Определение № 945 от 02.04.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 945 гр. Бургас, 02.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Кирил Гр. Стоянов

Пламена К. Георгиева Върбанова като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно частно гражданско дело № 20252100500574 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 ГПК вр. чл.413,ал.2 ГПК и е образувано по частна жалба с рег.№ 11528/14.03.2025г. на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда "Лабиринт", ет. 2, офис 4, чрез пълномощника му юрк. Боряна Димова, срещу срещу Разпореждане № 2565/04.03.2025г. по гр.д.№1550/2025г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу М. Д. К. за следните суми: 60.70 лева - договорна лихва, 512.76 лв. - сума за допълнителни услуги, 113.25 лв. обезщетение за забава и сумата над 34.40 лв. – разноски, дължими по договор за заем MicroCredit № 9032-00140818 от 18.03.2023г., сключен с „Микро Кредит“ АД и длъжника, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с приложение № 1 от 22.01.2024 г. към рамков договор за цесия от 30.03.2023г В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Навеждат се доводи, че в процесния случай договорът за кредит, от който са възникнали задълженията за главница, договорна лихва и лихва за забава може да продължи действието си без договора за допълнителни услуги, поради което заповедният съд е следвало, при наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор, да отхвърли претенцията за допълнителни услуги и да присъди всички останали заявени суми. Оспорва се и изводът на съда, че клаузата за дължимост на договорна лихва е неравноправна доколкото същата е основна престация по договора за кредит и като такава не е възможно да бъде неравноправна. Сочи се, че максималният размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Ето защо, клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, 1 при необезпечени кредити, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва.

По тези съображения от въззивния съд се иска да отмени обжалваното разпореждане и да се произнесе по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 ГПК, препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

Бургаският окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на страните, както и служебно всички правнорелевантни факти, приема от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Заповедното производство е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от "Агенция за събиране на вземания" ЕАД против М. Д. К. ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. *** № **, за следните суми, дължими по договор за заем MicroCredit № 9032-00140818 от 2023. г., сключен с „Микро Кредит“ АД и длъжника, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с приложение № 1 от 22.01.2024 г. към рамков договор за цесия от 30.03.2023г.: 575,34 лв. - главница, 60,70 лв. договорна лихва за периода от 27.09.2023 г. до 27.02.2024г., 512,76 лв. допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 27.09.2023 г. до 27.02.2024 г., 113,25 лв. - лихва за забава за периода от 28.09.2023 г. до 27.02.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението на 28.02.2025 г. до изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираните със заявлението главница, ведно със законната лихва за забава от подаване на заявлението до изплащане на вземанията, както и за разноски по делото съразмерно на уважената част от искането. По отношение на претендираните суми за договорно възнаграждение, лихва за забава и сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги от 18.03.2023 г. към договора за заем заявлението е отхвърлено.

Заповедният съд е приел, че процесният договор за заем е недействителен, съгласно чл. 22 ЗПК, поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. Изложени са доводи, че посоченият в договора за потребителски кредит размер на ГПР е неправилен, тъй като не включва сумата за допълнителни услуги, които представляват общи разходи по кредита. Този извод следвал от параметрите на процесния договор за заем и сключения към него договор за допълнителни услуги, а именно: сума на кредита - 900 лева, годишен лихвен процент - 40,47 %; пакет от допълнителни услуги - 854,60 лв.; общо задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги - 1929,80 лева. При тези данни приложима била разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, според която когато договорът за 2 потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Настоящата инстанция намира разпореждането за правилно.

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането на заявителя не противоречи на закона или на добрите нрави и дали същото не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. В настоящия случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение се основава на договор за потребителски кредит, по който длъжникът – физическо лице, има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП . Ето защо първоинстанционният съд е процедирал правилно, като е извършил служебна проверка на клаузите на договора относно наличието на обстоятелствата по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Съдържанието на клаузите за допълнителни услуги – 1.) посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноската, 2.) безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на "Микро Кредит" АД, 3.) безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, 4.) разглеждане до минути, 5.) преференциално обслужване и 6.) право на участие в специални промоции, и съпоставянето им с естеството на сключения договор налага извод, че по своето естество така посочените "допълнителни услуги", за които е предвидено отделно възнаграждение, са свързани с усвояване и управление на кредита и като такива, за тях кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, като за "допълнителни услуги". Последната забрана е императивно уредена в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Разходите за тези услуги представляват част от общия разход по кредита, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит). Възнаграждението за тези услуги представлява скрито възнаграждение за кредитора за предоставяне на заемната сума и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. То е начислено и дължимо независимо от това дали реално потребителят се е възползвал от съответната услуга, поради което коментираните клаузи се явяват уговорени във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. По делото се установява от съдържанието на договора, че размерът на посоченото възнаграждение не е включен в годишния процент на разходите по кредита.

Настоящият съдебен състав намира, че при сключването на процесния договор е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.

19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР по кредита, а посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния такъв.

Това несъответствие представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , както е приел и заповедният съд, което от своя страна, на основание чл. 22 ЗПК, 3 води до извод за вероятна недействителност на договора за кредит.

Правилно БРС е приложил последиците на чл. 23 от ЗПК, след като е констатирал недействителност на процесния договор за потребителски кредит. Съгласно чл. 23 от ЗПК, при недействителност на договора потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Изцяло правилни са съображенията на първоинстанционния съд, основани на подробно цитирана практика и разяснения на СЕС , които настоящият въззивен състав изцяло споделя и препраща на основание чл.272 ГПК вр. чл.

278,ал.4 ГПК.

По изложените съображения подадената частна жалба се явява неоснователна, а обжалваното разпореждане - правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, БОС

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 2565/04.03.2025г. по гр.д.

№1550/2025г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу М.

Д. К. за следните суми: 60.70 лева - договорна лихва, 512.76 лв. - сума за допълнителни услуги, 113.25 лв. - обезщетение за забава и сумата над 34.40 лв. – разноски, дължими по договор за заем MicroCredit № 9032-00140818 от 18.03.2023г., сключен с „Микро Кредит“ АД и длъжника, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с приложение № 1 от 22.01.2024 г. към рамков договор за цесия от 30.03.2023г.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4