. И., и на свидетеля В. Й. Съставът на въззивния съд не е дал вяра на показанията на свидетелката И.а, тъй като същата е преценена като явно заинтересована от изхода на спора. По отношение на показанията на свидетеля В. Й., приятел от училище на ответника И. И., съдът е посочил, че са твърде общи, без конкретика за факти и изразяват негово мнение. В решението е отразено, че свидетелят установява, че след развода от преди около 10 години бившите съпрузи И.и не живеят заедно, имат някакви контакти относно децата, като приятелят му е човек, който не споделя; свидетелят изказва предположение, че причина за сделката е откритото на И. И. онкологично заболяване. Доколкото по делото не са установени факти, които категорично да изключат възможността низходящият приобретател да е знаел за увреждането, решаващият състав е намерил, че презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не е оборена. Изложил е и съображения, че съгласно събраните по делото писмени доказателства ответникът И. И. е диагностициран с онкологично заболяване през май 2017 г., а сделката е сключена на 17.01.2019 г.; към последната дата по сключения договор за банков кредит – овърдрафт от 28.12.2016 г. е усвоена сумата от 598 710, 25 лв., а на 15.01.2019 г. е подписан анекс № 1 към договора, с който е намален размерът на овърдрафта до 600 000 лв. и е удължен срокът на ползване на кредита до 20.12.2019 г. При тези данни съдът е направил заключение по-скоро за връзка между разпореждането с имота и продължаването на срока на ползване на договорения размер на овърдрафта с още една година, а не с болестта на прехвърлителя.

5

Предмет на обсъждане в решението е и обстоятелството, че в хода на образуваното срещу И. И. изпълнително производство за събиране на вземането на банката ищец – на 07.02.2020 г. синът му ответникът Д. И. се е разпоредил с три от четирите придобити по силата на оспорения договор недвижими имоти. Съдът е изтъкнал, че сделката е изповядана след като И. И. се е отказал от право на ползване върху имотите, което е запазил при първоначалното им прехвърляне. Посоченото разпореждане съдът е приел за косвено доказателство за възможно знание на Д. И. за съществуването на дълг на баща му към момента на сключване на атакувания договор.