Решение № 63 от 10.05.2023, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. Русе, 09.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Йордан Дамаскинов

Членове:

Палма Тараланска

Светослав Т. при участието на секретаря Светла Пеева като разгледа докладваното от Светослав Т. Въззивно търговско дело № 20234501000049 по описа за 2023 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „Ф.“ Е. против решение № 1476/ 25.11.2022г. по гр.д. № 921/2022г. по описа на Районен съд гр. Русе, с което е прогласена нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1043438/20.07.2021г., сключен между „Ф.“ Е. и Т. Х. С..

В жалбата се излага, че решението е незаконосъобразно, необосновано, неправилно и постановено при съществени процесуални нарушения.

Първоинстанционният съд не обсъдил нито един от доводите на жалбоподателя, поради което правните изводи на съда били немотивирани, напълно произволни и неправилни. По същият начин не били изложени мотиви по събраните по делото писмени доказателства, не бил извършен задълбочен анализ на същите и не се посочвало кои се кредитират и кои не.

На следващо място се твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не допуснал събирането на редица доказателства, необходими за правилно изясняване на спора от фактическа и правна страна. Без излагане на мотиви били отхвърлени искане на ищцата за 1 назначаване на съдебно-икономическа експертиза и искане на ответника по чл.190 ГПК. В приетия по делото доклад не били дадени указания до жалбоподателя, че носи тежестта да докаже, че клаузите по договора са индивидуално уговорени. Съдът неправилно приел,че договорът не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, но от решението не ставало ясно на кои конкретни доказателства се позовава съдебният състав, за да достигне до този извод. Договорът за гаранция бил сключен от ищцата с трето за спора лице Ф. М., което било различно и независимо от жалбоподателя дружество.

Двата договора имали отделни погасителни планове, а сключването на договор с конкретното юридическо лице като гарант било избор на ищцата, а не задължителна предпоставка за сключване на договора за кредит.

Неправилно първоинстанционният съд приел, че възнаграждението по договора за гаранция следва да бъде включен в ГПР по договора за кредит.

Моли за отмяна на решението и прави искания по доказателствата.

Препис от въззивната жалба е връчена на насрещната страна на 02.02.2023г., като на 16.02.2023г., в срока по чл.263, ал.1 ГПК, е изпратен отговор по жалбата, с който са въведени подробни доводи за правилност и законосъобразност на решението.

Поддържа, че в решението първоинстанционния съд подробно е разгледал и обсъдил всички твърдения на страните и обсъдил събраните доказателства в тяхната съвкупност. Моли за оставяне на жалбата без уважение, като се противопоставя на направените във въззивната жалба доказателствени искания.

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.

Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен 2 състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

Производството по гр.д. № 921/2022г. по описа на Русенски районен съд е образувано по искова молба от Т. Х. С. срещу „Ф.“ Е., с която е предявен главен иск за прогласяване нищожността на Договор № 1043438/ 20.07.2021г. за предоставяне на потребителски кредит, поради противоречие с императивни правни норми на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, и евентуален иск за обявяване нищожността на клаузите на чл.5 и чл.3, б. „б“ от договора.

С обжалваното решение е прието, че договорът за потребителски кредит, сключен между страните на 20.07.2021г. е недействителен, като нарушаващ разпоредбите на ЗПК. Съдът е приел, че при сключване на договора е нарушено основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10, ал.1 ЗПК/, не се съдържа информация относно размера на лихвения процент на ден /чл.11, ал.1, т.20 ЗПК/, размерът на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, а разходът за възнаграждение за гарант по договора не е включено в годишния процент на разходите, с което е нарушена императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по този начин се заобикаля нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.

При разрешаване на спора първоинстанционния съд не е допуснал посочените във въззивната жалба процесуални нарушения – погасителен план към договор за гаранция е представен с исковата молба и не е необходимо да бъде задължавана ищцата да представи отново същото доказателство, като ответното дружество не е направило искания за назначаване на съдебноикономическа експертиза и допускане на свидетел в производството пред районния съд, поради което не е налице предпоставката за допускане на тези доказателства пред въззивната инстанция на основание чл.266, ал.3 ГПК.

