Решение № 79 от 03.05.2023, Апелативен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 79 гр. Велико Търново, 03.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЯНКО ЯНЕВ

Членове:

ГАЛЯ МАРИНОВА

МАЯ ПЕЕВА при участието на секретаря ИНА Д. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело № 20224000500418 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно обжалване.

С Решение № 119/07.07.2022 г., постановено по гр. д. № 64/2022 г. по описа на Окръжен съд – Габрово е осъдена М. С. Г., ЕГН **********, от гр. Севлиево, **********, лично и като ЕТ „Миренски – М. Т.а“, ЕИК 203486641 да заплати на Н. Т. Т., ЕГН **********, от гр. Севлиево, **********, сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.02.2022 г. до окончателното изплащане, задължение по извънсъдебно споразумение от 19.12.2019 г. (т. 2.6), на основание чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 365, ал. 2 от ЗЗД. Със същото решение е осъдена М. С. Г., ЕГН ********** от гр. Севлиево, **********, лично и като ЕТ „Миренски – М. Т.а“, ЕИК 203486641, да заплати на Н. Т. Т., ЕГН ********** от гр. Севлиево, **********, сумата 3 000 лв., направени разноски по делото.

В законния срок е постъпила въззивна жалба от М. С. Г., ЕГН ********** от гр.

Севлиево, **********, лично и като ЕТ „Миренски – М. Т.а“, ЕИК 203486641, със съд. адрес: гр. Габрово, *********, чрез адв. В. П. от АК – Габрово, против Решение № 119/07.07.2022 г., постановено по гр. д. № 64/2022 г. по описа на Окръжен съд – Габрово.

В жалбата се прави оплакване, че решението е незаконосъобразно. Посочва се, че мотивите на съда са вътрешно противоречиви, поради неконкретизирания петитум на иска и 1 хаотичната воля на страните в процесното споразумение. Не било ясно изпълнение на кое задължение съдът е приел, че търси ищецът и кое е насрещното задължение, което той не е изпълнил, за да претендира изпълнение от страна на ответницата. Навеждат се доводи, че волята на страните в процесното споразумение била неясна, поради което не можело да се приеме, че искът за вземането е основателен. Съдът не бил приел недвусмислено дали парите се дължат, защото при продажбата на земята между съпрузите и едноличния търговец, Н. Т. не получил цената (в който случай претенцията му следвало да се основава на неизпълнение на задължението на купувача по сделката и да е в размер на 3 500 лв.), или на факта, че е наследил вземането от баща си (в размер на 15 000 лв.). Излага се, че съдът неправилно отхвърлил възраженията, основани на чл. 44 и чл. 26 от ЗЗД за нищожност на волеизявлението в т. 3 и т. 3.1 от декларацията с нотариална заверка на подписа с рег. № 608/20.01.2020 г. при нотариус П. Д., с район на действие Севлиевски районен съд, както и възражението за нищожност на т. 2.5 и т. 2.6 от споразумението за развод от 19.12.2019 г. между Н. Т. Т. и М. С. Т.а – поради противоречие със закона, липса на основание, накърняване на добрите нрави, заобикаляне на закона или унищожаемост поради заплашване. Безспорно били събрани доказателства, че побоят през м. април 2020 г. бил нанесен на ответницата именно поради нежеланието й да предаде декларацията, в която се потвърждавала волята й от неодобреното от съда споразумение, което според жалбоподателката потвърждава факта, че декларацията била съставена и подписана против волята й.

Направено е искане да се отмени обжалваният съдебен акт, като бъде постановено съдебно решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Н. Т. Т., ЕГН ********** от гр. Севлиево, **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Траянови врата“ № 20, чрез адв. К. П. от САК, в който подробно и мотивирано се заема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.

Направено е искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира се и присъждане на разноските, понесени от страната във връзка с производството по делото пред въззивната инстанция.

Първоинстанционният съд е приел за установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти. Приел е, че е налице валидно облигационно отношение между страните, въз основа на извънсъдебно споразумение между тях, същото има силата на договор между страните, като е уважил иска в пълния предявен размер от 30 000 лв. Приел е за неоснователни релевираните възражения за нищожност и унищожаемост на процесното споразумение.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.

Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на 2 правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.

1 и 2 от ГПК. Неоснователно е възражението за противоречие в мотивите на съдебния акт.

Съображенията на съда са изложени ясно, последователно и логично, като не са налице противоречия нито вътре в самите мотиви, нито между мотивите и диспозитива на решението. Нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, включително по чл. 251 от ГПК, или чрез поправяне по реда на чл. 247 от ГПК. В настоящия случай такава неразбираемост на волята на съда, съответно – противоречие в мотивите му, не е налице.

