Решение № 201 от 11.07.2023, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 201 гр. Карлово, 11.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20225320101066 по описа за 2022 година

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание по чл. 55 ал. 1 пр. І от ЗЗД.

Ищецът Х. Д. К. с ЕГН ********** от гр. К., ул. „И.В.“ *** твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и „С.К.“ ООД, в качеството на кредитодател, бил подписан договор за паричен заем - К. от 01.11.2019 г. По силата на съглашението, ищецът получил в заем сумата от 600 лева, разпределен на 10 месечни погасителни вноски, като три от тях били за сумата от 20.03 лева и седем погасителни вноски в размер на 97.53 лева. Съгласно договора, заемната сума се олихвявала с променлив лихвен процент в размер на 40.05% годишно и фиксиран годишен процент на разходите по заема от 48.16%. Към договора бил приложен погасителен план, като общо дължимата сума съгласно чл. 3 ал. 12 от договора била в размер на 742.80 лева.

Страните се споразумели, че договорът за заем ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител съгласно чл. 6 от договора, който следвало да отговаря на чл. 23 от общите условия по договора за кредит. Договореното обезпечение следвало да се представи в тридневен срок от сключването на договора или ищецът дължал неустойка в размер на 657.20 лева по силата на чл. 6.2 от договора за заем, с начин на разсрочено плащане, подробно описан в погасителния план към договора за заем, като първите две вноски се оскъпявали със сумата от 119.97 лева, а следващите седем погасителни вноски били в размер на 42.47 лева, като общата сума за заплащане била в размер на 1400 лева.

Договорената неустойка, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна.

1

Сключеният договор за паричен заем К. от 01.11.2019 г. носел белезите на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Претендираните суми не се дължали от ищеца по нищожните клаузи за възнаградителна лихва и неустойка, тъй като били начислени при начална липса на основание. Тяхната нищожност произтичала както от обстоятелството, че целият договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, така и от обстоятелството, че двете клаузи са нищожни поради противоречието им с добрите нрави, материалния закон и поради неговото заобикаляне.

Договорът бил недействителен на основание по чл. 22 вр. чл. 11, ал.1 т.9 от ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределяла във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план. От друга страна, договорът бил недействителен, тъй като възнаградителната лихва била нищожна - клаузата противоречала на добрите нрави. И тъй като била нищожна, следователно несъществуващата, то не било изпълнено изискването на коментираната разпоредба.

Договорът бил недействителен на основание по чл. 22 вр. чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като липсвало посочване в договора от какви пера е съставена общо дължимата сума. Съгласно §2 от ДР на ЗПК, тя се формирала от аритметичния сбор на общия размер на кредита и общите разходите по кредита. Последните били нормативно дефинирани в §1 от ДР на ЗПК и представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл. 19 ал. 1 от ЗПК).

Това водело до извод, че няма как да се определят компонентите на общата сума дължима от потребителя.

Договорът бил недействителен на основание по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1 т. 11 от ЗПК, тъй като не било посочено в погасителен план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. В конкретния случай всяка вноска включвала главница, възнаградителна лихва и ГПР.

Договорената възнаградителна лихва в договора била нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени - двукратния размер.

Предявява два осъдителни иска - първия по клауза за възнаградителната лихва и втория по клауза за възнаграждение за неустойка.

Нищожността и на двете клауза произтичала, както от цялата недействителност на договора, така и поради нищожност на клаузата за ГПР и поради противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави.

Т.к. нито в договора, нито в погасителния план бил ясен размерът на заплатената сума по договора, то посочва цена на исковете за възнаградителната лихва в размер на 20 лева и за неустойка посочвам цена на исковете по 50 лева.

На основание чл.127, ал.4 ГПК посочва банкова сметка за плащане:

„У.Б.“ АД: ************.

МОЛИ съда да постанови решение, с което осъди ответника да му 2 заплати:

- сумата 20 лева, недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем К. от 01.11.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане;

- сумата 50 лева, недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № К. от 01.11.2019 г. ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

Претендират се разноските по делото.

Ответникът „С.К.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № *** представлявано от Н.П., оспорва исковете като неоснователни.

Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен договор за паричен заем К. от 01.11.2019 г., поради което моли това да се отдели за безспорен факт по делото.