Отделно от това посочените доказателствени искания се явяват неотносими към спора, доколкото платените от ищцата суми по договора за кредит нямат отношение към валидността на този договор и дали при сключването му са 3 нарушени императивни разпоредби на закона.

Към доказателствата по делото е прието надлежно заверено за вярност копие от процесния договор за кредит, общите условия на ответното дружество за предоставяне на потребителски кредити, предоставената от кредитора преддоговорна информация и погасителен план към договор за гаранция, сключен между ищцата и третото за настоящето производство лице „Ф.“ М.. Между страните липсва спор относно релевантните по делото факти, а единствено относно приложимите към тези факти правни норми.

Не е спорно между страните, че в представената от ответното дружество преддоговорна информация в стандартен европейски формуляр, разходите на кредитополучателя за възнаграждение по договор за поръчителство с предложено от кредитора лице не са включени при изчисляване на годишния процент на разходите, които са определени в размер на 49.66 %.

В § 1, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит е дадена легална дефиниция за „общ разход по кредита за потребителя“, като примерно са изброени възможни разходи, които следва да се считат като част от общия разход по кредита. Като критерии за преценка е посочено дали разходите са пряко свързани с договора за потребителски кредит, известни ли са на кредитора, както и когато се касае за разходи за допълнителни услуги, дали сключването на договор за услуга е задължително условие за получаване на кредита.

При преценка за действителността на договора следва да се съобразят както отделните му клаузи, така и договора в неговата цялост.

Възнаграждението по договора за гаранция е в размер на 5940 лева, представляваща 99% от заемната сума и надхвърляща два пъти и половина възнаградителната лихва. Това възнаграждение се събира от ответното дружество заедно с дължимите месечни вноски по договора за потребителски кредит, които са формирани по начин, по който дължимата месечна сума по договора за кредит и по договора за гаранция да е в общ размер на 780 лева.

Възнаграждението по договора за гаранция, макар и сключен с лице, различно от кредитора, е пряко свързан с договора за потребителски кредит разходи и следва да бъде включен в общите разходи по кредита при изчисляване на годишния процент на разходите. Технически е осигурена възможност за сключване на договор за кредит с ответното дружество и без 4 сключване на договор за гаранция с предложеното от него и свързано с него юридическо лице, но поставените условия, на които да отговаря личния гарант на практика изключват или поне силно ограничават тази възможност.

Сключването на договор за гаранция е било задължително условие за сключване на договора за кредит, след като договора за гаранция е сключен от ищцата с посочено от ответника лице и при условия, които потребителят не може да предоговори и измени. Следва да се отбележи, че не става ясно по какъв начин се сключва договорът за поръчителство, предоставен ли е такъв на потребителя и кой от двата договора е сключен преди другия.

В този смисъл сключването на договор за поръчителство е допълнителна услуга за потребителя, която е пряко свързана с договора за кредит и разхода за него следва да бъде включен в общите разходи по кредита при изчисляване на годишния процент на разходите. В представената на ищцата преддоговорна информация е посочен годишен процент на разходите, който е различен от действителния по договора, с което е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и договорът е недействителен на основание чл.22 ЗПК.

Посочването на само част от действителните разходи по договора за потребителски кредит и изключването на друга част от тях при изчисляване на годишния процент на разходите представлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и води до недействителност на договора за кредит на основание чл.22 ЗПК.

В обжалваното решение мотивирано и обосновано са обсъдени доводите на страните, като не са допуснати процесуални нарушения при разглеждане на спора, поради което решението не страда от изброените във въззивната жалба пороци.

По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна и решението следва да бъде потвърдено изцяло.

В тежест на въззивника е дължимото на основание чл.38, ал.2 ЗА на адвокат К. И. Б. – АК Русе, възнаграждение в размер на 400 лв. за тази инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1, пр.1 ГПК.

Водим от горното, Русенският окръжен съд

5

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1476/25.11.2022г. по гр.д. № 921/2022г. по описа на Районен съд гр. Русе.

ОСЪЖДА „Ф.“ Е., с ЕИК ***** и седалище и адрес на управление гр. С., район „М. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат К. И. Б. – АК – Русе, със служебен адрес гр. С., ул. „Г. офис – партер сумата от 400 лева адвокатско възнаграждение за тази инстанция, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6