Решение № 3159 от 10.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3159 гр. София, 10.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира И.

Членове:

Райна Мартинова

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Надежда Св. Масова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20211100513847 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20166152/01.08.2021 г. по гр. д. № 23317/2019 г. по описа на СРС, 87 състав е отхвърлен предявения от Й. И. А., А. Й. А. и Ж. Й. А. иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите против С. С. А. за признаване за установено в отношенията на страните, че С. С. А. дължи на ищците като наследници на Й.

А. А.ов сумата от 5000 лева, представляваща част от дължимата главница в размер на 155650 лева по договор за заем от 10.02.2011 г., заедно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 19.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 67508/2018 г. по описа на СРС, 87 състав, като на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищците са осъдени да заплатят на ответницата сумата от 200 лева, предсталяваща направени по делото разноски.

Против решението е подадена въззивна жалба вх. №

25137252/09.09.2021 г. от А. Й. А., Й. И. А. и Ж. Й. А., в която са изложени 1 съображения за неговата неправилност. Въззивниците поддържат, че първоинстанционният съд правилно е оценил фактическата обстановка въз основа на събраните по делото доказателства до момента, като е приел, че между новия и стария длъжник по договора за заем от 10.02.2011 г. не съществува вътрешна уредба в отношенията им по повод настъпилото на 22.02.2018 г. заместване в дълг. Неправилно съдът приел обаче, че ответницата е оспорила, сключения от нейно име договор за заем от 09.02.2018 г., приемайки че е сключен без представителна власт. Посочва, че с отговора на исковата молба договорът от 09.02.2018 г. не е оспорен от ответницата, както и не се съдържат доводи за неговата недействителност.

Такова становище не било направено и във връзка с предоставената в съдебно заседание възможност. Неправилно съдът е приел, че ответницата е оспорила договора за заем от 09.02.2018 г., като такъв сключен без представителна власт, както и че той е е недействителен. Това било в противоречие с дадените разяснения с Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г., а именно, че до ефект на потвърждение ще се стигне и когато мнимо представлявания не е направил възражение в преклузивния срок по чл. 133 от ГПК. Поддържа, че поради липсата на такова възражение, договорът от 09.02.2018 г. е сключен без представителна власт. Поддържа, че дори съдът да е приел, че договорът не е породил действие, то той е следвало отношенията на страните да се уредят от института на неоснователното обогатяване. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира и направените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия С. С. А., с който В отговора са изложени съображения за правилност на първоинстанционното решение. Въззиваемата поддържа, че поради обективна невъзможност да изпълнява задълженията си като съдружник в „Б.Б.“ ООД е била накарана да „упълномощи“ сина на управителя и собственик на дружеството, първоначален ищец с пълномощно от 08.02.2018 г. да извършва всякакви сделки като съдружник, както и да продаде дяловете й, представляващи 25 % от капитала на дружеството, като взима всякакви решения, каквито намери за добре, а така също да прехвърли нейното дялово участие в дружеството на баща си при цена и условия, които намери за добре, както и за нейна сметка да договаря всякакви промени и условия по договора от 10.02.2011 г. (т.е процесния договор). Въведени са 2 оспорвания на процесния договор за заем. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА следното:

