Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 275 от 14.11.2024, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно наказателно дело от общ характер 637/2024
Вид
Решение № 275
Подписан
14.11.2024
В сила
14.11.2024
Състав
Асен Владимиров Попов, Стоян Константинов Попов, Яна Панева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 275 гр. Варна, 14.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Асен Вл. Попов

Членове:

Яна Панева

Стоян К. Попов при участието на секретаря Теодора Св. И. в присъствието на прокурора И. П. С. като разгледа докладваното от Стоян К. Попов Въззивно наказателно дело от общ характер № 20243100600637 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 328 и сл. от НПК.

С Присъда № 69 от 21.03.2024 г. по НОХД № 2292 / 2023 г., Варненският районен съд е признал подс. В. И. В., ***, българка, българска гражданка, с висше образование, неомъжена, неосъждана, работи, ЕГН ********** за виновна в това, че на неустановена дата за времето от 01.08.2015 г. до 13.08.2015 г. в гр. Варна, противозаконно присвоила чужди движими вещи - парична сума в размер на 4036.40 лв. /четири хиляди тридесет и шест лева и 40ст./, собственост на П. С. Т., която владеела, като присвоеното имущество е било внесено до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд – престъпление по чл.206, ал. 6, т.1 от НК, като на основание чл. 80, ал.1, т.4 от НК не й налага наказание.

На основание чл. 304, ал.1 от НПК е оправдал подс. В. И. В. да е извършила престъпление по чл. 206, ал.1 от НК.

Съдът е отхвърлил като неоснователен граждански иск предявен от М. П. С. и С. П. С. срещу В. И. В. за сумата от 4036.40 лева.

На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимата В. И. В. е осъдена да заплати на М. П. С. и С.

П. С. законна лихва върху парична сума в размер 4036.40 лева, представляваща имуществени вреди, в резултат от деянието по чл. 206, ал. 6, т.1 от НК, ведно със законната лихва от 16.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.

Присъдата е атакувана с жалба на подс. В., в който е изразено несъгласието й с изводите на съда относно уважения иск по чл. 86 от ЗЗД. В допълнение към тази жалба искането към въззивния съд е разширено, като се претендира и оправдаването й, поради превратно тълкуване на доказателствата от първия съд. Стига се и по далеч, като се претендира и връщане на делото за ново разглеждане, поради допуснати процесуални 1 нарушения

В съдебно заседание пред настоящия въззивен съд, представителят на ВОП определя жалбата като неоснователна. Счита, че първоинстанционния акт е правилен и следва да бъде потвърден.

Защитникът на подс. В., адв. Г. в с.з. доразвива доводите си изразени в допълнението към въззивната жалба. Подържа и направените в нея искания.

В своя лична защита подс. В., поддържа изразеното становище от нейния защитник.

При упражняване правото си на последна дума, моли съда да бъде оправдана.

Преди анализа и съответната проверка на първоинстанционния акт, следва да бъде посочен обема на въззивната проверка. Срещу присъдата е подадена въззивна жалба в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК /на 04.04.2024 г./, в която недоволството на подсъдимата е сведено единствено до това, че ВРС е уважил иска по чл. 86 от ЗЗД – цитат: „ви молим да я отмените само в частта, в която съм призната за виновна и съм осъдена да заплатя лихви и лихви върху лихвите на гр.ищец и разноски по делото“. След изготвяне на мотивите към присъдата, на 08.04.2024 г. подс. В. и адв. Г. са уведомени. На 29.04.2024 г. адв. Г. е депозирал допълнение към въззивна жалба, където вече е развил и навел други нови искания /оправдаване на подсъдимата, допуснати процесуални нарушения и т.н./ към въззивния съд, поддържани и в съдебно заседание. Чл. 320, ал. 1 от НПК регламентира съдържанието на въззивната жалба, като едно от тях е да бъде посочено, какви искания се правят. Именно те определят обема на въззивната проверка. След изтичане срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, обхвата на тези искания не може да бъде разширяван. Погрешно е разбирането, че допълнението към въззивната жалба може да санира пропуск в отправеното искане. То се подчинява на правилата на чл. 320, ал. 4 от НПК, където недвусмислено е посочено, че допълнителното изложение касае единствено допълване на доводите, посочени в жалбата.

