Решение № 1906 от 17.12.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1906 гр. Варна, 16.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Елина Пл. Карагьозова

Ралица Ц. Райкова при участието на секретаря Мария Д. Манолова като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Въззивно гражданско дело № 20213100502295 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по постъпила въззивна жалба вх. № 295 338/29.07.2021г., подадена от В. В. ВЛ., ЕГН **********, с адрес: ***, действаща чрез адв.

С.Й. Д. от САК, срещу Решение № 262159/ 05.07.2021г., постановено по гр.д. № 7965/2020 г. на Районен съд – Варна, 9-ти съдебен състав, В ЧАСТТА, с която е прието за установено на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. 10 от ЗПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, в отношенията между страните, че В. В. ВЛ., дължи на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Княз А. Дондуков“ № 19, ет. 2 сумите, както следва: 1./ 812.93 евро /осемстотин и дванадесет евро и деветдесет и три евроцента/ – главница по договор за текущо потребление от дата 19.02.2010г., сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда – 01.06.2015г. до окончателното погасяване на задължението; 2./ 128.79 евро /сто двадесет и осем евро и седемдесет и девет евроцента/ – договорна лихва, начислена за периода от 19.02.2014г. до 01.06.2015г., които суми са прехвърлени в полза на ищеца с приложение № 1 към договор за цесия от 03.05.2016г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК с № 3343/04.06.2015г. по ч. гр. д. № 6336 по описа за 2015г. на РС-Варна. С решението жалбоподателката е осъдена да заплати и сторените в заповедното и исковото производство разноски.

1

В жалбата се излага, че решението е неправилно и необосновано, както и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. На първо място сочи, че решението е постановено по недопустими искове и моли да бъде обезсилено, а в условията на евентуалност – отменено. Излага следните доводи за недопустимост, като твърди, че „ОТП Факторинг България“ ЕАД не разполага с процесуална легитимация да предяви иска по чл. 422 ГПК, доколкото исковото производство е продължение на заповедното, в което заявител е банка. Именно в полза на „Банка ДСК" ЕАД е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката. Сочи, че разпоредбата на чл. 417, ал. 2 ГПК предвижда облекчена процедура на лимитативно изброените в нея субекти - държавни учреждения, общини и банки да получат заповеди за незабавно изпълнение, когато вземането им cе основава на документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземанията на посочените субекти. Искът за установяване на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение може да се предяви отново само от лимитативно изброените субекти, в случая - от същата или друга банка. В конкретния случай ищецът „ОТП Факторинг“ ЕАД обосновава вземането си с договор за цесия, сключен между него и „Банка ДСК“ ЕАД. Ищецът твърди, че е придобил процесното вземане по заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, издаден по чл. 417 ГПК в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, но няма качеството „банка“, за да се легитимира като ищец в настоящото производство, което е продължение на заповедното по чл. 417 ГПК и в което заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са издадени в полза на банкова институция - „Банка ДСК“ ЕАД. В условията на евентуалност сочи, че решението следва да бъде отменено, поради следното: вземането срещу жалбоподателката не било редовно цедирано от банката към „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Не са представени доказателства от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че напълно е изплатил покупната цена по сметката на Банката съобразно уговорената клауза в договора за цесия за настъпването на прехвърлителното действие.

Сключеният между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД договор за цесия има характера на РАМКОВ договор за цесия, който обаче не разполага със собствен транслативен ефект, като нямало сключен отделен договор само по отношение на ответницата. Липсвала индивиуализация на вземането, което се прехвърля. Цесията не била и редовно съобщена на жалбоподателката. ВРС следвало да обсъди и предсрочната изискуемост, доколкото от датата на настъпването се дължи само главницата, но не и лихви и други вземания, уговорени в договора. Ако се приеме, че ответницата е била уведомена за предсрочната изискуемост на твърдяната дата - 15.01.2015г., то недължими са претенциите за договорни лихви от 15.01.2015г. до 01.06.2015г. В открито съдебно заседание, въззивникът не се явява и не се представлява от процесуален представител.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „ОТП Факторинг България“ ЕАД, която счита, че обжалваното решение в посочената част е правилно, законосъобразно и постановено при пълнота на доказателствата. Сочи, че искът е допустим, като това е в съответствие с актуалната практика на ВКС. Сочи, че договорът за цесия е действителен и възраженията, които се 2 правят са преклудирани, а и освен това жалбоподателката нямала правен интерес да ги прави. Уведомлението за настъпилата цесия следвало да се счита за извършено с връчването на преписа от исковата молба. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част и за присъждане на разноски. В открито съдебно заседание, страната се представлява от процесуален представител, който оспорва въззивната жалба, поддържа подадения отговор, представя списък с разноски и моли съда да постанови решение, с което да потвърди първоинстанционното такова.