Производството по гр.д. № 23317/2019 г. по описа на СРС, 87 състав е образувано по искова молба, подадена от Й. А. А.ов (заместен на основание чл. 227 от ГПК от А. Й. А., Й. И. А. и Ж. Й. А.) против С. С. А., с която е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите. Ищецът твърди, че на 10.02.2011 г. ответницата С. А. сключила договор за заем с „Б.Б.“ ООД, по силата на който й бил предоставен заем в размер на 155650 лева, която сума тя е трябвало да възстанови сумата в срок от три години от получаване на сумата. Твърди, че с Анекс от 28.12.2015 г. крайният срок на договора за заем бил продължен до 01.03.2018 г. Твърди, че с пълномощно с нотариална заверка на подписите и съдържанието с рег. № 386 и рег. № 387 на Нотариус Д.Н. ответницата С. А. упълномощила А. А. да договаря от нейно име и за нейна сметка всякакви промени и условия по сключения Договор за заем от 10.02.2011 г. Във връзка с това пълномощникът сключил Споразумение за заместване в дълг от 22.02.2018 г. между „Б.Б.“ ООД, С. А. и Й. А.ов, по силата на което А.ов заместил отвентицата в заемния дълг със съгласието на кредитора. Й. А.ов погасил цялото задължение по договора за заем на падежа – 01.03.2018 г., което задължение към този момент било в размер на 152228,67 лева. Твърди, че А.ов не е имал дарствено намерение, а във вътрешните им отношения страните приели А. да се издължи най – късно до 01.09.2018 г. В хода на първоинстанционното производство процесуалният представител на ищеца е уточнил, че задължението за връщане на платената сума е възникнало по силата на Договор за заем от 09.02.2018 г. Моли да бъде признато за установено, че С. А. дължи сумата от 5000 лева, представляваща част от сумата от 152228,67 лева, за която сума била издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 67508/2018 г. по описа на СРС, 87 състав. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който С.

С. А. заявява, че оспорва предявения иск. Твърди, че с Й. А. А.ов е била 3 съдружник в „Б.Б.“ ООД, притежаващ 25% от дяловете на дружеството към момента на сключване на договора за заем, като по лични причини упълномощила ищеца А. А. да продаде дяловете й. Изрично заявява, че не е давала съгласие (липсвало съгласие) Й. А. А.ов да погаси дълга й към дружеството, поради което и няма основание същото да не се смята с дарствено намерение. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.

Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. № 67508/2018 г. по описа на СРС, 87 състав. По заявление от 19.10.2018 г., подадено от Й. А. А.ов е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 15.01.2019 г., с която е разпоредено на С. С. А. сумата от 5000 лева, представляваща част от сумата от 152228,67 лева, ведно със законната лихва от 19.10.2018 г. до изплащане на вземането и 600 лева – разноски по делото. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК на заявителя е указано да предяви иск за установяване съществуването на на вземането. В изпълнение на указанията заявителят е предявил иск в законоустановения срок.

В първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства и са приети основно и допълнително заключение на съдебносчетоводна експертиза, от които се установява следното:

Не е спорно между страните, а и се установява, че на 10.02.2011 г. между „Б.Б.“ ООД и С. С. П. (А.), по силата на който дружеството е предоставила на заемателя парична сума, представляваща заем в размер на 155650 лева по ред срещу задължението на длъжника да върне сумата в срок до три години, считано от получаването й. Уговорено било, че заемополучателя дължи годишна лихва в размер на 7 % върху получената сума. Съгласно чл. 2 заемодателят се задължава в срок до 15.02.2011 г. да предостави цялата сума при поискване. С Анекс от 28.12.2015 г. към договора за заем страните са уговорили, че падежът на задължението се променя, като заемополучателят се задължава да върне сумата до 01.03.2018 г., както и че считано от 01.01.2016 г. договорната лихва се променя на 3 %.

С Пълномощно с нотариална заверка на подписите и съдържанието рег.

№ 386 и 387, т. I, акт 40 от 06.02.2018 г. на Нотариус Д.Н. с район на действие Софийски районен съд, вписана в НК под № 037 С. С. А. е упълномощила А. Й. А. да договаря от нейно име и за нейна сметка всякакви промени и условия по сключен договор за заем от 10.02.2011 г. в качеството й 4 на длъжник по същия с кредитора „Б.Б.“ ООД в това число да подписва споразумения по същия договор каквито прецени, както и с други правомощия, свързани с разпореждане с дялове от „Б.Б.“ ООД.