Поради горното въззивната проверка в случая ще бъде сведена единствено до така формулираното искане в жалбата.

Въззивният съдебен състав, след като обсъди доводите на страните, доказателствата по делото и при цялостна проверка на обжалваната присъда на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, намира за установено следното:

В рамките на първоинстанционното производство, при съответния процесуален ред е събран обем доказателствен материал за обективно, всестранно и пълно изясняване на фактическата обстановка по делото.

При извършения собствен анализ на доказателствената съвкупност, и заявения обем на въззивната проверка, ВОС приема фактическата обстановка, така както е описана в първоинстанционния акт и преповтарянето и в настоящия е очевидно безпредметно.

Приетите за установени фактически положения от въззивния съд не се различават от фактическите констатации на ВРС, а те са изведени въз основа на анализ на събраните относими и допустими доказателства за обстоятелствата, включени в предмета на доказване.

В доказателствената маса послужила за формиране на вътрешното убеждение на решаващия състав са включени и обсъдени относимите писмени и гласни доказателствени средства.

Така установената фактическа обстановка е безспорно изяснена относно действията на подс.

В.. Критиките към оценката на гласните доказателствени средства и писмените доказателства е необоснована. ВРС задълбочено е поставил на изследване всички такива, относими към предмета на доказване. Показанията на свидетелите са детайлно обсъдени и съпоставени с останалите доказателства, като ясно съдът е посочил въз основа на кои от тях е основал фактическите си изводи.

В тази връзка са абсолютно несъстоятелни упреците към първоинстанционния съд, доколкото липсва каквато и да е проява на тенденциозност при обсъждането на доказателствата и липса на обективност при тяхната оценка. Няма недостатъци в правилността и последователността на разсъжденията на ВРС, както и не се констатира превратно възприемане на свидетелски показания.

2

Правилно ВРС е преквалифицирал деятелността на подс. В., с оглед доказателствата за възстановяване на вредите и удовлетворяване хипотезата на чл. 206, ал. 6, т. 1 от НК.

Правилно е приложен и института на давността, водещ до липса на наказание за подсъдимата.

Разбира се, че по комплицирано е положението около гражданските претенции.

Очевидно е, че предявените искове са погасени по давност, но възражение в тази насока от ответника не е заявено пред съда /в последствие е и последвало плащане/, което на свой ред го е ангажирало да се произнесе по тях. ВРС е отхвърлил гражданския иск, с мотивите, че претендираната сума е заплатена от ответника. Това е правилно и не подлежи на корекция.

Правилен е и извода, че акцесорния иск по чл. 86 от ЗЗД следва да бъде уважен.

Тук обаче следва да се въведе едно уточнение. В доктрината и съдебната практика съществува противоречие дали законната лихва върху обезщетение за деликт е мораторна и компенсаторна. В случая това е без значение, доколкото се дължи без да има отправена покана – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, началната й дата е датата на деликта. Върху нея не се дължи държавна такса, доколкото размерът й при предявяването на иска е неопределен, а е определяем, с оглед окончателно установения размер на главницата. Неясен е мотива на ищците да претендират лихва от 16.04.2024 г. /датата на увреждането е 13.08.2015 г./, но това е тяхно право и доколкото сумата по основния иск е платена на 14.11.2023 г., то лихвата следва да се изчисли за този период.

По възражението за разноските.

Предвид признаването на подсъдимата за виновна, то правилно ВРС й е възложил разноските по делото, съобразявайки се с чл. 189, ал. 3 от НПК. Неправилно обаче В. е осъдена да заплати ДТ върху уважения граждански иск. Както стана дума по-горе, такава не се дължи по исковете по чл. 86 от ЗЗД, поради което само в тази част, присъдата следва да бъде отменена.

Водим от и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 от НПК, Варненският окръжен съд РЕШИ:

ОТМЕНЯ присъда № 69 от 21.03.2024 г. по НОХД № 2292 / 2023 г., Варненският районен съд само в частта, в която подс. В. е осъдена да заплати ДТ върху уважения граждански иск в размер на 160,00 лева.

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 69 от 21.03.2024 г. по НОХД № 2292 / 2023 г. на Варненският районен съд в останалата и част.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3