За да се произнесе по подадената въззивна жалба, настоящият състав съобрази следното:

Първоинстанционното производство пред РС – Варна е образувано по предявен от „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Княз А. Дондуков“ № 19, ет. 2, против В. В. ВЛ., ЕГН **********, с адрес:

***, обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. 10 от ЗПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал.

2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните със сила на пресъдено нещо, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: 1./ 812.93 евро – главница по договор за текущо потребление от дата 19.02.2010 г., сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда – 01.06.2015г. до окончателното погасяване на задължението; 2./ 144.18 евро – договорна лихва, начислена за периода от 19.02.2014г. до 01.06.2015г.; 3./ 72.09 евро – лихвена надбавка за забава, начислена върху главницата за периода от 03.04.2014г. до 01.06.2015г. и 4./ 60.00 евро – такси и разноски по кредита, които суми са прехвърлени в полза на ищеца с приложение № 1 към договор за цесия от 03.05.2016г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК с № 3343/04.06.2015г. по ч. гр. д. № 6336 по описа 2015г. на РС-Варна.

В исковата молба се твърди, че по заявление на ищеца срещу ответника за процесните суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.

417 от ГПК. Срещу същата е подадено възражение по чл. 414 от ГПК, което е обусловило предявяването на настоящите установителни искове. Ищецът поддържа, че на 19.02.2010г. между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника бил сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който дружеството предоставило на ответника паричен заем в размер от 3000.00 евро, която сума е усвоена от кредитополучателя напълно по банков път.

Поддържа се, че кредитът е сключен за срок от 60 месеца. Между страните било уговорено заетата сума да се погасява чрез частични плащания на всяко 19-то число на месеца, съобразно погасителния план, неразделна част от договора, като крайният срок бил 19.02.2015г. Твърди се, че срещу кредитирането на ответника последният се задължил да заплати възнаграждение на банката под формата на договорна лихва. Уговореният лихвен процент е бил 12.45%, а ГПР – 14.63%. Твърди се, че цедентът е обявил кредита за предсрочно изискуем на 19.12.2014г. С оглед на изложеното и липсата на последващи 3 плащания се твърди, че ответникът дължи на кредитора стойността на главницата и акцесорните вземания в предявените размери и периоди. С оглед забавата дължи и законна лихва също в предявените размери и периоди.Твърди се още в исковата молба, че с договор за цесия от 03.05.2016г. на ищеца били прехвърлени всички вземания по процесния договор за потребителски кредит, за което длъжникът бил уведомен и което легитимира ищеца. По същество моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените съдебноделоводни разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор на сезиралата съда искова молба. В проведеното открито съдебно заседание, ищецът редовно призован, чрез юрк. М.В. поддържа исковата молба и моли за уважаване на предявените искове по основание и размер. Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не се явява и не се представлява. С молба от 08.02.2021г. инвокира възражение за недопустимост, по което съдът се е произнесъл вече с протоколно определение от същата дата, оспорва иска по основание и размер и моли за присъждане на адвокатски хонорар по чл. 38, ал. 2 от ЗА, като прави и възражение за изтекла в негова полза погасителна давност.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от активно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално допустима е и отговаря на останалите съдържателни изисквания на чл.260 и чл. 261 ГПК и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Спазени са процесуалните срокове за подаване на възражение по чл. 414 ГПК и предявяване на иск по реда на чл. 422 ГПК.По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Релевираните от въззивника такива се свеждат до неправилност на изводите на първоинстанционния съд.

Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна, при прието за установено следното от фактическа и правна страна:

От фактическа страна, съдът приема за установено следното:

Видно е от приобщеното ч. гр. д. № 6336/2015г. по описа на ВРС, 39 състав, че в полза на „Банка ДСК“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 ГПК срещу ответника за сумите, както следва: 812.93 евро, представляваща главница по договор за кредит от № 11/1818801 от 19.02.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 01.06.2015г. до окончателното погасяване на вземането; 144.18 евро – договорна лихва за периода от 18.02.2014г. до 01.06.2015г.; 72.09 евро – лихвена надбавка за забава за периода от 03.04.2014г. до 01.06.2015г. и 60.00 евро – такси и разноски към 01.06.2015г. За същите суми е заведен и установителния иск. Заповедта е връчена на 4 длъжника, който в срок е подал възражение. Исковата молба е подадена в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.

Видно от Договор за текущо потребление от 19.02.2010г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника, кредитодателят е предоставил потребителски кредит на ответника в размер от 3 000.00 евро. Общата стойност на плащанията възлиза на 4 130.00 евро.