При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото. Неоснователно е и възражението за недопустимост на решението, поради обстоятелството, че същото е постановено по иск с неконкретизиран петитум. Ясно и недвусмислено в исковата молба е изложено, че предмет на иска е задължението, което ответницата М. Г. е поела по силата на сключеното с Н. Т. споразумение по чл. 50 от СК, като в тази насока е формулирано и съответно на обстоятелствената част искане. Именно в тази насока се е произнесъл и първоинстанционният съд, като правилно е приел в производството по чл. 129 от ГПК, че исковата молба е редовна, отговоря на изискванията на процесуалния закон и валидно сезира съда с правен спор с посочения по-горе предмет. В този смисъл, не е налице недопустимост на обжалваното съдебно решение, доколкото съдът се е произнесъл по редовна искова молба, с която е предявен допустим за разглеждане иск.

Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Пред първоинстанционният съд е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 365 от ЗЗД.

Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

В настоящия случай с Решение № 21/22.01.2020 г., постановено по гр. д. № 1470/2019 г. по описа на Районен съд – Севлиево е прекратен брака между Н. Т. Т. и М. С. Т.а (след развода – Г.) по взаимно съгласие на основание чл. 50 от СК. Съдът е утвърдил постигнатото между страните споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на 3 родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име след развода.

В представеното пред съда споразумение от 19.12.2019 г. страните са се възползвали от възможността по чл. 51, ал. 1, изр. второ от СК, като са уредили и други имуществени последици от развода. По-конкретно в раздел III, т. 2.5. от споразумението страните са постигнали съгласие, че Н. Т. и М. Т.а признават факта, че имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. Севлиево, заедно с построената жилищна сграда, с административен адрес гр. Севлиево, ***а е придобит от ЕТ „Миренски – М. Т.а“, като не е заплатена продажната цена на Н. Т. и М. Т.а, като имотът е закупен първоначално със средства изцяло дадени от бащата на Н. Т.. Едноличния търговец се задължава да продаде имота не по-късно от 31.12.2020 г. за цена не по-малка от 60 000 лв., като след продажбата заплати на Н. Т. половината от продажната цена, но не по-малко от 30 000 лв. В т. 2.6 от същия раздел на споразумението е уговорено, в случай, че едноличния търговец не изпълни задължението си по т.2.5, М. С. Т.а се задължава до 30.12.2020 г. да заплати на Н. Т. сумата 30 000 лв., като след получаване на същата, той е готов да приеме, че сега вече имотът е придобит изцяло със средства на ЕТ “Миренски – М. Т.а“ и той вече няма принос в придобиването му. Споразумението по отношение на цитираните т.2.5 и т.2.6 не е одобрено от съда с решението за прекратяване на брака.

На 20.01.2020 г. М. Г. е подписала нотариално заверена декларация, в която потвърждава поетите задължения, като възпроизвежда текста на цитираните по-горе т.2.5 и т.2.6 от споразумението.

Безспорно е между страните, че до 31.12.2020 г. посоченият по-горе имот не е продаден от М. Г., както и че сумата от 30 000 лв. не е заплатена от нея в полза на Н. Т. в същия срок.

Съобразно мотивите на ТР № 3/29.11.2018 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС на РБ, в частта относно имуществените отношения между съпрузите споразумението по чл. 101, ал. 1 от СК (отм.) е насочено към доброволно уреждане на имуществените последици от развода с цел да се избегнат възможни бъдещи спорове по повод собствеността върху придобитото през време на брака имущество и отнасянето им за разрешаване по съдебен ред. В рамките на свободата на договаряне (чл. 9 от ЗЗД) съпрузите имат правото да уредят материалноправните последици от прекратяване на брака поради развод във връзка с придобитите в режим на съпружеска имуществена общност вещи и права върху вещи. Законът им позволява със споразумението да уговорят нещо различно от следващото се по закон съотношение на квотите в съсобствеността, която разводът трансформира от бездялова в обикновена и не ги задължава да се придържат към правилата на Семейния кодекс за определяне на по-голям дял на някой от тях. Със споразумението те могат да уговорят прекратяване на съсобствеността върху всички или върху някои имущества, като ги разпределят помежду си, или да запазят съсобствеността, като могат да се съобразят или да се отклонят от правилото за равенство на дяловете, отчитайки личния 4 принос на всеки от тях, вложените лични средства в придобиването им, както и други обстоятелства. Възможно е определянето на по-голям дял на единия от съпрузите, макар приносът му за придобиване на имуществото да не надхвърля значително приноса на другия съпруг или вложените от него лични средства в придобиването на отделна вещ да са незначителни, както и обратно – да се уговори равенство на дяловете, макар да са налице основания по смисъла на СК за определяне на по-голям дял на единия от тях. В тези случаи доколкото съдържа взаимни отстъпки, споразумението е с характер на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД и поражда вещно-прехвърлително действие от момента на влизане в сила на решението за развод (т. 8 от ППлВС № 5/15.03.1978 г.). Възможно е обемът на правата на съпрузите да е определен и съобразно действителното правно положение. Тогава споразумението е с характер на установителен договор.