В допълнение към горното следвало да се съобрази и обстоятелството, че договорът бил сключен от разстояние, като на посочения в договора имейл на клиента – ***** били изпратени представените с настоящия отговор стандартен европейски формуляр, договор за паричен заем К. от 01.11.2019 г. и приложимите общи условия. Сумата била усвоена от клиента на 01.11.2019 г. на каса на „И.“ АД. Всички действия на потребителя при сключването на договора за кредит били видни от представения с настоящия отговор - лог файл. Предвид обстоятелството, че горепосочените не се оспорвали от ищеца, моли същите да бъдат отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване.

Независимо от горното, оспорва твърденията за нищожност на сключения между страните договор за кредит на всички, посочени в исковата молба, основания.

1. Относно възражението за нищожност на договора за кредит:

Несъстоятелно било твърдението на ищеца, че в договора за кредит № 368998 от 01.11.2019 г. не са посочени условията за прилагане на размера на лихвения процент. Същото било неправилно, доколкото в договора бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент - 40.08%. В подкрепа на горното - решение № 264126 от 22.06.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 6976/2020 г., в което било прието следното: ,,Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.“ В същия смисъл било и решение № 1285/27.10.2017 г. на ОС П. по в. гр. д. № 1764/2017 г.

Неправилно било твърдението, че в договора не е посочена обща сума за плащане, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит - чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Следвало да се вземе предвид, че в чл. 3 (12) на договора за заем била посочена общата сума дължима от потребителя - 742.80 лева, представляваща сбор от дължимата главица и лихва за периода на кредита, съгласно приетия погасителен план.

Същевременно в представения по делото погасителен план ясно и точно било посочено всяко едно задължение - главница и лихва по всяка една от вноските, както и падежа на посочените.

3

2. Относно твърдението за нищожност на ГПР:

Ищецът извеждал голословно твърдение, че клаузата, определяща ГПР по кредита е нищожна, като не сочел доводи, нито доказателства в подкрепа на същото. ГПР по кредита бил в размер на 40.05%, като видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в същия били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния процент на разходите бил дефиниран императивно в чл. 19 ал. 2 от ЗПК и страните по договора не разполагали с правна възможност за неговото определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР в размер на 48.16% бил изчислен по формула, съгласно приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор единственият разход бил посоченият в договора годишен лихвен процент.

Горепосоченото било застъпено и в практиката на СЕС. Съгласно чл.

4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В чл. 1а от тази директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, буква „а“ от нея се уточнявало, че ГПР трябва да се изчисли в момента, в който кредитният договор е сключен. Така, това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единната математическа формула, имал съществено значение (в този смисъл определение от 16 ноември 2010 година Pohotovost С-76/10, EU: С:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът бил сключен, предвидената в договора неустойка не се дължала, тъй като нейната изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от сключване на договора.

3. Относно възражението, че клаузата за неустойка е нищожна :

В исковата молба ищецът направил твърдение, че клаузата за неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост, са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Правилата на морала, подобно на императивните норми на закона, лимитират свободата на договаряне и автономията на волята на страните.

Прекрачването на тези предели се санкционира от закона с нищожност на съответната уговорка - чл. 26 ал. 1 пр. ІІІ от ЗЗД.

Във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит, финансовата институция следвало да държи сметка за носения риск във връзка с отпускането на кредита. Рисковият профил на клиента се оценявал преди момента на сключване на договора за заем, като към този момент се преценявал и носения от финансовата институция финансов риск. Нивото на риска, от своя страна, зависело от редица фактори от обективен характер, като част от тях били изначално известни на кредитора (напр. факторите, свързани с платежоспособността на потребителя), а друга част зависели от точното изпълнение на договора от страна на потребителя. Кредиторът следвало да съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични в справката от Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Р.Б. за оценка на кредитоспособността на потребителите, но и с 4 оглед на предвидените механизми за обезпечение на задължението.

Ето защо обезпечението на задължението било съществен елемент при преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му предоставяло възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка-гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази причина при вземане на решение за сключване на договор за заем, като оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента при условие, че същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Само при това условие кредиторът би имал интерес да сключи договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя водело до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на неизпълнение на договора от страна на потребителя (каквото било налице и в конкретния случай).