Решение № 254 от 30.10.2020, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

Номер 254

29.10.2020 г.

Град ХАСКОВО

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Хасково

III-ТИ СЪСТАВ

На 14.10.2020 година в публично заседание в следния състав:

Председател:

Членове:

ТОШКА И. ТОТЕВА

АННА В. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ като разгледа докладваното от АННА В. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20205600500782 по описа за 2020 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 189/28.02.2020 година, постановено по гр.д. № 2372/2019 година, РС-Хасково е признал за установено на основание чл. 439 ал. 1 от ГПК, по отношение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление – гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, че Г. А. Г. , С. М.

С. , Е. М. И. , С. М. С. и И. С. К. не дължат сумите, както следва: 5 146.91 лева – главница; 825.15 лева – договорна лихва от 06.05.2007 година до 04.06.2010 година; 78.50 лева – наказателна лихва от 28.09.2007 година до 04.06.2010 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 15.07.2010 година до окончателното изплащане, което вземане произтича от извлечение към 04.06.2010 година от счетоводните книги на банката по кредитна сметка № 5411937165485015 на името на длъжниците М* С* Г* и И. С. К. по договор за потребителски кредит № 244599/8126 от 06.04.2007 година, както и направените по делото разноски в размер на 121.01 лева за държавна такса и 385.82 лева – за адвокатски хонорар, за които суми е издаден изпълнителен лист от 19.07.2010г., издаден въз основа на Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от 16.07.2010г. по Ч.гр.д. № 1

1811/2010г. по описа на Районен съд-Хасково.

Със същото решение са отхвърлени останалите субективно съединени искове с правно основание чл. 439 ал. 1 от ГПК срещу „С.Г.Груп“ ООД, ЕИК 148062016, със седалище и адрес на управление – гр.С*, Район „Триадица“, бул.“България“ № 75 и „Юробанк И Еф Джи България“ АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление – гр.София, Район „Средец“, бул.“Цар Освободител“ № 14.

С оглед изхода на делото са разпределени направените по делото разноски.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответник в първоинстанционното производство „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД – София. Подава въззивна жалба с едно основно оплакване – настоява, че районният съд не е следвало да приложи разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 2/26.02.2015 година. Счита, че след като изпълнителното производство, предмет на което са процесните вземания, е образувано преди постановяване на Тълкувателното решение, то приложими са правилата по ППВС № 3/18.11.1980 година. Прави паралел с нормативен акт и настоява, че след като изрично в ТР 2/2015 година не е прието, че има обратно действие, то дадените от ВКС разяснения важат само занапред. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба, прави искане за отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго такова, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемите, чрез упълномощен адв.

Спартак Попов, подават писмен отговор. Изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност – законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт. Правят искане за потвърждаване на решението.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните, констатира следното:

2

Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, а доводите на процесуалния представител на въззиваемите за противното са неоснователни. Видно от поставеното пощенско клеймо, жалбата е подадена по поща на 04.06.2020 година, т.е. в двуседмичен срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, който за „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е започнал да тече от 24.05.2020 година. Следва да се има предвид, че на дружеството-въззивник препис от решението е връчен на 16.03.2020 година, т.е. в момент, в който е действало Решение на НС от 13.03.2020 година за обявяване на извънредно положение и приетия Закон за мерките и действията по време на извънредното положение. Следователно, срокът за обжалване не е текъл от датата на връчване на преписа на решението – 16.03.2020 година до 23.05.2020 година и жалбата не се явява просрочена. Тя е подадена от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Решението се обжалва само в частта, в която е уважен специалният иск по чл. 439 ал. 1 от ГПК срещу ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, поради което следва да се счита влязло в законна сила по отношение на отхвърлените искове срещу останалите ответници.

По оплакванията на въззивниците съдът намира следното:

При разглеждането на спора районният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен.

3

Въззивният съд изцяло споделя възприетата от РС фактическа обстановка, без да се налага същата да се преповтаря.

Районният съд е дал задълбочени отговори на всички поставени от страните въпроси и доводи. Във въззивното производство не се представиха нови доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от направения от първоинстанционния съд.

Ищците са оспорили изпълнението на взискателя - въззивник, като са сезирали съда с иск с правно основание чл. 439 ал. 1 от ГПК. Искът им срещу „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е основан на твърдение, че след издаване на изпълнителното основание са настъпили факти, поради които изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело вече не съществува. Конкретно, заявили са, че е изтекла петгодишната погасителна давност, поради което взискателят вече не може да иска принудително изпълнение на вземането си.

