Решение № 203 от 23.12.2025, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 203 гр. С., 23.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Н.П.Р при участието на секретаря В.Н.Л. като разгледа докладваното от Н.П.Р Гражданско дело № 20254150100** по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание с правно основание с правно основание чл.55 от ЗЗД и в условията на евентуалност- осъдителен с правно основание чл.55 от ЗЗД.

Ищецът И. С. И., чрез адв.А. А. от АК П. твърди в искова молба, че на 08.11.2023 г. сключил от разстояние договор за потребителски кредит № ** за предоставяне на кредит в размер на 400,00 лева при ГПР 58.41 %, ГЛП 47 % на разсрочено плащане на 18 /осемнадесет/ месечни вноски с обща дължима сума 536,29 лева. Навежда твърдение, че е направил плащания по договор в общ размер на 732,00 лева, на посочени в исковата молба дати, за което представи разписки. Твърди, че по договора бела предвидена неустойка, която имала характер на скрито възнаграждение, чиято стойност трябвало да бъде отразено в ГПР и общата сума. Счита, че било неизпълнимо задължението да се предостави обезпечение съгласно условията в договорите. Сочи, че в решение ** на СЕС от 21.03.2024г. предвиждането на задължението за предоставяне на обезпечение при невъзможни условия и неизпълнението на тази задължения да се начислява неустойка, разсрочена на погасителни вноски, следва да спадне в категорията с общи разходи по кредита за потребителя заради търсената крайна цел- допълнително генериране на доходи. Т.55 от решението гласяла, че неточното посочване на ГПР се приравнявало на липса на посочване на ГПР, което опорочавало действителността на договора по смисъла на 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Твърди, че ответникът не е посочил действителния годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК.

Излага, че погасителния план към договора бил неясен, поради включването на вноска с неустойка, плащането по която следвало да отива по погасяване на 1 лихва и главница. Счита, че при изискване за плащане на вноска в размер, в който се включва недължимата неустойка, за потребителя било неправилно вписана дължимата лихва. Сочи, че разпоредбата на чл.18, ал.1 от Договора предвиждала неустойка, която се разсрочвала поравно на всяка месечна вноска. Нормата на чл.19, ал.5 от ЗПК предвиждала, че когато клауза в договор надвишава законно допустимите граници на ГПР се счита за нищожна клауза, поради което навежда твърдение, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договора противоречи на чл. 19, ал.4 от ЗПК, тъй като видимо за посочените месечни периоди предвидената неустойка е в кратен размер в съотношение с дължимата лихва и обща сума. На основание чл.21, ал.1 от ЗПК счита, че клаузата за нищожна. Искането е да се признае за установено, че Договор за потребителски кредит № **, сключен на 08.11.2023 г. между И. С. И. и „**“ ЕООД с ЕИК **, е недействителен, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП /неточно посочено в него ГПР/ и на основание чл.55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата 332,00 лева, ведно със законната лихва.

В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът не прецени, че целият договор е недействителен, искането е да се признае за установено, че клаузата на чл.18 по сключения между „**“ ЕООД с ЕИК **и И. С. И., Договор за потребителски кредит № **/08.11.2023 г. е нищожна и на основание чл.55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата 262,62 лева, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба.. В хода на устните състезания не взема становище. В писмено становище, представено по дело прави на осн. чл. 214 от ГПК изменение на предявените осъдителни искове, чрез намаляване на размера, като предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД да счита предявен за сумата 268,00 лева, ведно със законна лихва от депозиране на молбата, вместо първоначално претендираната сума от 332,00 лева и предявения при условията на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, чрез намаляване на размера и същият се счита предявен за сумата от 131,71 лева, ведно със законна лихва от депозиране на молбата, вместо първоначално претендираната сума от 262,62 лева. Моли съда да постанови решение в този смисъл. Претендира разноски.

В законоустановения едномесечен срок от получаването на искова молба, ответното дружество „**“ ЕООД, чрез адв.Х. М. е подало отговор по чл. 131 ГПК, с който оспорва исковата молба като неоснователна. Представя Справка за движения по кредити. Оспорва твърдението на ищеца, че е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, а е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Твърди, че в случай че неустойката се приеме от съда за нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Твърди, договора 2 отговаря на всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен. Видно било от Лог файл по договор за паричен заем № 1002030, който представя по делото, че още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Предвид това клаузите по процесния договор се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител. Счита, че кредитополучателят е бил запознат още преди сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество. Твърди, че в процесния договор лихвата била уговорена като фиксирана за целия срок и била посочена, както в проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска е изрично описана в Погасителния план. Относно въведеното от ищеца твърдение по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК излага, че както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Твърди, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Тя била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.

Оспорва твърдението на ищеца за нищожност на процесната неустойка. Тя била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните: представляваното от мен дружество е предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки.

Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената неустойка, както и без никакви други отрицателни последици-заплащания на обезщетения и такси. На следващо място неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото 3 преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки конкретен случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № **/2009 г., IV г. о., ГК, в разглежданата клауза такова противоречие с добрите нрави не е налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъстват, като например този дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на процесните договори кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорената неустойката, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ 26.04.2017 г. по т.д. № **/2016 г., III Г О. на ВКС, Решение № 123 от 17.11.2010 г. по гр. д. № **/2009 г., II ГО. на ВКС и др/. По отношение на предявените осъдителни искове, не спори че ищецът е направил плащания по договора, но спорят, че не са в размера посочен в исковата молба. Наведено е твърдение от ответника, че от представената по делото справка за плащанията по договора, се установявало, че платената сума над главницата била в размер на 268,00 лева, а тази за неустойката – 189,03 лева, което не отговаряло на претендираното от ищеца. Счита, че исковете са неоснователни и следва да се отхвърлят. Претендира разноски.. В хода на устните състезания не взема становище. В писмено становище поддържа отговора на исковата молба, моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен. По отношение на разноските взима становище, че е невъзможно е да се установи дали представения по делото договор за правна защита е свързан с настоящото гражданско дело. Посочено е единствено, че адвокатското възнаграждение ще се заплаща при изключението на чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв, но без да са посочени конкретното дело, спорещи страни предмет, за които страните са постигнали съгласие за правна защита и съдействие.

Сочи, че в раздел „предмет“ на договора било посочено, че дължимата правна помощ се изразява в „изготвянето и депозиране на искова молба, възражение срещу заповед за изпълнение или отговор на искова молба и процесуално представителство във връзка със сключени договори за кредит“. Служебно им било известно обаче, чрез достъпа до ЕИСС, че същият договор за правна помощ е представен и по дело № **/2025 РС С. на ищеца срещу ответното дружество, поради което счита, че така представения договор за правна помощ не е индивидуализиран по начин, по който да послужи като доказателство за сторени разноски по всички дела между страните, поради 4 което не може да породи желаните от ищеца правни последици. В условията на евентуалност, ако съда реши да присъди на ищеца разноски, моли съда да съобразите промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 година по дело **/22. Претендира разноски.