Решение № 1471 от 18.12.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1471 гр. София, 18.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя А.а при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20231000500273 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 3553 от 01.12.2022г., постановено по гр. д. № 8264/2021г., Софийски градски съд, І ГО, 11 състав, е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на И. Е. А. сумата от 20 000 лева по иска с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3, пр. първо от ЗОДОВ за обезщетяване неимуществените вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 387, ал. 2, пр. първо, вр. с ал. 1, пр. трето от НК, за което ищецът е оправдан с присъда по нохд № 7695/2010г. на СРС, като е отхвърлил иска за разликата над присъдения размер от 20 000 лева до пълния предявен размер от 70 000 лева, както и иска за лихва за забава за периода от 25.02.2019г. до 03.03.2020г. С постановеното решение СГС, I ГО, 11 състав е осъдил Прокуратурата на Република България, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., да заплати на адв. д-р Г. Н. В. сумата от 751,42 лева – адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част на иска. С постановеното решение СГС, I ГО, 11 състав е осъдил Прокуратурата на Република България, на основание чл. 10, ал. 3, пр. 1 ЗОДОВ, да заплати на И.

Е. А. сумата от 10 лв. – разходи за държавна такса.

Срещу постановеното решение в частта, в която е осъдена Прокуратурата на РБ, е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – Прокуратура на Република България. В жалбата се твърди, че постановеното решение, в обжалваната му част, е 1 неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Релевира се възражение, че в хода на производството пред първоинстанционния съд е останало недоказано настъпването на вреди в по-голям интензитет от т.нар. обичайни вреди, както и причинно-следствената връзка между тях и процесното наказателно преследване. В жалбата се сочи, че от показанията на свидетелите не може да се направи категоричен извод, че ищецът е претърпял твърдените в исковата молба вреди. Излага се твърдение, че първоинстанционната присъда е обжалвана само от частния обвинител и граждански ищец, поради което Прокуратурата не следва да носи отговорност за по-голямата продължителност на наказателното производство. Релевира се възражение, че определеният от СГС размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и не съответства на принципа за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, на социално-икономическата ситуация в страната, на трайната съдебна практика по аналогични казуси, на обема на доказаните вреди, както и с оглед обстоятелството, че ищецът вече е получил обезщетение за нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Сочи се, че съдът не е извършил задълбочен анализ на значението на всички обстоятелства, влияещи върху обезщетението, не се е обосновал как е достигнал точно до този определен за справедлив размер на присъденото обезщетение. Поддържа се твърдение, че наказателното производство не е възпрепятствало кариерното развитие на ищеца. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да намали значително размера на присъденото обезщетение.

Въззиваемият – И. Е. А., чрез пълномощниците си, е подал отговор в срока по чл. 263 ГПК, с който се оспорва въззивната жалба и се развиват подробни съображения за нейната неоснователност.

Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Предмет на разглеждане е предявен иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

С обжалваното решение СГС, І ГО, 11 състав, е уважил предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата о т 20 000 лв., като е приел, че са налице всички законови основания, за да бъде осъден ответникът. Констатирал е, че по отношение на част от твърдените неимуществени вреди ищецът не е провел пълно и главно доказване.

Въззивният съд, с оглед правомощията си, счита, че обжалваното 2 решение е валидно и допустимо, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в неговата осъдителна част. Решението в отхвърлителните части е влязло в сила като необжалвано.

Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответника, въззивната инстанция приема следното:

Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл.4 ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. В доказателствена тежест на ищеца, по така предявен иск, е да установи вредите, причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение.

В настоящия случай, ищецът е бил обвинен в извършване на тежко умишлено престъпление от общ характер: по чл. 387, ал. 2, пр. първо, вр. с ал.

1, пр. трето от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от една до осем години, като същото представлява тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК.

По делото не се спори, а и от събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че с Постановление от 28.11.2008г. ищецът главен инспектор И. А. е бил привлечен като обвиняем и спрямо него е била взета, на основание чл. 63, ал.1 НПК, постоянна мярка за неотклонение „Парична гаранция“, изменена с определение от 12.12.2008г. в „Подписка“.

На 18.12.2008г. в Софийски военен съд е било внесено ДП № XV-5/2008г., ведно с обвинителен акт срещу ищеца. С присъда от 25.02.2019г. по НОХД № 7695/2010г. състав на СРС е признал подсъдимият И. Е. А. за невиновен в извършването на обвинението и го е оправдал. С окончателно решение, постановено на 04.03.2020г., по НОХД № 5251/2020г. СГС, НО, I I въззивен състав е потвърдил първоинстанционната присъда.

Не се спори, а и това се установява от данните по делото, че в този период - 11 години, 6 месеца и 28 дни срещу ищеца са били повдигнати два пъти обвинения за извършено от него тежко длъжностно престъпление.

Отрицателните изживявания на ищеца са установени, въз основа на 3 събраните показания на свидетелите Н. П. Г., /с която ищецът живее на съпружески начала/ и А. П. – съвипускник, колега на ищеца и негов съсед.

