Решение № 242 от 17.03.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 242 гр. Стара Загора, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20245530103402 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и с правно основание чл.26, ал.1 33Д.

Ищецът Й. М. К. твърди, че на *****.2023 г. между него и ответника бил сключен Договор за потребителски кредит от разстояние № *********.

Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер па 950 лева, а размерът на погасителния план бил 15 месеца, а видът на вноската - месечна.

Годишната лихва била в размер на 36,00%, размерът на годишния процент на разходите бил 42,58%, а размерът на общата сума, която следвало да върне Й.

К., бил 1258,12 лева. В чл. 17 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ, относно доход или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 27 страните се уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 17 от договора, а именно да представи обезпечение в срока но предходната алинея, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоения кредит, като в договора било уговорено, че страните се съгласявали, че непредоставянето на договореното обезпечение причинявало вреди на 1 кредитора в посочените размери. Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Била му начислена неустойка в общ размер на 380,00 лева, тъй като не бил представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процсния договор, като общата сума, която следвало да върне била 1638,12 лева. Й. К. погасил сумата по сключения договор, като за срока на договора заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата но договора, включително и неустойка.

Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.

Счита, че в нарушение на императивните правила, е договора за потребителски кредит ГПР с посочен единствено като процент, но без изрично да били описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПP по кредита, а именно кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР, което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водели до различен размер на ГПР от посочения. Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат е условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага е всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“. На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит бил налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължавал да осигури действието на две 2 физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочено в договора. В процесния договор било уговорено, че в случай, че Заемателят не предоставил посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължал на Заемодателя неустойка, която щяла да бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план. Смята, че от една страна била налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Счита, че била налице нищожност на договора но смисъла па чл. 26, ал. 2 пp. 1 от ЗЗД. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПK било уредено задължение па кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят креди ти без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор е цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл смята, че клаузата, която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави в тридневен срок от сключването му, обезпечение двама поръчители /солидарен длъжник/, който отговарял на определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не стори това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите 3 нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/. Счита, че било налице заобикаляне на закопа по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от 3ПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.

С процесната клауза за неустойка полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, по именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Следвало да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давала основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискусмост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното било изводимо, че нито една от страните не била имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползвали правата на кредитора но чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Счита, че ако кредиторът имал за цел да получи обезпечение същият могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните били допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката” да не се дължи, смята, че това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението” да се предостави обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив, договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Счита, че тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита 4 на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от 33П. Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. ал. 1, т. 10 от ЗПК „Стик кредит” АД не включило в ГПP разходите за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза не както бил посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. Его защо счита, че било налице нарушение па разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва но просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни. Счита, че с тези действия „Стик кредит” АД заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ били приети в Република България, въз основа на присъединяването към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставял и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на 5 кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР била чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя. Обстоятелството дали било правилно изчислен и посочен ГПР се установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата имала и нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка”/ безспорно попадали в изискванията на Директивата — те били предвидими общи разходи, които обуславяли сключването на договора при тези условия и били предварително заложени.