Решение № 3132 от 06.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3132 гр. Пловдив, 06.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20225330114333 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Й. К. А., ЕГН ********** против „Вива кредит“ ООД, ЕИК 201995287, с която са предявени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит №... от 03.12.2021 г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11 и ал. 2; чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави. Била уговорена дължимост на такса „експресно разглеждане“, която била нищожна, като противоречаща на чл.

10а ЗПК.

Поради недействителност на договора, съответно клаузите за неустойка и такса „експресно разглеждане“, получените суми над главницата били без правно основание.

Моли за присъждане на 113,66 лева – получена без основание за неустойка и 343,80 лева – за такса „експресно разглеждане“ по договора /вж. изм. на исковете по чл. 214 ГПК чрез увеличение в посл. о.с.з./, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенциите.

Нямало нарушения на ЗПК. Изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК били 1 спазени, тъй като бил посочен фиксиран ГЛП. ГПР не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Не било необходимо предоставянето на информация за последователността на разпределение на вноските между различните непогасени суми.

Възразява неустойката да е нищожна, поради прекомерност и противоречие с добрите нрави. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намирала приложение. Ищецът сам взел информирано решение да се възползва от услугата „експресно разглеждане“, за което дължал съответната сума. Изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК било спазено. Експресното разглеждане на документи не било действие по усвояване или управление на кредита, тъй като го предхождало времево. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Относно ответника – в хода на процеса, на 12.04.2023 г. ответното дружество е заличено като търговец /преобразуване чрез промяна на правната форма/, а негов правоприемник, съобразно вписванията в публично достъпния ТР, е „Вива кредит“ АД, ЕИК 207343548, което следва да бъде конституирано и спрямо което следва да бъде постановено решението по делото /чл. 227 ГПК/.

По същество:

Между страните е подписан твърденият договор за заем от 03.12.2021 г. /л.5157/, с предоставена сума от 700 лева, платима на вноски до 12.08.2022 г., ГЛП 40,32%, ГПР 49,39 %, уговорена такса за експресно разглеждане на документи за отпускането му - 343,80 лева /чл.1, ал. 3/ и неустойка при непредоставено обезпечение – 229,14 лева /чл. 5, ал. 2/.

Относно таксата:

В чл. 1, ал. 3 е посочено, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 343,80 лева.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

Съдът намира, че таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита, представлява установено задължение на заемополучателя, свързано именно с 2 усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса е уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване и управление на кредита.

Освен горното, клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Тя представлява 49,11 % от заетата сума.

Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост.

Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с разумните граници на добрите нрави и не се толерира от закона, а е и изцяло във вреда на потребителя.

При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова доказателствената тежест да установи валидността на оспорената клауза. У него лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.

Същевременно и въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК – ответникът не доказа твърденията си да е осъществил реално престацията по експресно разглеждане на заявката за кредита. Тоест реално извършване на конкретната услуга не се установява, за да се дължи предвидената сума за такса /която принципно е недължима, съгл. посочената норма на ЗПК/.

Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част същият не е пораждал правно действие. Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея /Решение № 1668/22.12.2022 г. по в.гр.д. № 2594/2022 г. на ПОС/.

Поради това – платената сума за такса е предадена при начална липса на основание и подлежи на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД . Няма спор между страните и от представената от ответника справка се установява, че пълната предвидена по договора сума е била платена от ищеца, поради което същата подлежи на връщане – съответно искът е основателен и доказан по размер, следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица.

Относно неустойката:

В чл. 5, ал.1 е предвидено задължение на потребителя в тридневен срок от подписването да предостави едно от следните обезпечения – поръчителство на физическо лице, което следва да отговаря на конкретно посочени критерии или банкова гаранция за пълната дължима сума, валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията. При неизпълнение, съгласно ал. 2 – се дължи неустойка в размер на 229,14 лева, платима разсрочено със седмичните вноски.

Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.

3

Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчител, т.к. същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й в чл. 5, ал. 2 от договора, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция.

Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да 4 санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.

Самата сума представлява 32,73 % спрямо главницата.

Видно е, че и тази уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.

Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.

Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума с немалък размер, което е в контраст с добрите нрави. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У него лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.

Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.

Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.

Поради това – платената сума за неустойка е предадена при начална липса на основание и подлежи на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД . От справката на ответника се установява плащане на исковата сума от 113,66 лева. Този иск също е доказан по основание и размер, следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица.