Решение № 16 от 06.02.2025, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 16 гр. гр.Мадан, 06.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Д. Ив. Стратиев при участието на секретаря Милка Ас. Митева като разгледа докладваното от Д. Ив. Стратиев Гражданско дело № 20245430100462 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от А. Я. С. против „***********" АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде признато за установено, че Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № *******/****** г., сключен между страните е недействителен, поради неточно посоченото в него ГПР, или в условията на евентуалност да бъде признато за установено, че клаузата неустойка при непредоставяне на обезпечение (чл. 29, ал. 1, раздел „IX. Неустойки“) от Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № *******/***** г., сключен между страните, е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че на **** г. ищцата сключила с ответника договор за кредит, предоставен от разстояние, при следните условия:

Главница – 950.00 лв.; Лихвен процент по кредита - 36%; Годишен процент на разходите /ГПР/ - 42.58% ; Срок за погасяване – 8 месеца; Обща дължима сума – 1105.62 лв.

Съгласно чл. 19 (1), раздел VI. ОБЕЗПЕЧЕНИЯ от Договора за заем ищеца е следвало в срок до 3 (три) дни от сключване на договор за потребителски кредит да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на Кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на Кредитора всички задължения на Потребителя по настоящия 1 договор (главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на Кредитора за заплащането на тези задължения.

Срокът на валидност на банковата гаранция трябвало да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска. Съгласно (2) Третото лице – поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобряват от Кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на Кредитора. В чл. 29 (1) от Договора за заем било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 0.9% (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение. Въпросната неустойка била включена в погасителния план към Договора за заем и дължима заедно с погасителната вноска за главница и лихва. В действителност общата сума, която ищеца следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума в размер на 1,105.62 лв, а значително по-голяма – 2,035.20 лв.

Ищецът не е успял да предостави обезпечение съгласно изискванията на кредитора, за което е била начислена въпросната неустойка в общ размер на 929.58 лв. Твърди се, че въпросната неустойка е по същество скрита лихва, маскирана като неустойка при практически невъзможни за изпълнение условия, именувана неустойка за да не бъде включена в ГПР.

Сочи се, че договорът е недействителен, тъй като въпросната неустойка следвало да бъде включена в ГПР и същият е в действителност неточно посочен, което влече недействителността на договора за заем. Твърди се, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна. Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка” не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Сочи се, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е поголяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а 2 при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК – размерът на законната лихва.

Твърди се, че предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция. На следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Твърди се че не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Ищеца счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Кумулирането на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското 3 законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В случая може да се направи обоснован извод, че договора е типов и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе. Твърди се, че посочената клауза за неустойка, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми, като в подкрепа на това се сочи съдебна практика.

Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Твърди се, че в случая доколкото предоставената главница по договора е в размер на 950.00 лв., а срокът за връщането й е на 8 месечни вноски от по 254.40 лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от 2,035.20 лева не съответства на посочените размери на лихвения процент /36%/ и на годишния процент на разходите /42.58%/. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над допустимото.

Твърди се, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния 4