Решение № 2587 от 07.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2587 гр. Пловдив, 07.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330100945 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Й. А. В. срещу „Креди Йес” ООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал.

5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № ......, сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер от 362, 21 лв. при непредставяне на обезпечение от страна на заемателя в тридневен срок от сключването на договора, тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ......, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 500 лева. Поддържа се, че в клаузата на чл. 8 от договора била уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора обезпечение под формата на поръчител ( гарант), който следва да отговарят на многобройни, кумулативно предвидени критерии в чл. 10, ал. 2 от общите условия към договора и в допълнение едно измежду следните обезпечения: ипотека, особен залог върху имущество на длъжника, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на кредитора. Изтъква се, че дължимата по чл. 8 от договора неустойка в размер от 362, 21 лв. не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя.

Кредиторът не включил този разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 8 от Договора. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Креди Йес” ООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и 1 недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Креди Йес” ООД и Й. А. В. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № ......, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 500 лева /л. 24- 25 от делото/. Отразеният в договора месечен фиксиран лихвен процент е 3, 330 %, а годишният процент на разходите е 48, 149 %.

Съобразно чл. 8 и чл. 6 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора две физически лица- гаранти, отговарящи на кумулативно поставените изисквания по чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора, а именно: всеки от гарантите да има нетен размер на осигурителния доход над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. В допълнение към горното обезпечение, заемателят следва да осигури и едно от следните обезпечения, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем ( съобразно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия на ответното дружество ) или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 8 от Договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 362, 21 лева.

В подадения по делото отговор на исковата молба, ответникът признава, че при формиране на приложимия по договора годишен процент на разходите ( ГПР) не се включва вземането за неустойка в размер от 362, 21 лв. (на л. 15 гръб от делото).

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Креди Йес" ООД като заемодател и Й. А. В. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон2 ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 8 от Договора за кредит, при непредставяне в определения срок от страна на потребителя, обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер от 362, 21 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест на кредитополучателя да осигури две физически лица- гаранти (които следва да отговарят на множество, кумулативно поставени условия, посочени във фактическата част от настоящото изложение) и едно от посочените обезпечения, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем ( съобразно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия на ответното дружество ) или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Прочитът на съдържанието на клаузата на чл.

8, вр. чл. 6 от Договора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране и то в сравнително нисък размер ( 500 лв.). Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури, което и да било от горепосочените обезпечения и то само в тридневен срок от сключването на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора (обстоятелство, което се признава изрично от кредитора- ответник в отговора на исковата молба). Съобразно изложеното, то явен е стремежът на кредитора да заобиколи по този начин нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора (л. 5- гръб от делото) изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове 3 разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 48, 149 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран самият ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че дължимата неустойка при непредставяне на обезпечение е в размер, който е почти идентичен с чистата стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс. Впрочем, след като неустойката е в размер от 362, 21 лв. и не е включена при формиране на ГПР, то с включването й ГПР би нараснал значително над законово установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. На практика, клаузата на чл. 8 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност (дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава, която следва да се осъществи от кредитора ). Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).