Решение № 2430 от 10.07.2024, Административен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 2430

Плевен, 10.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Плевен - VIII състав, в съдебно заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Съдия:

НЕДЯЛКО ИВАНОВ

При секретар МИЛЕНА КРЪСТЕВА като разгледа докладваното от съдия НЕДЯЛКО ИВАНОВ административно дело № 20247170700457 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на глава Х от АПК, във вр. с чл.118, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба на И. С. И. от с. Глава, общ. Червен бряг, обл. Плевен, ул. „Александър Стамболийски“ № 1 чрез адв. С. Г. С. – ВАК със съдебен адрес гр. Варна, ул. „Велико Христов“ №35 срещу Решение № 2153-14-30/08.05.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Плевен, с което е отхвърлена жалба с вх. №1012-14-88/10.04.2024г. по описа на ТП на НОИ – Плевен, като е потвърдено разпореждане №145-00-466-3/19.03.2024г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Плевен.

В жалбата се сочи, че обжалваното решение № 2153-14-30 от 08.05.2024г. на директора на ТП НОИ- Плевен, с което е потвърдено разпореждане № 145-00-466-3/19.03.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на оспорващия е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, буква "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е неправилно и незаконосъобразно, поради противоречие на закона, в нарушение на материалния закон и по специално на чл. 35 АПК, като са нарушени и основните принципи, регламентирани в чл. 7, чл. 8, чл. 12 и чл. 13 от АПК.

Посочва се, че са нарушени нормите на чл. 9, ал.1, 2 и 4 АПК и чл. 36, ал. 1 АПК, регламентиращи служебното начало в производството пред административните органи, както и основните принципи на Регламент (ЕО) № 883/2004 - за определяне на приложимото законодателство, равенство в третирането, сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения, като са допуснатите съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които съставляват самостоятелно отменително основание по чл. 146, т. 3 АПК, като фактическите и правни основания са следните:

Р. България като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони.

Посочва се, че разпоредбата на чл. 288, ал. 2 от ДФЕС, предвижда че регламентът е акт на общностното право с общо приложение, който е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави-членки, а държавите- членки са длъжни не само да изпълняват регламентите, но и по силата на чл. 4, § 3 на ДФЕС, да вземат всички необходими мерки за доброто им изпълнение от всички правни субекти.

Сочи се, че към момента тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава- членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави- членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Счита се, че в хода административното производство, безспорно е установено, че И. е гражданин на Р. България, т.е. на държава- членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

Посочва се, че Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство, равенство в третирането, сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава- членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент, като общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение па обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3, като в буква "а" от същата разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е оспорващия и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка.

Посочва се, че специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата- членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а във връзка с приложението на чл. 65 от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава- членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице, а в конкретния случай това е Р. Франция. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване, като определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. "к").

В жалбата се посочва, че правилата (елементите) за определяне на-пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004, като съгласно чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави- членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по- специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) косато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1), като изброените в чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 критерии нямат изчерпателен характер и не е установен йерархичен ред (съгласно т. 46 от мотивите но дело С-255/13 на СЕС). От така изложената релевантна правна уредба следва да се презюмира, че под понятието "държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване" следва да се разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси. Обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице, могат да имат различно естество. Това са семейното положение, къде живее семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си, където притежава лично движимо и недвижимо имущество, личните му контакти и роднински връзки в двете държави, ползва здравни услуги, където живеят социалните му контакти и лицето има културна среда, интервалите на paбoтa в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия договор и др., а съгласно чл. 1, пар. 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а б. „к“ от същата разпоредба определя като „престой“ временното пребиваване и следователно е налице ясно разграничение между мястото, където лицето е установено /обичайно пребивава/, и мястото на временно /непостоянно, инцидентно/ пребиваване.

Посочва се, че специалните правила, представляващи изключения от общия принцип по чл. 11, § 3 от Регламент № 883/2004, че държава- членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са тези регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. и съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. „...Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване...“.

В жалбата се посочва, че от представените доказателства по несъмнен начин се установява, че съществувалото с френския работодател трудовоправното договорно отношение на И. е прекратено на 20.10.2023г., както и че към деня на подаване на заявлението, а именно 15.11.2023г, И. няма връзка с държавата-членка по последната му заетост, през целия период след подаване на заявлението си живее в постоянното си жилище в гр. Плевен, не са налице данни да е работил в друга държава- членка на ЕС, с което реално е обективирал, че центъра на жизнените си интереси е в Р. България и той е прекратил временното си пребиваване във Франция и в случая по отношение на И. са изпълнени условията по Решение № U3 от 12.06.2009г. и същият следва да се разглежда като напълно безработно лице но смисъла на чл. 65, пар. 2 от Регламент /ЕО/ №883/2004г. и по отношение на него следва посочената разпоредба да намери приложение.

Сочи, че в решението си директорът на ТП НОИ-Плевен не е определил правилно центъра на жизнените интереси, държавата на престоя и държавата на пребиваването на И. въз основа на критерии различни от трудовата му заетост, като в оспорения административен акт липсват конкретни мотиви и конкретна преценка на административните органи на Р. България и Р. Франция за определяне на центъра на жизнените интереси, държавата на пребиваването и държавата на престоя, като при определяне на пребиваването на И. съобразно критериите изложени в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, не е извършена цялостна оценка на пребиваването от компетентни служби в Р. България и Р. Франция относно релевантните факти и обстоятелства.

Сочи се още, че оспорващият разполага с жилище в Р. България, както и имот в Р. България, които е управлявал и облагородявал през временния си престой с цел работа в Р. Франция, като този престой е бил във връзка събирането на достатъчна финансови средства за ремонт и обзавеждане на имота, като за имота е и заплащал и дължимите местни данъци и такси в Р. България в това число данък върху недвижимите имоти и такса смет, като освен това през процесния период И. е пребивавал и физически по-голямото време на територията на Р. България, противно на твърденията на ТП НОИ Плевен. През процесния период И. се е лекувал и е ползвал здравно услуги само и единствено на територията на Р. България, правил е подобрения на жилището си в Р. България, като е закупувал климатици и домакински уреди, погасявал е потребителски кредити в Р. България, поддържал и се е грижил за къща в село Койнаре, като е заплащал сметки за СОТ, закупувал е пожарогасители, купувал е и продавал леки автомобили, с парите от заработеното във Франция, И. е административно обслужван на територията на Р. България, на 19.02.2020г. е получил международен паспорт, на 25.01.2024г. е получил шофьорска книжка. Именно тези обстоятелства И. е декларирал в декларацията по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004г., като по време на временния си престой в Р. Франция е живял под наем, работата му е нямала постоянен характер и не е работил по професията си.