Фактите по делото са безспорни: Процесната заповед за изпълнение на парично задължение срещу наследодателите на ищците е била издадена на 16.07.2010 година и е била стабилизирана, поради липса на подадени възражения, както следва: на 12.11.2010 година за длъжника М* Г* и на 01.12.2010 година за длъжника И* К*. На 17.09.2010 година, за събиране на процесното вземане, е било образувано изпълнително дело № 190/2010 година по описа на ЧСИ А*а. По отношение на длъжника И* К*, взискателят е поискал предприемане на изпълнително действие – налагане на възбрана върху идеални част на недвижим имот и това действие е било предприето на 26.02.2013 година. По отношение на длъжника Г* в хода на цялото изпълнително производство не е било поискано от взискатели нито едно изпълнително действие.

Основният спорен въпрос по делото е – текла ли е давността от датата на стабилизиране на процесната заповед за изпълнение на парично задължение и докато е траело изпълнителното производство. Отговор на този въпрос е даден в мотивите по т. 11 и т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 година на ВКС по тълк.дело № 2/2013 година, ОСГТК. Ясно е посочено, че приетите в съдебната практика разрешения в смисъл, че погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно 4 принудителното осъществяване на вземането (така и в ППВС № 3/18.11.1980 година, на което се позовава въззивникът), се основаваха на съществувалите задължения на органите по принудително изпълнение да проведат служебно принудителното изпълнение до удовлетворяване вземанията на социалистическата държава и социалистическите организации като кредитори. Сега действащата законодателна уредба поставя в тежест на кредитора да поиска извършването на изпълнителни действия и така да поддържа движението на изпълнителното производство. Кредиторът може да избере дали да действа, като иска нови изпълнителни способи или да не действа. Именно това е дало основание на ВКС в посоченото тълкувателно решение да приеме, че от момента на стабилизиране на изпълнителното основание нова давност тече и не спира, освен ако кредиторът не поиска предприемане на действие по принудително изпълнение. От тук, за отговора на основния спорен въпрос по настоящото дело, релевантен не е моментът, в който е прието обсъжданото Тълкувателно решение, а приложимият процесуален закон, действал през времето на конкретното изпълнително производство. Несъмнено, от момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение и до сега процесуалната уредба е една и съща и изисква активност на взискателя като условие за прилагане на изпълнителни способи и движение на изпълнителното производство като цяло. С Тълкувателното си решение ВКС не е внесъл изменение в правни норми, а и няма такива правомощия, а е обобщил съдебната практика по прилагането на тези норми.

По тази причина е неподходяща аналогията, която въззивникът се опитва да прокара, за действието на нормативни актове само занапред. Разрешението на ВКС, че ППВС № 3/1980 година следва да се счита изгубило сила, е резултат на анализ на приложимия закон и съдебната практика, формирана към момента на приемането на ТР. Поради това няма как да бъде възприето становището на въззивника, че тази „отмяна“ стартира от датата на приемане на Тълкувателното решение, а за казусите преди това следва да се прилагат разясненията на ППВС 3/1980 година.

По тези съображения ХОС счита, че правилно и в съответствие със задължителните разрешения, дадени с ТР № 2/2015 година по тълк. дело № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, районният съд е приел, че новата давност е започнала да тече от датата на стабилизиране на заповедта за изпълнение за 5 всеки от двамата длъжници, както и че е продължила до изтичането на петгодишния погасителен срок, Течението на давността по отношение на длъжника Ковачев е било прекъснато с отправеното до съдебния изпълнител искане за налагане на възбрана. Но доколкото от този момент също е изтекъл петгодишен срок, то и по отношение на него погасителната давност следва да се счита изтекла, след което принудителното осъществяване на вземането вече не е възможно. Закономерна последица на това е изводът, че вземането вече не съществува поради изтекла давност, както и уважаване на предявения иск по чл. 439 ал. 1 от ГПК.

Въззивният съд споделя и останалите фактически и правни изводи на РС – Хасково и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение. Поради гореизложеното въззивната жалба се явява неоснователна, а атакуваното решение – валидно, допустимо, правилно и следва да бъде потвърдено.

Доколкото въззивната жалба е преценена като неоснователна, на въззивника не се дължат претендираните деловодни разноски.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 189 от 28.02.2020 година, постановено по гражданско дело № 2372 по описа на РС-Хасково за 2019 година, в обжалваната му част.

В частта, в която са отхвърлени исковете срещу „СГ Груп“ ООД и „Юробанк И Еф Джи България“ АД, решението е влязло в законна сила като необжалвано.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6

7