Свидетелката Г. установява, че наказателното производство срещу ищеца било обстойно отразено в преса и медии, със заглавия „Мутри“, „Полицаите са мутри“, „Биячи“. В резултат на воденото наказателно производство при съпруга й настъпила коренна промяна в поведението му – бил притеснен, изпадал в нервни кризи, станал избухлив, срамувал се и не приемал гости вкъщи, наложило се да посещава психолог, пиел успокоителни, близо година пиел „Лексотан“, имал постоянно главоболие.

Свидетелката установява, че ищецът винаги се чувствал изнервен, когато предстояло заседание по делото, а след заседанието поне една седмица се чувствал зле – не можел да спи.

Свидетелят П. установява, че разбрал първо от медиите за случилото се с ищеца. Свидетелят излага, че ищецът бил много разочарован и огорчен от воденото срещу него наказателно производство, тъй като считал, че в развилата се ситуация е изпълнявал служебните си задължения. Изпитвал притеснения от срещи с други съвипускници и колеги. Преди съдебно заседание изпитвал голяма тревожност, съмнявал се в собствените си качества, като служител и като личност.

Съдът кредитира показанията на свидетелите в обсъдените по-горе ч а с т и , тъй като същите не противоречат на събраните по делото доказателства, пресъздават преките и непосредствени впечатления на свидетелите.

Според приетата кадрова справка на ищеца, той е работил в структурите на МВР от 29.10.2001 г. до 25.02.2021 г., като служебното му правоотношение е било прекратено по негово желание. В периода 01.01.2012 г. - 01.07.2012 г.

А. е бил началник сектор „Охранителна полиция“ в РУ „Транспортна полиция“ - София към Главна дирекция „Криминална полиция“; в периода 01.07.2012 г. - 24.03.2014 г. - началник сектор „Охранителна полиция“ в РУ „Транспортна полиция“ при Главна дирекция „Национална полици“ към МВР; в периода 24.03.2014 г. - 14.04.2014 г. - полицейски инспектор 1-ва степен в сектор „Охранителна полиция“ в отдел „Транспортна полиция“ при Главна дирекция „Национална полици“ към МВР; в периода 14.04.2014 г. 20.02.2015 г. - полицейски инспектор IV-та степен в група „Дом за временно настаняване на пълнолетни лица“ на 01 сектор „Организация на охранителната дейност“ към отдел „Охранителна полиция“ при СДВР; в периода 20.02.2015 г. - 04.02.2016 г. - полицейски инспектор IV-та степен в 02 група на сектор 02 „Сигма“ към СДВР.

4

С оглед изложеното в цитираната справка, съдът намира за неоснователно релевираното в отговора на жалбата възражение от ищеца, че неправилно първостепенният съд не е приел наличие на причинна връзка между повдигнатите обвинения и понижаването му в длъжност.

Понижаването на ищеца в длъжност се е осъществило едва през 2014г., докато към момента на повдигане на обвиненията /2008г./ той е бил началник група в сектор „Сили за превенция и охрана“ към отдел „Охранителна полиция“ в Столична дирекция „Полиция“, а от 01.01.2012г. до 24.03.2014 г. е бил началник сектор „Охранителна полиция“ в Районно управление „Транспортна полиция - София“, отдел „Транспортна полиция“, т.е. не се установява да е понижен в длъжност – по време и непосредствено след повдигане на обвиненията. В тази връзка е неоснователно искането на въззиваемия съдът да вземе предвид дадените от него по реда на чл. 176 ГПК обяснения. Последните могат да послужат като доказателство по делото само, когато страната признава, че са се осъществили неизгодни за нея факти. В настоящия случай, с дадените в с.з. обяснения, ищецът потвърждава изложените в исковата си молба собствени твърдения, с които довежда до знанието на съда изгодни за себе си факти. Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото от страна на ищеца не е проведено пълно и главно доказване на твърдените от него обстоятелства, че понижаването му в длъжност е в резултат на повдигнатото обвинение. По тези съображения, съдът не приема за доказани твърденията на ищеца, че поради привличането му като обвиняем и воденото срещу него наказателно производство той не е бил повишен в длъжност, за която е спечелил конкурс. Свидетелските показания също не могат да послужат като доказателство, тъй като тези обстоятелства не подлежат на доказване посредством гласни доказателства.

От приетата от СГС като компетентно изготвена съдебно-психологична експертиза, извършила психологично изследване на ищеца, се установява, че периодът, през който И. А. е бил подсъдим, се е отразил негативно върху неговото психично и емоционално състояние, а именно – същият е изживял негативни чувства на притеснения, напрежение, обида, огорчение, професионална унизеност и потиснатост. Вещото лице-клиничен психолог, изяснява че в резултат на това ищецът се е затворил в себе си, дистанцирал се е от приятелите си, проявил е нежелание за общуване, изпитвал е затруднения в концентрацията, бил е с намалена активност и работоспособност. Допълва, 5 че всяко явяване за разпит, обяснение, съдебно заседание, е възобновявало у ищеца болезнени чувства като притеснения, напрежение, обида, огорчение, професионална унизеност, потиснатост и срам.