На 22.02.2018 г. между „Б.Б.“ ООД, С. С. А., представлявана от А. Й. А. и Й. А. А.ов е сключено споразумение за заместване в дълг, с което страните приемат, че към тази датата задължението на А., ведно с начислената лихва е в размер на 152228,67 лева, като са се съгласили Й. А. А.ов да замести изцяло С. А. като заемополучател. В т. 3 от споразумението е посочено, че правоотношенията между С. А. и Й. А. А.ов, както и основанието за тяхното решение за заместване в дълг по договора за заем не касаят по никакъв начин кредитора „Б.Б.“ ООД.

От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза се установява, че на база извършена проверка и изискани счетоводни документи и информация експертизата приема, че счетоводно дружеството заемодател е разполагало с необходимите финансови средства за финансиране на процесния договор за заем от 10.02.2011 г., сключен между „Б.Б.“ ООД и ответницата С. С. А.. Установява, че документално сумата била усвоена от ответника на база предоставен РКО № 7/10.02.2011 г., осчетоводена била по регистрите на дружеството – заемодател и била декларирана в годишния финансов отчет на търговското дружество. След проверка на балансите и ОПР-тата на „Б.Б.“ ООД вещото лице е констатирало, че счетоводните записвания отговарят на предоставените данни от дружеството – заемодател, а калкулациите в частта начисления на лихви били коректно извършени и отговаряли на посоченото в представените договори. Редът за погасяване на задължението бил в полза на заемополучателя, тъй като с постъпилите суми се погасявала главницата. В допълнително заключение на съдебно – счетоводна експертиза се установява, че след сключване на споразумение за заместване в дълг след 22.02.2018 г. в счетоводството на дружеството заемодател били отразени 2 плащания: на 27.03.2018 г. – частично погасяване на главница в размер на 72522,68 лева, вкл. дължима лихва от 290,28 лева и на 02.02.2019 г. -пълно погасяване на главницата в размер на 79996,27 лева и лихви в размер на 2696,13 лева.

Вещото лице посочва, че и двете плащания са в резултат на извършено прихващане на дължими, съгласно приложени протоколи от ОС на дружеството, но неизплатени от „Б.Б.“ ООД дивиденти на Й. А..

5

При така установената фактическа обстановка съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По въведените с въззивната жалба доводи, съдът намира следното:

С исковата молба е предявен иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите - за установяване на съществуването на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 и сл. от ГПК по гр.д. № 67508/2019 г. по описа на СРС, 87 състав. Със заявлението е направено искане да бъде разпоредено на длъжника да заплати сумата от 5000 лева, представляваща част от сумата от 152228,67 лева, която сума била платена от заявителя Й. А. А.ов в изпълнение на задължение по споразумение за заместване в дълг от 11.02.2018 г., като длъжницата поела задължение да я върне. При тези твърдения, е издадена заповед за изпълнение и след дадени указания по чл. 415 от ГПК е предявен иск по чл. 422 от ГПК за установяване съществуване на вземането. При изложените твърдения, както заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и обстоятелствената част на исковата молба не са отговаряли на изискванията за редовност, предвидени в чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 от ГПК. Заявителят ищец не е изложил точно и ясно основанията, на които основава исканията си. Независимо от това с исковата молба е представен договор за заем от 09.02.2018 г. (описан в т. 4 от доказателствената й част), като в съдебно заседание от 30.09.2020 г. процесуалният представител на ищците при изясняване на фактическите им твърдения посочва, че основава искането си на договор за заем от 09.02.2018 г. При така изложените твърдения е определена и правната квалификация на предявения иск като такъв по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите. Настоящият съдебен състав намира, че независимо, че към момента на издаване на заповедта за изпълнение, както и 6 при подаването на исковата молба е била налице неяснота в твърденията относно основанието, въз основа на което е възникнало задължението за връщане на исковата сума, то след направеното уточнение на обстоятелствената й част този порок е бил отстранен. Въз основа на изложените в исковата молба твърдения първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация.