Определение № 534 от 24.02.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 534 гр. Пловдив, 24.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20255300500154 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба от Т. Й. С., чрез процесуалния представител адв. Р. Н. Р. против Определение №306 от 08.01.2025г., постановено по гр.д.

№21490 от 2024г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXI гр.състав, с което е върната предявената искова молба от Т. Й. С. против „Изи асет мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, като недопустима, съответно е прекратено и производството по делото.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложен е документ за внесена държавна такса.

Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Жалбоподателят сочи, че бил допустим установителен иск, въпреки наличието на възможност за потребителя да предяви осъдителен иск за връщане на недължима престация, като в подкрепа на това се цитира Решение на СЕС от 23.11.2023г., постановено по дело С-321/2022г. Сочи, че предметът на делото и обемът на защитата се определяли от страните по делото, като изводът на съда противоречал на основния принцип в гражданското право за диспозитивното начало на процеса. Последицата от уважаването на установителен иск за нищожност на договор за потребителски кредит се изразявала в това, че на основание чл. 23 ЗПК кредитодателите следвало да върнат надвзетите над главницата суми, което могло да стане и доброволно.

От друга страна, воденето на други процеси било зависимо изцяло от поведението на ответника, тъй като последният разполагал с възможността да предотврати последващ процес чрез доброволно възстановяване дължимите суми на ищеца. Искането е за отмяна обжалваното определение и връщане делото на първоинстанционния съд за продължаване съдопроизводствените 1 действия.

Първоинстанционното производство е образувано по повод субективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация по чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 19, чл. 33 ЗПК и чл. 138 и сл. ЗЗД от Т. Й. С. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД.

С разпореждане №35257 от 17.12.2024г., решаващият съд е дал указания на ищцата на конкретизира претенцията си като посочи дали сумите по двата процесни договора са били платени, респ. да мотивира правен интерес при положителен отговор.

В изпълнение на така дадените указания Т. С., чрез адв.Р. Н. Р. е изразила становище за допустимост на така предявения иск, като е цитирала Решение на СЕС от 23.11.2023г., постановено по дело С-321/2022г.

С атакуваното Определение съдът е приел, че предвид плащането от потребителя на дължимите по договорите за заем суми, то в този случай ищецът-потребител не би имал интерес от предявяването на установителен иск за признаване нищожността на договорите за кредит. Правата на кредитополучателя могли да бъдат защитени чрез предявяването на иск за връщане на даденото, поради липса на основание, но не и чрез предявяването само на установителен иск за нищожност на договора, тъй като с иск по чл. 55 ЗЗД се постигала най-пълна защита на правата на ищеца. Сочи се, че при уважаване на самостоятелно предявени искове за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит, по който задължението е платено, това би довело до предявяването на последващи осъдителни искове за връщане на недължимо платените суми, при които производства на доказване щял да подлежи само фактът на плащането, което от своя страна би довело единствено до допълнителни разноски.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за основателна, като мотивите за този извод са следните:

На първо място следва да се посочи, че в настоящия случай е предявен иск за прогласяване нищожността на договор за заем поради несъответствието на същия с разпоредбите на ЗПК, както и за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство, които искове по своето естество са установителни. Съобразно разпоредбата на чл. 124, ал.1 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. За да бъде допустим установителният иск, ищецът трябва да има правен интерес от предявяването му, за да бъде разрешен със сила на присъдено нещо спорът му с ответната страна. Този правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на предявения иск, за наличието на която съдът следи служебно във всяко положение на делото. Правният интерес от предявяването на установителен иск може да бъде пряк или 2 евентуален, но той винаги е конкретен и зависи от обстоятелствата по делото.

Не е спорно по делото, че кредитополучателят е заплатил всички дължими по процесните правоотношения суми. В принципен план в тази хипотеза ищецът има правна възможност да предяви претенция за връщане на платените по договора суми, основана на принципа за неоснователно обогатяване. Това обаче не означава, че потребителят не разполага с възможността да предяви установителен иск, с който да поиска да бъде прогласена нищожността на договора, въпреки че е платил сумите по съглашението. Може да се поиска прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, по който е извършено плащане, тъй като ищецътдлъжник във всички положения има интерес да се освободи от договорната си обвързаност, което от своя страна ще му даде яснота в договорните отношения. Това че е извършено определено плащане не гарантира на длъжника по кредита сигурност, тъй като кредитодателят в бъдещ момент би могъл да насочи други претенции срещу потребителя, които се основават на сключения между страните договор.

От друга страна съгласно актуалната практика на СЕС, намерила израз в Решение от 23.11.2023г. по дело С-321-22, чието приложение обвързва съда, е поставен въпрос да бъде установено дали член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с друг иск, защитаващ повече правата му, поспециално иск за връщане на недължима престация. В мотивите на цитираното решение на СЕС е изложена фактическата обстановка на конкретния случай, който е бил предмет на преценка и по повод на който е било отправено запитването до съда. Фактите били такива, че потребителите, ищците в главните производства, вече частично са били изпълнили задълженията си, формулирани в съответните клаузи по договора, когато са предявили искове за установяване на тяхната неравноправност. В този контекст запитващата юрисдикция е посочила, че предвид релевантните разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в националната съдебна практика, установителните искове, с които е била сезирана, трябвало да се отхвърлят поради липса на правен интерес. Когато лице вече било изпълнило договорното си задължение, в разглеждания случай частично, липсата на правен интерес от установяване на несъществуването на това задължение произтичала от факта, че лицето разполагало с иск, за който се счита, че защитава повече правата му, а именно иск за връщане на недължима престация, чрез който то би могло да успее да осъди своя съдоговорител да му възстанови сумите, платени в изпълнение на спорното задължение.

СЕС е посочил, че отхвърлянето на иска на потребителя за установяване 3 на неравноправността на договорните клаузи поради липса на годен правен интерес, като бъде пренасочен към по-благоприятно средство за защита, означава в процедурите, с които се цели на потребителите да се предостави исканата от Директива 93/13 защита, да се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, който може да ги разубеди да предявят правата си, които черпят от тази директива, в нарушение на принципа на ефективност. Отхвърлянето на установителния иск на потребителя и задължаването му да предяви иск, защитаващ повече правата му, би било в противоречие с общия интерес от добро правораздаване, поспециално с изискването за процесуална икономия. Накрая е направен и извод, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация.

Предвид изложеното, с оглед цитираното решение на СЕС, предявеният иск се явява допустим.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение №306 от 08.01.2025г., постановено по гр.д.

№21490 от 2024г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXI гр.състав.

ВРЪЩА делото на Районен съд – гр. Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4