Решение № 1287 от 25.10.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1287 гр. Пловдив, 25.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20235300501688 по описа за 2023 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК, във вр. с чл.422, ал.1 вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от Б. В. М., чрез адв. Д. М., против решение №1841 от 26.04.2023 г., постановено по гражданско дело № 14341/2022 г. на РС-Пловдив, ХІІ гр. състав в частта му, с която е признато за установено по отношение на Б. В. М., че в отношенията между страните дължи на „************* плащане на следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №7446 по ч.гр.дело № 3884/2021 год. по описа на РС - Пловдив: 4029.61 лева - главница, заемни средства по договор за потребителски кредит № 3034568861, ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението – 26.08.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, 1939.43 лева договорна лихва, 318.60 лева обезщетение за забава за периода от 16.09.2018 г. до 04.11.2020 г., и 487.47 лева обезщетение за забава за периода от 04.11.2020 г. до 26.08.2021 г., както и в частта, с която е осъдена Б. В. М. да заплати на „************ сумата от 414.87 лева разноски по делата.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на съдебния акт. Твърди се, че неправилно е преценено, че договорът за потребителски кредит № 3034568861 отговаря на всички изисквания на чл. 22 1 от ЗПК, тъй като същият е нищожен на основание чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл. 22 от ЗПК. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Иска се да се отмени решението в атакуваната му част, като вместо него жалбоподателката да бъде осъдена да заплати на „********** сумата от 1308.34 лв., представляваща чистата оставаща главница. Иска се и да се присъдят на страната направените в двете инстанции разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваната му част. Считат за неоснователно, а и преклудирано възражението на М., че не дължи претендираното договорно възнаграждение, тъй като в уговорения между страните ГПР не било включено възнаграждението за допълнителни услуги. Кредиторът не е посочил понисък от действителния размер на ГПР и не е предоставил невярна информация. Иска се присъждане на направените разноски, включително 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Прави се и възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение - в случай, че надвишават минимално определения размер.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

От въззиваемата страна се правят възражения за преклудиране доводите на жалбоподателя, свързани с ГПР. Касае се за императивни норми, за които съдът следи служебно – дори и да няма наведени доводи от страните.

Случаят обаче не е такъв – още с отговора на исковата молба от М. е въведено 2 твърдение за нищожност на договора като противоречащ на добрите нрави, направени са възражения във връзка с ГЛП, както и за нищожност на договора поради наличните клаузи за допълнителни услуги.

Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.

Ищецът „***********, черпи права от договор, сключен между страните на 07.08.2018 година, под №3034568861. По силата на договора, М. получила в заем 4700 лева, които трябвало да върне при следните условия: 36 равни месечни вноски по 229.34 лв., които включват както главницата, така и лихвата, договорена в размер на 41.17%, при годишен процент на разходите /ГПР/ от 49.89%, или общо дължима сума в размер на 8256.24 лв. Договорен бил и пакет от допълнителни услуги, срещу който М. се задължила да плати общо 5499.72 лв., разсрочени към месечната вноска, по още 152.77 лв., като по този начин общият размер на вноската станал 382.11 лева, а общия размер на всички дължими плащания – 13755.96 лева. На 09.05.2019 г. между страните било сключено допълнително споразумение към договора за промяна на погасителния план, като бил намален размера на шест от вноските на 91.11 лева , а остатъка до пълния размер М. се задължила да плати в края на договорния период. Длъжникът платил част от дължимите суми по договора до общ размер от 3391.66 лв. Останали за плащане още 11534.25 лв., от които главница от 4029.61 лв.; договорно възнаграждение 1939.43 лв.; обезщетение/лихва за забава в размер на 542.15 лв., законна лихва в размер от 834.72 лева и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 4188.34 лв., за които суми ответникът бил в забава. По частно гр. дело № 13884/2021 год. по описа на Районен съд – Пловдив, VІІІ гр.с., ищецът бил снабден от съда със заповед за изпълнение на парично задължение за посочените суми. Длъжникът възразил срещу заповедта в срока по чл. 414 от ГПК. Иска се от съда да постанови решение, с което да установи съществуването на задължение по издадената заповед за изпълнение: 4029.61 лева – главница, сумата 542.15 лева – лихва за забава за периода 16.09.2018 г.

