Решение № 266105 от 14.10.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ гр. София,

14.10.2021 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

СТАНИМИРА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА

МАРТИНОВА

Мл.съдия:

ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА при секретаря К.

Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия Карабашева в.гр.д. № 11294 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение №

154151/20.07.2020 г., постановено по гр.д. № 31367 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, **-ти състав, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД С.О. е осъдена да заплати на В.П.С., представлявана от законния си представител К.И.И. сумата от 8 000.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени вследствие на падане на 26.01.2019 г. в гр. София, на левия тротоар на ул. „******“ на кръстовището с ул. „Хайдушка гора“, в необезопасено пропадане на тротоарни плочи, като получила счупване на ладиевидната кост на дясната ръка, ведно със законната лихва, считано от 26.01.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 12 000.00 лв.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.О. е осъдена да заплати на адв. М.Д. сумата от 570.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, поради предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК С.О. е осъдена да заплати по сметка на СРС сумата от 320.00 лв., представляваща държавна такса, на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК В.П.С., чрез законния си представител, е осъдена да заплати на С.О. сумата от 66.67 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба с вх. № 5106570/03.08.2020 г. на С.О., представлявана от кмета Й.Ф., подадена чрез юрк. К.Г. с приложено по делото пълномощно, с която решението се обжалва в частта, с която искът е уважен.

Съдържат се оплаквания за неправилност на решението в атакуваната част.

Жалбоподателят излага съображения за нарушения на материалния закон и процесуалните правила, при условията на евентуалност намира присъденото обезщетение за прекомерно. Счита, че по делото не е установено мястото на инцидента, поради което не може да се направи извод за ангажиране на отговорността му. Твърди, че не са доказани елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, а разпоредбата на чл. 49 ЗЗД не е приложима в настоящия случай, като счита, че е приложима разпоредбата на чл. 50 ЗЗД.

Оспорва размера на присъденото обезщетение, като твърди, че не е съобразено с всички установени по делото обстоятелства относно извършените медицински интервенции по отношение на пострадалата, конкретните увреждания и не е ясно по какви критерии съдът намира присъденото обезщетение от 8 000.00 лв. за справедливо. Въззивникът иска отмяна на атакуваното решение, при условията на евентуалност претендира присъденото обезщетение да бъде занижено. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна В.П.С., представлявана от законния си представител К.И.И., подадена чрез М.Д., лигитимиращ се с пълномощно от първа инстанция (л. 8, по пощата). Поддържа, че подадената въззивна жалба е неоснователна. Въззиваемата страна сочи, че противно на твърденията на жалбоподателя по делото е установено мястото на инцидента. Събраните доказателства са задълбочено анализирани в тяхната съвкупност. Счита, че първоинстанционният съд не е допуснал нито процесуални нерушения, нито е нарушил материалния закон, а присъденото обезщетение е справедливо и съобразено с установените по делото травми на пострадалата, продължителност на възстановителния период и отражението на инцидента върху психиката ѝ.

Иска се жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна поради следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като настоящият състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

Пред първоинстанционния съд е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 12 000.00 лв. за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, в резултат на настъпил на 26.01.2019 г. в гр. София инцидент – падане на левия тротоар на ул. „******“, на кръстовище с ул. „Хайдушка гора“ в необезопасено пропадане на тротоарни плочи, в резултат на което ищцата е претърпяла увреждане – получила счупване на ладиевидната кост на дясната ръка.

От представения по делото лист за преглед на пациент в КДБ/СО № 012278, издаден от спешния кабинет по детска ортопедия и травматология на 26.01.2019 г. в 19:17 часа се установява, че на ищцата е назначена терапия, състояща се в гипсова имобилизация за период от 45 дена, както и периодични контролни прегледи в МЦ Пирогов между 13:00 часа и 15:00 часа с направление № 3 от личен лекар на 12.03.2019 г. в следствие на падане, от което последвало счупване на ладиевидната кост на дясната ръка.

Ищцата е изписана в добро състояние. След свалянето на гипсовата шина на ищцата е предписано да не упражнява спорт за период от 30 дена.

От показанията на свидетелката К.И.И. – майка на ищцата и очевидец на инцидента, се установява, че на процесната дата с ищцата се запътили към сладкарница, която се намирала на бул. „Гоце Делчев“, след като паркирала лекия си автомобил на ул. „******“, като на ъгъла с ул. „Хайдушка гора“ ищцата паднала в дупка на тротоара, който бил с липсващи плочки и разбит, в резултат на което счупила дясната си ръка. Свидетелката веднага завела дъщеря си на лекар в УМБАЛСМ „Н.И.

ПИРОГОВ“, където ѝ направили снимки и ръката ѝ била гипсирана за период от 45 дена. В показанията си подчертава, че дъщеря ѝ е изпитвала болка и заради инцидента е била възпрепятствана да изпълнява ученическите си задължения и не е посещавала допълнителни дейности.

Съдът кредитира свидетелските показания, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, като обективни, последователни и съответстващи на останалите събрани по делото доказателства, отчитайки и обстоятелството, че гласните доказателства са на майката на ищцата. Действително разпитаният по делото е майка на ищцата, но основания показанията ѝ да не се кредитират по делото не са установени.

Свидетелката е била очевидец на инцидента, както и на състоянието на ищеца след него, показанията ѝ са логични и последователни. Сама по себе си близката родствена връзка на свидетелката с ищцата не представлява основание да не се кредитират показанията ѝ. Житейски оправдано е най-близките на ищцата да имат непосредствени впечатления от преживяното от нея и от начина, по който ѝ се е отразило. В случая по делото не са ангажирани доказателства, които да опровергават показанията на свидетелката или да внасят съмнение в истинността им – те са подкрепени от заключението на съдебно-медицинската експертиза, поради което и съдът приема, че тези показания следва да се кредитират.

От приетата в хода на първоинстанционното производство и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза, която настоящият състав, след извършена преценка по реда на чл. 202 от ГПК, кредитира изцяло като изготвена от компетентно лице с необходимите специални знания, се установява, че вследствие на инцидента от 26.01.2019 г. при спъване и падане на дефектен тротоар ищцата е получила счупване на ладиевидната кост на дясната ръка, в резултат от което в срок от около 5 до 10 дена е претърпяла силни и продължителни с висок интензитет болки.

Според заключението на вещото лице приложеното лечение, изразяващо се в поставена гипсова имобилизация на ръката за срок от 45 дена е правилно, адекватно и успешно, а прогнозата за възстановяването е оптимистична. В експертизата е посочено, че възможността за физическо натоварване на ръката се е възстановила за срок от 3 месеца, като липсват данни да е настъпило усложнение от това счупване.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема от правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.

Съгласно чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, която има обективен характер, защото не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на нейния изпълнител.

За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа; осъществен фактически състав от изпълнителя на работата по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, който включва следните елементи: 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение);

3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или накърняване на неговия телесен интегритет); 4) причинно - следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени и неимуществени вреди (вредоносният резултат да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента и 6) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа. Субективният елемент от състава – вината, разбирана като конкретно психическо отношение на лицето към собственото му поведение и неговите обществено укорими последици, се презюмира, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Необходимо е вредите да са причинени от изпълнителя, при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с нея (така – ППВС № 9/1966 г.). Не е необходимо да се установяват конкретните лица, осъществили деянието (така-ППВС№ 7/1959 г. на ВС, т. 7), а само качеството им на изпълнители на възложена работа. Когато при изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.