Решение № 1436 от 30.09.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1436 гр. Плевен, 30.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Зорница Д. Димитрова Банкова при участието на секретаря Станислава Т. Станева като разгледа докладваното от Зорница Д. Димитрова Банкова Гражданско дело № 20254430100118 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното :

Пред ПлРС е депозирана искова молба от П. Д. А., ЕГН **********, с постоянен адрес в ***, чрез адв. В. Б., против „***“ ООД, *************, с която са предявени: иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т.1 и чл.от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №***/19.12.2022г.- като главен, и иск по чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 76,68лв.договорна лихва и 447,32лв.- неустойка за непредставено обезпечение, представляващи недължимо платена сума, по нищожен Договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва, считано от датата на ИМ.

Претендират се разноски. Представят се писмени доказателства.

Твърди се, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №***/19.12.2022г. за сумата от 1500лв., при ГЛП 40,05% и ГПР от 49,86%. Твърди се, че по силата на чл. 5 от Договора, заемът следва да бъде обезпечен поръчители или банкова гаранция; поръчителите следва да отговарят на определени условия, в тридневен срок от сключване на договора.

Твърди се, че по силата на чл.5,2 от Договора, при неизпълнение, заемателя дължи неустойка от 447,32лв. Твърди се, че неустойката е включена в погасителния план. Твърди се, че клаузата по чл. 5 е нищожна; същата 1 противоречи на закона, тъй като уговорената с нея неустойка, излиза извън присъщите й функции и противоречи и на добрите нрави, както и че е неравноправна. Твърди се, че е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, като не е посочено в уговореният ГПР какво е включено и как е формиран; сочи, че уговорената неустойка не е включена в ГПР, както и че при включването й, ГПР ще надхвърли законоводопустимият размер. Твърди се, че всички суми по договора са погасени от ищеца. Претендират се разноски.Представят се писмени доказателства.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „***“ ООД, *************, изразява становище за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че от страна на ищеца е налице злоупотреба с права, като от него- като ищец- са образувани 4 дела с идентични ИМ. Твърди се, че между страните са сключени общо 27 договора. Твърди се, че процесуалното поведение на ищеца цели неправомерен резултат- да увреди другата страна, като в нейна тежест се възложат заплащането на разноски в прекомерен размер. Твърди се, че не е налице нарушение на изискването на чл. 10, ал.1, т.10 от ЗПК. Сочи се, че заемателят е имал възможността, в 14- дневен срок да се откаже от договора. Оспорват се твърденията за неравноправност на клаузата за неустойка. Твърди се също, че евентуалната нищожност на отделната клауза, не влече нищожност на целият договор. Сочи се, че платеното по договора не е без основание.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

По делото, с протоколно определение от 26.09.2025г, по реда на чл. 214 ал.1 от ГПК е прието направеното изменение на предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл1 от ЗЗД, чрез неговото намаляване, до размер на сумата от 16,66лв.- договорна лихва и 184,08лв. -неустойка за непредставено обезпечение, съставляващо недължимо платени суми по процесия договор за паричен заем.

По делото, видно от съдържанието по процесния Договор за паричен заем №***/19.12.2022г. се установява, че същият е сключен за сумата от 1000лв, за срок от 6 месеца, при ГПЛ от 40,05 % и ГПР от 49,86лв.Установява се също, че в чл. 5, ал.1 страните са уговорили, че заемателят се задължава за предостави обезпечение, в една от следните форми: 1. Поръчител или 2.

2

Банкова гаранция. Установява се също, че съобразно чл. 6.2 от договора, при непредставяне на обезпечение, заемателя дължи на осн чл.11- неустойка от 447,32лв.; посочено е също, че неустойката се начислява автоматично, с подписване на договора и се дължи разсрочено, заедно с погасителните вноски по заема. Съдът констатира, съобразно представеният към договора погасителен план, че сумата за неустойка е включена в същия, като общо погасителната вноска е определена в размер на 184лв/месечно.

По делото е представена справка за заплатените суми от ищеца и е посочено, че неустойката не е включена в ГПР.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По иска с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т.1 и чл.19 от ЗПК.

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция - търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 - чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл.5 от Договора за заем е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в посочената клауза, 3 въвеждаща задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или поръчител, които да отговарят на определени условия, са трудно осъществими и то в предоставеният кратък срок, поради което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2 т.20 от ЗЗП. Заедно с това, вземането за неустойка е фиксирано- още при сключването на договора за заем и е включено като част от погасителната вноска по погасителен план. Така, тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай уговорената неустойка има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът намира, че клаузата за неустойка по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Неустойката обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК - клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В случая формално посоченият размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита- уговорената и начислена неустойка, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т.

1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, 4 такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. С оглед изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

С оглед на изложеното, съдът приема, че в случая е приложима нормата на чл. 22 от ЗПК, и целият договор за кредит е нищожен. Предявеният като главен иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, вр. чл.

11, ал.1, т. 10, вр. чл. 19, ал.5 от ЗПК, за прогласяване нищожността на договора за паричен заем е изцяло основателен и следва да бъде уважен като такъв.

По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД С оглед изхода но главния иск, следва да бъде разглеждан по същество и предявеният, при условията на евентуалност, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД.

От доказателствата по делото е безспорно се установява, че ищецът е погасил изцяло сумите по кредита- главница от 1500лв, сума от 184,08 лв.неустойка и сумата от 16,66лв.- договорна лихва.

Съобразно нормата на чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. С оглед на установената по- горе нищожност на договора за заем, то исковата претенция по чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД се явява основателна и доказана, и следва да бъде изцяло уважена.

Заплатените от ищеца суми за договорна лихва и неустойка, по арт. чл. 23 от ЗПК, си явяват заплатени без основание. Следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца претендираните суми, ведно със законната лихва, считано от 5 датата на ИМ.

По разноските.

Съобразно изхода на делото, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, като бъде съобразно и направеното от ответника възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на процесуалният представител на ищеца. Съдът приема, като прецени действителната фактическа и правна сложност на делото, че претендираното - като уговорено и заплатено в брой адв. възнаграждение в общ размер от 1800лв. е прекомерно. Съдът приема, че е налице ниска фактическа и правна сложност на настоящето производство, приключило в едно открито съдебно заседание, в което ищецът и неговият процесуален представител не са присъствали, събрани са незначителен по обем доказателства. С оглед изложеното и на основание чл. 78, ал.5, вр. чл. 3 от ГПК, съдът приема, че в полза на ищеца следва да бъде присъдено адв. възнаграждение, в минимален размер за двата иска или от 800лв.- за предявените искове, което отговаря на действителната фактическа и правна сложност на делото и е съответно на принципа на добросъвестност, закрепен в нормата на чл. 3 от ГПК. Следва в полза на ищеца да бъдат присъдени разноски от общо 930,96лв./вкл. д.т., и адв. възнаграждение/.