– 04.11.2020 г.; сумата 834.72 лева – законна лихва за периода 04.11.2020 г. – 26.08.2021 г.; сумата 1939.43 лева – неплатено договорно възнаграждение за периода 15.10.2019 г. – 04.11.2020 г.; сумата 4188.34 лева – неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 26.08.2021 г. до окончателното погасяване, и да се осъди ответника да заплати направените по делото разноски.

Ответната страна оспорва исковете в своевременно подаден отговор. Наведени са възражения за недействителност в договора и отделни 3 негови клаузи и по чл.26 ал.1 от ЗЗД. Моли се исковете да бъдат отхвърлени, евентуално – предвид недействителността на договора, твърди, че дължи връщане само на чистата стойност (главницата) и се моли платените вече от нея суми да бъдат прихванати срещу това нейно задължение, след като са платени при изначална липса на основание. Отрича предсрочната изискуемост на кредита.

Съдът е приел, че исковете са допустими, тъй като има идентичност между вземането, описано в заявлението и заповедта за плащане, и това, предмет на исковата молба, и са спазени и сроковете по чл. 414 и 422 от ГПК.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съставът на първоинстанционният съд е приел, че за сключването на договор за потребителски заем №3034568861 на 07.08.2018 г. не се спори между страните.

По силата на договора, на ответника са предадени в заем 4700 лв., която тя се задължила да върне на общо тридесет и шест равни месечни вноски от по 392.11 лева всяка (13755.96 лева), дължими на петнадесето число на текущия месец; договорена била и лихва като възнаграждение на кредитора в размер на 3556.24 лева, при ГЛП от 41.17%, изчислен на годишна база (или лихвен процент на ден 0.11% - за периода на редовно обслужвания кредит). В договора бил уговорен годишен процент на разходите 49.89%, отново на годишна база. С последващ анекс погасителния план е променен.

Не се спори, че сумата от 4700 лева е получена от ответника, като за М. е възникнало облигационно задължение да върне на кредитора главницата, ведно с договореното кредиторово възнаграждение. Прието е и, че няма спор по твърденията на ищеца, че длъжникът е в забава да плати това си задължение, след като е платила само тринадесет от вноските изцяло, и отчасти – четиринадесета, като предпоследните седем са в по – ниския размер, договорен с анекса, последната е платена само до размер от 11.41 лева. За този факт съдът е кредитирал извлечението от сметката на контрагента Б. М. в счетоводството на ищеца, като е приел, че, макар и изходящ от насрещната страна частен документ, то не е оспорено от М., като е приел за доказан факта и на извършените от длъжника плащания.

Съдът е приел, че предвид характера на договора, приложим е Закона за потребителския кредит, в редакцията си, обнародвана в ДВ, изм. и доп., бр. 59 от 29.07.2016 г., тъй като договорът е сключен на 07.08.2018 г.

Съобразно чл. 19, ал. 4 от ЗПК в тази му и следващите редакции, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, като е прието, че приложимото ПМС е № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, и същата се определя в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка 4 в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта“. Доколкото обаче основния лихвен процент на БНБ към периода е 0.01% , то ГПР по договора не надхвърля повече от 5 пъти размера на законната лихва, тъй като е под стойност от 50.05%.

Съдът е приел, че в закона няма задължение на кредитодателя да обясни в самия договор как точно се формира годишния процент на разходите, доколкото методиката на формирането му е законоустановена (приложение № 1 към закона). Прието е, че договорът е писмен, съставен е в достатъчен брой екземпляри и в него има посочване на датата на сключване, страните, общия размер на кредита и условията за усвояването му, годишния лихвен процент и годишния процент на разходите, като последния не надхвърля установения законов лимит. Има погасителен план, с посочване на вноските и размера на отделните компоненти на всяка вноска (л. 28). Има информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания (чл. 7.3.1 от общите условия). Тъй като лихвения процент е фиксиран за целия срок на договора, неприложими са към него изискванията на чл.11 т. 9 и чл. 9а от закона – за индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти, или за методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от закона. Основания да се приеме договора за недействителен в цялост по смисъла на чл. 22 от ЗПК няма. На потребителя е предоставена и коректна информация за вида и структурата на кредита – полученият от него стандартен европейски формуляр съдържа впоследствие договорените параметри на кредита.